Георги Гривнев

- Бай Христо, стягай куфара за Одеса. Ще има много работа - рече му главният инженер на смолянската строителна организация.

Колко му трябва на един мъж да метне три ризи, два панталона и прибори за бръснене в пътническата чанта. Момчиловският дърворезбар Христо Петров си взе и четирима млади помощници.

Настаниха ги в курорта Затока край Одеса, това е като нашите Златни пясъци. Показаха на малката бригада какво ще работи - ще украсяват с дърворезба приемни зали на хотели и заведения.

Домакините им предоставиха помещение, инструменти и докараха дървета от мура. Бай Христо организираше, дадоха му и бус, вземаше мярка и казваше на момчетата кое как да стане, поправяше това, което не харесваше.

Нямаше сръдня - тука трябваше да оставят своя майсторлък, за който щяха да питат и разпитват, не биваше да се срамят. По таваните цъфнаха цветя, грейнаха слънца, стремглаво летяха птици, разхождаха се животни - дървото оживяваше както никога досега.

Цял един свят вдигаше погледите на посетителите, които се задържаха във възторг и почуда.

Обикновено дърво, пък мълви - слънцето мята лъчите си като рибарски мрежи, росните цветя излъчват свежест, птиците не са в ята, но в летежа им има копнеж по висината и далечината, горските обитатели търсят покой в хралупи и сенки, всичко е в хармония, ненакърнима и блажена като молитва и благослов.

Две години прекараха далеч от родното си село. И когато обектите бяха готови, дойдоха главните архитекти на Москва и Одеса - да приемат обектите, казано на строителен език. Те се възхищаваха, обездумяваха и само възклицаваха: „Молодци.”

- Аз съм старик, а те - и сочеше към момчетата, - те са млади! - казваше момчиловският дърворезбар.

- Ти си с млад дух и затова не си стар - отвръщаше украинецът.

Хубави люде бяха архитектите, не се големееха, макар че бяха големи началници и кадърни в професията. Дори с одеския архитект се сближиха, та веднъж Христо Петров го попита:

- Вие каква зодия сте?

- Лъв!

- Наминете след три дена. Ще ви изработя лъв от дърво. За спомен.

Подари бай Христо на одеския архитект лъв от дърво, дълъг колкото лакет. Вложи той целия си усталък - животното царствено лежеше, но винаги беше готово за скок, осанката му - величествена, гривата - успокоена, а очите - будни, зорки. Опашката като боздуган, накрая с топка както е при тези животни.

Но друго беше по-интересно - откакто му подари сувенира с лъва, на архитекта много му вървеше и в професията, и в личния живот. Печелеше конкурси, отърва се невредим в една катастрофа, в семейството атмосферата стана по-ведра.

Дали това бе случайно съвпадение с подаръка от българина, не се разбра. Или суеверието го бе обладало?

Както и да е, лъвчето му носеше успехи и радости. Късметът вървеше на три стъпки пред него. И понеже беше висок, с голяма крачка, а-ха да го застъпи. Това бе най-хубавото време от живота, което му се случи.

Родопският майстор научи затова от ръководителя на българските строители в Украйна.

Дори му подсказа, че ще получи армаган от архитекта. И след известно време, след като се завърна в Момчиловци, му се обадиха, че трябва да отиде в чепеларската банка. А там чиновничката зад гишето на касата свали очилата си.

- Защо си сам? Нямаш ли охрана?

- За какво ми е?

- Изпратили са ти валута от Одеса. Няма ли да те е страх?

- Две години бях там. Но всичко съм приключил с гурбета. Доволни са, значи, украинците и допълнително ме възнаграждават.

Чиновничката напъха парите в една голяма чанта колкото торба и Христо Петров хвана рейса за Момчиловци. Да, но въз и низ Рожен го заяде грижа. „Много хубаво не е на хубаво. Толкова пари нито през ръките са ми минавали, нито съм виждал с очи, нито съм сънувал.

Искам ли със себе си да съм в мир, трябва да сторя хаир!” И както дялките бягаха от дървото, което той обработваше с длето, тъй бягаха и думите от езика му.

Христо Петров не можа да пренощува и една вечер с торбата, пълна с банкноти. Отиде в църквата, от която отец Константин Канев излизаше и щеше да се запъти за вкъщи.

- Отче, имам в повече пари и искам да помогна на бедни съселяни. Какво ще ме посъветваш?

- Христо, в Момчиловци няма богати люде. Ама най ще хване място да дадеш парици на три семейства, дето вдигат къщи, пък са закъсали и са спрели градежа си до плоча. Ще те благославят, докато са живи.

- Отче, бива ли тъй да сторим - ти да предадеш парите на тримата момчиловци и да им кажеш, че са дарение от църквата. Да не знаят името ми, тъй и за мене ще е по-добре.

- Бива, как не! По-важно е делото, а не неговият родител.

Свещеникът погледна Христо Петров с ведри, топли очи и се съгласи да изпълни желанието на християнина. Дърворезбарят предаде парите - по равна част на тримата родопчани Ангел Стоев, Костадин Арнаудов и Костадин Мърхов.

Останалите внесе в смолянски банки и от време на време теглеше, за да подпомага издръжката на семейството си. Беше след 10 ноември 1989 година.

Тогава и настъпи онова вълче и свирепо време, когато обмяната като гладна и ненаситна ламя погълна спестяванията на милиони български граждани.

Това го наричаха реформа, а то си беше масов пладнешки грабеж на шепа изедници. Алчни българи се изправиха срещу своите сънародници, които бяха отделяли от залъка си за образованието на децата, за жилища или за лекарства.

Стопиха се като ланския сняг и парите на майстор Христо Петров. „Откъдето дошли - там отишли. Добре, че поне помогнах на хората да довършат къщите си - да имат керемида над главата си и огън до краката си.”

Години наред никой не знаеше кой е подпомогнал тримата момчиловци. „Който и да е, Бог ще го намери и ще му дава здраве и живот. Няма ненаказано, но няма и невъзнаградено добро!”

Тайната на дарението излъчваше особена светлина - тя идваше по-рано от утрото и не си отиваше с вечерта. А Христо Петров не забравяше един случай - беше в пампоровската църква, където остави част от сърцето си, от майсторлъка си във владишкия трон.

Две жени стояха отстрани на трона, до лъвчетата, и плачеха. Помоли преводача да ги попита защо плачат, а те отговориха: „Дървото ни говори!”

Дървото им говореше, защото майсторът го съживи с цветя, които цъфтяха и на които жужаха пчели, с птици, които пореха въздуха с летежа си, насели го с животни, които се криеха в сенките на борове и буки, а накрая, на високото небе, сътвори слънцето - да свети и грее божествено, неугасимо…