Мартен Калеев

В ювелирно изработената махагонова кутийка имаше пръстен с брилянт, който можеше да спре дъха на всеки познавач на скъпи бижута. Кузман копнееше да го подари на Лилия тази точно вечер и да изпита тръпката - тя отваря внимателно капачето и прималява шокирана от гледката. Утре щеше да бъде късно за подобен жест. Не знаеше защо, но го предчувстваше. Тази вечер или никога. Ръцете му леко потреперваха и се потяха. А уж вълнението бе предназначено за друг…

Приближи я през навалицата от гости. Взря се в нейните почти черни очи и те го смутиха - големи, страстни и любопитнопредизвикателни до безрасъдство. Лилия не мигваше, макар да дишаше учестено и да изглеждаше превъзбудена. В ирисите й винаги откриваше някаква хазартна искра, която сякаш променяше  не само блясъка, но и дълбочината им. Предчувстваше, че тя можеше да заложи целия свят на случайна своя прищявка и да го пропилее, без това да я трогне особено. А у нейната глава прищявките и хрумките с почти извратен сюжет си устройваха щури купони. Затова толкова я харесваше. Приличаха си.

И този вечерен прием Кузман бе организирал по нейна идея. Допълнена от баща й, който пък я споделил с неговия и всичко трябваше да изглежда като сделка между познати бизнесмъже, чийто деца си разменят любовни залъгалки. За тръпка старшите бяха прибавили и залаганията на кучешки двубой. Преситеният от охолството Кузман навършваше двадесет и пет години, но нямаше никаква идея как ще се справя с тази нейна хазартна тръпка в бъдеще. Дори му се струваше, че рано или късно Лилия ще го опожари до дъно, ей така, безпричинно и жестоко. Като в внезапно хрумнала й Неронияда. Тя ми го каза, а той просто я гледаше алчно, с очакване нещо да избухне помежду им. Както след пореден набег някога варварите са палели де що им се е изпречвало на пътя, дори спасителните мостове, и тя можеше да му драсне фитила, без да й мигне окото и да не му даде право на последен спасителен ход.

Кузман съзнаваше, че се държи като обсебен, но не искаше да се откаже. Огледа се. Съзря в далечината леко накуцващият бодигард Йосиф да върви покрай клетките на кучетата и да им подхвърля късове месо. Това усмиряваше за миг настървения им лай. Знаеше, че по парчетата прясна животинска плът още се стичаха капки кръв. Яката на винаги бялата риза на охранителя се открояваше в сумрака изпод черното полуразкопчано кожено рокерско яке. Тъкмо бе спрял пред Шварценегер, най-расовият пес, за когото преуспелият татко на Кузман се бе изръсил цяло състояние. Сякаш не купуваше питбули или ротвайлери, а акции от световните борси. Притежанието на куче-терминатор дапълваше имиджа на успеха и подсказваше мощ, с която трябва да се съобразяваш.

Бодигардът продължи да ги настървява с по-дребни късчета прясно месо. Те лаеха, превъзбудени от вкуса на кръвта. Кучешката корида започваше винаги към полунощ със солидни залагания. Но първо вечерта трябваше да набере скорост, а и както подигравателно обичаше да казва бащата на Кузман „Блюстителите на закона в този час обикновено са уморени от деня и трябва да полегнат, за да се наспят добре. Къде да си късат евтините пантофи, че да надзирават кучешки борби. Няма нищо по-здравословно за бизнес като нашия от здраво спящия чиновник!”.

Униформените младоци с бели ръкавици и черни фракове едва смогваха да разнасят с таблите с изобилието от питиета и апетититни хапки сред импровизираните шатри на обширното имение. Което за избраните гости означаваше сити кореми, достатъчно алкохол и купища празни снобарски приказки, гарнирани с почти келешките „О`кей” и „Немаш проблеми!”. Неизбежните флиртове между съпрузите и съпругите с различни фамилии не впечатляваха никого. Дори гостуващите предизвикателни хубавици за хормонална стимулация на по-възрастните и по-отегчените богаташи се забавляваха и се правеха на велики познавачи на деловия свят. Някои дори си позволяваха да предлагат на своите компаньони препоръките си, заедно с шикозните и тежки изпарения на скъпи парфюми и откровенията на все още неповехналите си телеса.

