ЗАРАЗЯВАНЕ
Бистрата хладина на реката галеше топлите речни камъни и се стаяваше в синята пазва на вирчето. Върбите надничаха в него и все не смееха да нагазят водата. На брега сред пясъка и купчините баластра мъж по къси панталони седеше върху брезентово сгъваемо столче, нахлупил ниско над очите си сламена шапка с голяма периферия. Едрото тяло едва се побираше върху туристическото приспособление и сякаш всеки момент щеше да се сгромоляса.
Мъжът с двете си ръце здраво държеше лесков прът, който можеше да мине за въдица, ако имаше корда. Но нямаше. Отдалече можеше да го помислят за кротък рибар, който чака своята неидваща слука. Защото първобитния рибарски такъм така си стоеше над водата и кротката вода караше сянката му да трепти. Странникът само от време на време сменяше ръцете, промърморваше нещо под мустак и застиваше, хипнотизиран от бистрата вода.
Венелин Хронов го гледаше вече близо половин час, но така и не разбра луд ли е или просто един чудак, изперкал от нещо си. Горе-долу и той като него бе изперкал от жегата, от безумието на света, от свои си работи, дето го напираха отвътре и щяха да пръснат по шевовете. Запита се дали ако един луд гледа друг луд и му се чуди, от това по-малко луд ли става? Едва ли, бе отговорът, който Венелин Хронов ясно и категорично изрече предпазливо наум. И дори завъртя глава с многозначителното „хм”. Огледа се дали жена му и внукът не го наблюдават отнякъде - нали ги бе довел на разходка, а хлапакът се заигра с поповите лъжички и той го остави да се дърли с баба си, защото нехаеше за новите си сандали. Та и този пред него сега - щом едно дете може да си играе в жабуняка с поповите лъжички, защо пък един възрастен да не може да държи прът над водата да кажем в пет часа след обяд през август.
Все пак любопитството надделя и Венелин го приближи. Изкашля се и рече:
- Отдавна ли… такова… ловиш риба?
Оня не отговори.
- Мога ли да поседна… да погледам? - пробва още веднъж с тих и сговорчив глас.
Периферията на шапката кимна напред-назад, гласът се зарони като пясък:
- Само стой по-далеч от водата… Рибата се плаши!
- Добре де. Ама…
- Сст, казах ти, тихо… Кълве.
- Ами-и?… Кълве!?! Нямаш корда, как разбираш тогава?
- Не говоря на теб, а на рибата. Бяхме се обзаложили, че до един час и ще клъвне… И ето, аз спечелих.
- Какво си спечелил?
- Баса, какво. Ти клъвна.
- Хм, клъвнах… Стоя и ти гледам акъла. Държиш един прът и правиш сянка на камънака.
- Като не си клъвнал, що питаш? Не мога да понеса комин вместо въдица… За такава работа могат да ме покажат направо по телевизията.
- Ще те покажат… на четвърти километър. В рамката на прозореца ще си като…
- Няма да съм сам. На другия прозорец ще си ти. Да не би да се мислиш за нормален, дето си седнал да ме гледаш …
- Интересен чешит си… да ме прощаваш.
- Не съм чешит, а гражданин. При това - свободен. Що трябва да ти обяснявам какво правя?!? Правя каквото си искам! На теб какво ти влиза в работата?
- Гражданин, дето си говори с рибите!? И размахва тоя кривак вместо въдица…
- Сега е демокрация! Мога да си говоря с когото си искам. Отде да те знам, че и ти не си риба?
- Ами нали ме виждаш?
- Виждам те, ама то не е сигурно! Що народ се мислеха, че не са риби, пък като истински лапнишарани налапаха въдиците на ония с пирамидите, с приватизацията, с телефонните измами… Гледаш го - уж човек. А като хвърли парите през прозореца на тарикатите, се оказва по-нищожен и глупав от цаца… Всеки си е нещо риба!
- Ти пък да не си мислиш, че си… крокодил. Или поне малко алигаторче. Дето закусва с такива като… мене, да речем. Избиваш комплекси.
- Избивам комплекси с една нищо и никаква пръчка, дето и сянката й не е като хората, ами крива. Тия, дето си избиват комплексите с живота на хората, със съдбата им, с държавата им… Тях никой не ги нарича луди? Държат си въдичките в нашата малка локвичка-държавица, току опънат някой за носа и го претеглят. Ако е маломерен, връщат го обратно… Да си потраква с чене из къщи, да си влачи чехличките от стена до стена… докато му обуят пижамката… от дърво.
- Значи ти правиш нещо като… бягство от делника, така ли?
- Не бягам. Вече и за какво ли? Апартамента ми го изтарашиха, колата я свиха апапите, рекетът в магазина, енергото, теца, доктора, зъболекаря, ти е в кърпа вързан… Абе аз ти разправям на тебе, че си риба и нищо още не разбираш… Бягство. Къде? Отвъд хоризонта ли?
- Ей, намокрих си обувките! - зацъка с език и се затюхка Венелин Хронов, защото в заплесията се бе подхлъзнал и натопил в някаква смърдяща локва. Сега се опитваше да изгони водата и пясъка, като тръскаше и въртеше във всички посоки. - Че те на всичкото отгоре се били разлепили, дявол да ги вземе…
Непознатият за пръв път го изгледа и рече:
- А кажи сега нормално ли е. Обувките да ти пропускат вода, а стомахът да не пропуска храна…
- Не те разбрах…
- Докторите казаха, че стомахът ми не пропускал храната. Обясниха ми, че днешният средностатистически гражданин носел в търбуха си около два килограма непреработено месо. Питам ги, като стомахът ми не пропуска храна, тогава защо огладнявам? Те ми се хилят насреща като порцеланови кофи със скъпите си ченета.