Сред бъбрещата скъпарска шарения се открояваше силуета на Лилия в шикозен тоалет, твърде дързък, за да привлече погледите и достатъчно дискретен, че да ги задържи. Висока, стройна, почти негова връстница, с бяло лице, обгърната в ярко карминената си рокля с оголен гръб, тя плавно и маниерно се разминаваше с присъсващите, като им отвръщаше с кимване и широка пресилена усмивка. Високите токове на шикозните обувки не й пречеха да върви спокойно и маниерно като на ревю. Когато спря, почти допря челото си до неговото и му каза провлечено:

- Ако ще ми казваш нещо, направи го сега. После ще отида да проследя залаганията! Знаеш, че ще започнат всеки момент, а няма начин да не се включим! - макар едва да прикриваше своя присмех, очите й предизвикателно и нервно го разучаваха, сякаш Лилия искаше да надникне в неосветените ъгълчета на душата и мислите ми, да се завърти като лоша фея из тях и да ги срине. Фриволно и нехайно го перна с показалец по носа. И усмивката, и блестящите бели зъби под тежкото червило предупреждаваха, че е намислила поредната дързост и знае точно кога ще я направи.

Това подразни Кузман, обърка го. Вбесяваше се на себе си, че Лилия успяваше почти да го хипнотизира с чара си и със своята арогантна безцеремонност. С него, милионерското отроче, само тя си позволяваше да се отнася така. Колко хубавелки му се умилкваха да им отпусне поне един свой жест. Защото бе симпатичен и единствен наследник на безумно богат баща.

Но младият тузар държеше точно на нея. Затова стисна зъби и замълча. Направи й знак да се отдръпнат към ъгъла, до масата, отрупана с кристални чаши и бутилки за шампанско, мръзнещи сред бучките лед в сребърните шампниери. Отвори бавно махагоновата кутийка с пръстена, постави я върху бялата покривка, после много внимателно ги побутна към средата на масата с многозначителен жест. На дискретното, но и достатъчно ярко осветление, димантът проблясваше хищно като ярко демонично око.

- Големите думи идват бавно и полека. Трябва да се изричат като заклинание… - промълви нарочно тихо и лениво той.

Лилия завъртя капризно глава. Обърна му гръб. Повдигна се на пръсти. Свъсено и напрегнато се загледа към силуета на накуцващия бодигард, който още стоеше пред клетката на Шварценегер оттатък грийна. Тя си представи си как песът драска земята и лае с цялото си ожесточение, преди да го пуснат в смъртоносния двубой. Почуди се какво ли прави куцият толкова време пред кучето, по чиято муцуна сигурно вече се стичаше кръвта от лакомо погълнатото прясно месо.

- Тук заклинанията не са на почит, както ти е добре известно! - каза през рамо малко троснато тя, макар възбудата да притежава подобно бижу да бе обхванала цялото й тяло. - Тук се пресява животът в цифри и комплекси. Комплексите предлагат най-големи суми и искат най-екстравагантните услуги. Нека не нарушаваме атмосферата на месечното парти на баща ти! - гласът на Лилия я издаваше, че подигравателната нотка е само поза. Преиграваше и го съзнаваше, но не й пукаше особено. Или може би просто се глезеше, защото отдавна очакваше предложението на Кузман. Дори се беше обзаложила с приятелките си, че днес е денят.

Тя направи красноречив жест към униформеният брилянтинен младок да им поднесе по чаша шампанско. Не изчака Кузман да се окопити. Чукна чашата му със своята и еротично, облиза с език бисерна капка върху кристалната посуда и се заслуша в засилваща се глъчка. Многобройните гости вече не се интересуваха от шикозните деликатеси, от алкохола и от пикантните клюки, а нервничеха в очакване на кучешките двубои.

- Лилия, в тази кутийка има не само скъпо бижу… - смотолеви Кузман, изчерви се, запъна се и млъкна сконфузен. Ядоса на себе си - какво пък толкова се е захванал с тая вироглава и самовлюбена откачалка, като може да има всяка друга. Дори не трябва кой знае колко да напряга малкия си пръст. Но и тази мисъл не спря раздразнението му. Той й направи предложение и очакваше тя да го оцени. Нямаше никакво намерение да получи снизходителното й съгласие сякаш й е пробутал евтин трик като някой хапльо. Димантите с подобни карати не се намират в кинкалерията или супермаркета, за тях в тая опърпана страна поколения трябваше да работят, за да купят само кутийката.

Опита се да овладее гнева и разочарованието си. Промълви ядно:

- Тухлите и арпаджика със сигурност не ги доставят в такива… - и се усмихна подигравателно. Суетата й бе насърчена от неговата мекушавост, пък и хазартната струна звънна някъде дълбоко в душата й.

- Моля те, вземи я! Нещата отблизо винаги изглеждат по-впечатляващи!  - Кузман взе подаръка от масата и го поднесе почти до устните й.

- Налага ли се?!

- Може би в нея се намира нечия съдба…

- Е, това вече е нещо. И чия съдба сега ще разиграем? Подтекстът на всеки подарък е…

- Нашата съдба. Смятам, че с теб можем да бъдем едно завършено и непобедимо цяло. Ще бъдем неотразими.

- А щастливи?

- И щастливи!

- И какво трябва да направя? Да бъда огледало на твоето магнетично излъчване или просто да го лъскам от време на време с вихрена креватна гимнастика. Е, разбира се, всеки път ще започваме с нещо по-екзотично от твоето тяло… Чувам от приятелки, че чак от щатите си ги поръчваш играчките…

- Поне веднъж можеш ли да се вземеш на сериозно? Опитвам се да ти кажа, че този скъп пръстен…

- Моля те, прескочи пръстена и цената, карай нататък. Ако е за пръстени, мога да си ги позволя. Отдавна съм престанала да се притеснявам за дреболии. Знаеш, баща ми не е по-беден от баща ти - тук гласът й трепна, защото в подобни среди всички отлично знаеха кой кой е. Опитът й да представи семейството си за по-висока класа прозвуча неубедително.

- Но ти дори не докосна кутийката и пръстена?!?

- Ще го направя. Но искам първо да те чуя. Тогава ще реша какво да правя с … - и почука с цветния си изкуствен маникюр по кутийката.

-  Моля те да се омъжиш за мен, да станеш моя съпруга! Считам, че съчетавайки нашите качества, ще можем да…

- Нашите качества!? Само защото сме правили нещо в кревата не означава, че знаем нещо един за друг. Дори съм убедена, че пороците ни са повече от достойнствата.

- Лилия, аз мисля, че те обичам.

- Мислиш или си сигурен?

- Сигурен с теб?!? Абе ти наистина ли винаги живееш на ръба? Искам да е нещо повече… - искаше думите му да прозвучат шеговито и да свалят тягостното усещане, което заплашваше да се настани помежду им.

Тя го прекъсна почти злобно:

- И без това животът ни преминава в теснотия. Навсякъде бъкано от досадници, които ти се предлагат. И ти отнемат от света. Настояват да не заемаш много място, за да има за тях. Да им е по-широко. Ама хич не смятам да им отстъпвам. За мен наистина трябва нещо мноого повече, преди да отговоря с “да”. Това засяга и теб!

- И какво е това “нещо мноого повече”? Да преместя Хималаите или да изпия близкото езеро на един дъх?… - като видя, че пръстенът ще остане на масата, се пресегна и го взе, стисна го в шепата си.

Тя не го остави до довърши, хвана го за ръка и го потегли през грийна. Извика му през рамо:

- Ела, залаганията започнаха. Схванах ти предложението, но сега имам минути за размисъл. Първо ще погледаме кучетата..

- Знаех си, че акулите не ядат мишки.

- Каквооо?… И защо?

- Защото докато се набутат в миша дупка и… им минава апетитът!

- Не те разбирам!?

- И аз… - махна му пренебержително с ръка да си трае, че в момента не я интересуват оригиналните му изцепки.

Тя продължи да бърза и той бе принуден да я последва. Лилия изведнъж спря, обърна се бързо с лице към него. Кузман едва не я блъсна. Тя замахна и измъкна кутийката с пръстена от  ръката му. Той не се възпротиви. Тя го изгледа и се изсмя. Не я отвори. Просто я държеше и наблюдаваше реакцията му. Ще има да взема, ако мисли, че с разни дрънкулки ще залъже нея, бащиното лъвче. Тя като нищо може да забърка с походката си цялия прайд. Камо ли него, любимото пале на скъпия си татко, родил се за паяк, а иска да стане акулче днес, сега и веднага…

Усмихна се вътрешно на хрумванията си и дори леко се смъмри, че може би прекалява. Все пак Кузман си го биваше. Е, поне донякъде, до онова някъде, зад което тя знае кога и кого да допусне. А може би просто бе пила повече от шампанското. Или  поне не трябваше да си дръпне от оная цигара в тоалетната, щом не успяваше съвсем да скрие усмивката си. Една такава, като повей на вятъра, зад който почти не се досещаш, че се задава унищожителна буря. Все пак хвана другата му ръка и го помъкна след себе си към загражденията, в които животните щяха да се изгризват до смърт.

Пред специалната клетка за кучешките двубои вече се бе натрупал народ. Елегантен, дългокрак, бюстабанлия и с деколтета като пропасти. Повечето пушеха маниерно и още по-маниерно отпиваха щедри глътки от скъпите чаши с искряща супермаркова течност.

По стечение на обстоятелствата или поради някаква друга причина - май на никого не му пукаше особено - там видяха и своите бащи. Неизбежно бе да се смутят и да ги поздравят, докато родителските погледи проследяваха житейската им рулетка. Лилия бе убедена, че Кузман е споделил с татко си своето близко и неотложно намерение. И по погледа на таткото четеше, че те предварително бяха сигурни в положителния отговор.

Тя въздъхна. Проправи си път с леките, но настоятелни препоръки на лактите. Настани се почти до голямата клетка-арена. Кандидат-годеникът й се мръщеше недалеч от нея. Защото не му се искаше да се натрапва на фамилните гости. Пък и имаше къде-къде по важна задача. Желаната дама му въртеше номера, правеше се на горда принцеса, която с един жест може да унищожи достойнството на кохорта от рицари. Е, може да почака. Той знаеше как да й го върне.

В този момент пуснаха на арената два кръвожадни песа. Те мигновено се нахвърлиха един на друг и към естествените им петна се прибавиха лиги и кръв. Лилия наблюдаваше смъртоносната битка. Ръфането, изораната от ноктите пръст, дълбоките рани по окървавените тела, лъскавите разранени муцуни, сподавените стонове, агонизиращият лай и френетичната публика, която почти в транс ръкопляскаше и продължаваше да пие и да бръщолеви. Поредните кучета-гладиатори се втурваха в клетката, веднага след като техните предходници бяха измъквани полуживи или мъртви от ринга. Пръстта се превърна в червеникава кал, а животните продължаваха да раздират настървено телата си до моментът на агонията. Всичко това сякаш бе нелеп кошмар.

Лилия гледаше ококорено, с леко надигаща се погнуса и стискаше кутийката с пръстена. Вече няколко мъртви животински тела, разкъсани и обезобразени, бяха измъкнати. Арената бе подравнена за пореден път. Продължаваха да пускат новите двойки съперници, защото някой трябваше да загуби или да спечели пари.

Като гвоздей на вечерта всички очакваха Шварценегер. За най-расовото куче на Кузман-старши се носеха легенди. За цената, за победите му, за нрава му и прочие. Често го наричаха Терминатора.

И наистина, щом го пуснаха на арената, Лилия трепна. Великолепен в своята свирепост и стойка, сякаш изваян от черна скала, той можеше да помете всеки четириног само с едната си лапа. Шварценегер бе настина поразителен. И я възбуди до дъното на душата. Прииска й се да направи нещо различно, хазартно, убийствено почти. Вдигна ръка и хвърли кутийката с пръстена в краката на кучето.

То не трепна, а само напрегнато и съсредоточено заръмжа. Кузман я дръпна за лакътя и се взря гневно в очите й. Едва се сдържаше да не се разкрещи. Дори искаше да я зашлеви с цялата си обида и злоба, но само дишаше тежко. Из публиката се разнесоха шепот и въпроси. Родителите на двамата някак си бързо се озоваха до тях, което подсказваше на Лилия, че са ги наблюдавали през цялото време. Дали пък и те не правеха някакви свои сметки и залагания с прозаичен резултат или сделка.

- Лилия, какво правиш? - сопна се баща й, а по лицето му бяха избили червени петна.

- Кузмане, какво става тук? - и неговият татко не изглеждаше твърде удовлетворен, защото синът му имаше всички изгледи да бъде направен за смях.

- Кузман ми предложи да се оженим! - нехайно и дръзко каза Лилия, но думите й бяха чути от всички. - Това, вътре - и посочи към краката на Шварценегер - е годежният пръстен. Ще се оженя за него, ако влезе и го вземе. Нали мъжете трябва да обичат избраниците си повече от живота?!? - и се огледа наоколо, за да намери подкрепа сред дамите.

Миг на вцепенение и сподавено дишане. Някой се прокашля. Изискана жена с прекалена маниерност изпусна струйка дим през ноздрите си и се опита да заръкопляска пресилено. Пляс-пляс-пляс. Публиката изригна. Най-вече дамите или поне онези, които трябваше да минат за такива. И те изцвилиха френетично, но и дискретно добавиха “О, да, разбира се!” в знак на своята подкрепа. Защото считаха, че всичко това си е някакъв майтап. Дори се чу предложение да залагат за този, който успее да влезе в клетката и да вземе и техните бижута.

Докато мъжете се усетят, зад мрежата се търкулнаха още пръстени, обеци, гривна, диадеми и  едно доста масивно колие. Жените се надпреварваха да залагат, без да знаят точно защо и точно на кого, но го правеха с настървение. Вълната се бе отприщила. Нужно е шоу, на всяка цена, тук и сега, за да не скапят всички от скука и от липса на оригиналност.

В началото мъжката половина се съпротивляваше, а после постепенно се присъедини към залаганията, сякаш не те бяха предизвикани, а някой друг. И не ги беше грижа, че Кузман кипеше от унижение и оскърбление, което не бе и сънувал.

Към клетката, ограждаща арената и Шварценегер, се упъти бавно, с люлееща се накуцваща походка, бодигардът на Кузман-старши. Лицето му не издаваше нищо. Спря пред входа. Не се огледа. Бавно съблече якето си и го нави на лявата си ръка, върху поразително бялата риза. Кучето скочи насреща му, той отскочи назад и лапите удариха предпазната тел. Зяпачите се отдръпнаха стреснато.

Никой не извика да го спре.

Йосиф свали резето и влезе вътре, опрял гърба си в теленото заграждение. Песът се нахвърли и той му подаде лявата ръка, в която моментално се впиха яростни зъби. Мъжът извика. Може би бе подценил силата на хищника. После двете тела се вкопчиха едно в друго. Замириса на кръв и някой от зрителите припадна.

Минути по-късно песът лежеше безпомощен на земята, усмирен в якето на бодигарда.

До него, останал почти без дъх, Йосиф късаше своята риза и превързваше кървящите си рани. После стана, олюля се, събра разхвърлените и изпотъпкани бижута и излезе от клетката, като внимателно я затвори след себе си. Окончателно доразкъсваше бялата си риза, по която личаха алени петна. Мускулестото тяло някак се открои като изваяно и блестящо от пот. Всички мълчаха. Дори кучешкият лай бе замрял.

Достигна близката маса. Остави отгоре й разкъсаната риза, върху чийто кървави петна някак нелепо заблестяха дамските бижута. Той взе внимателно кутийката с годежния пръстен и тръгна към Лилия, която стоеше изумена и възхитена до върха на ноктите си. Тя не можеше да повярва на случилото се.  Знаеше, че не беше единствената. Той й поднесе бижуто и тихо каза, но така, че да чуят всички:

- Достойнството на един мъж се носи в сърцето, не на пръста! - обърна се и се отдалечи, накуцвайки. Тя запомни лицето му, което не трепваше, но и не изразяваше нищо.

Тълпата му направи път.

На масата върху окървавена бяла риза продължаваха да блестят някак фалшиво бижутата, но никой не се осмеляваше да ги докосне.

Лилия повъртя кутийката в ръцете си, приближи масата и я постави при другите бижута. Не погледна към Кузман, а просто си тръгна. С огромно разочарование и празнота в душата си.

Минути по-късно залаганията продължиха…