- Защото си жив.
- А, не е затова. Ами… защото се трудя.
- Какво толкова… се трудиш?
- Не ме ли виждаш? Ловя риба.
- Стига си пък и ти с тая риба. Ловиш… слънчев удар най-много да те лепне.
- Ако искаш да останеш, отиди си отсечи и ти една пръчка. Иначе си дигай партакешината, разбра ли? Няма нужда да ме одумваш.
- И с пръчка, и без пръчка не е ли едно и също как ще те одумвам?
- По-друго е. Като заприличаш на мен, ще почнеш и да мислиш по друг начин.
- Но защо пък трябва да ти изпълня заръката? Това тук да не е твое?
- Мое е. Дошъл съм преди тебе. Имам известни права над него, защото съм те изпреварил. А ти си закъснял. При това държа в ръцете си стабилни аргументи. Като ти ги трясна о главата, ти после ходи, че доказвай по съдебен ред, че не си се ударил някъде другаде или, че не съм действал при крайна необходимост… Адвокатите ще докажат към каквото ги насъскам и ще те оглозгат като пирани…
Венелин Хронов се ядоса. По-скоро на себе си, защото можеше да му тегли една майна на тоя дървеняк и да си замине. Но като си представи жена му да тегли внучето и да му се кара за калта по панталона и по новите сандали, за които си е дала едва ли не половината пенсия, нещо го бодна под лъжичката. Пък и наоколо жива душа не се виждаше, камо ли да се намери с някой друг на приказка.
А сам не му се стоеше. Нещо нервата му се беше разхлопала и едни мисли го навестяваха, дето… Внукът като нищо ще го накара да държи миризливия найлонов плик с поповите лъжички, от които направо му се повдигаше, а баба му да дотуря „Хайде, помогни на детето. Толкова ли е трудно? Знаеш ли откъде си е дошло, за да ни види от толкова време…” Ще си отсече една пръчка и той, ще седне до мнимия рибар и ще се наслаждава на пейзажа, без някой нещо да му опява. Пък и нали трябва да разбере колко луд е наистина тоя щурак…
Направи го. Криво-ляво с джобното ножче успя да отреже подходяща пръчка от близки върбалак. Непрекъснато си повтаряше, че наистина е изкукал окончателно, щом се води по чужд акъл. Ама се водеше.
- Е, това е друга работа. Сега сме си двама лика-прилика! - подсмихна се въдичарят.
- Аз нямам нищо общо с теб! - почти злобно отрони Хронов.
- Имаш, имаш. Още не си го осъзнал. Аз съм преминал през теб, дори да не си го искал. И с оня, валчестия камък имаш нещо общо. И той е преминал през теб, и ти през него. Съдбата ви е срещнала. И всеки е оставил своя отпечатък… Така се заразяваме… Взаимно.
- Да ти се намира вестник?
- Това вестници, телевизия, радио, тая съвременна шизофрения не е за нормални хора. Вчера преброих в един шейсет и осем заглавия, които съдържат кръв, насилие, терор, убийство, изнасилване, садизъм и прочие фашизми. Некролог, не вестник. Какво можеш да очакваш в една държава, в която…
- Трябва ми да си направя шапка, че слънцето ще ми спраска кестена от температура. Пък ние от родата сме слаби в главите генетически…
- Откърши си една клонка. Ще ми се правиш хем на интериор.
- Как ли те търпи и теб жена ти…
- Жена ли!? Десетият кръг на ада!? На жена, кола и завой никакво доверие…
- Претъпкан си с максими. Затова сега си печеш кривака на слънце.
- Ти пак почна. Нали е свобода и демокрация. Глей си кефа и прочие…
- То пък един кеф…
- Да съм на Господ на мястото, че като почна…
- Добре, че не си. Да не му е било леко и на него да ни озапти. Тая държава на тия Балкани, дето са бъкани с ненаситни мераклии - я за власт, я за печалба. Няма мирясване ти казвам…
- Друго имам предвид. Бих сложил очите на българина малко над гъза. Първо бих започнал от управниците. Така по-малки… щяха да ги правят. Пък и във философски план - гладно дупе ни сере, ни работи… Дано веднъж уцелят мярката.
- Като си свободен, защо си се забил из тия чукари?
- Я виж каква е красота. Мирише на чиста вода, от нейде дъх на косено сено. Птиците падат из небето, гонят мечтите си в подножието на рижавите хълмове, осветени от залеза… Колко време му остава на човечеството да има всичко това?
- Ти си бил поет, бе! Я как го каза само това, за залеза и хълмовете.
- Не съм. Не ща да бъда поет. Искам да бъда мутра. Борец! За каквото и да било. Да бъда борец - свободен борец, богат борец.
- Това е мит. Чак пък толкова!?
- И повече. Не мит, а вис ли, мис ли, сик ли? И у всичките - сигурност. Каква сигурност може да има един свободен честен човек при толкова други свободни бандити? Свободата, Санчо, е на върха на копието… Само дето копието ти е допряно отзад. А си понечил нещо да се опънеш и …се набучваш… на копието.
- Въпросът е…
- Никакви въпроси не позволявам. Сега искам не въпроси, а тишина, из която се движат риби. Плуват едни такива пернати, шарени, златни. Великолепни и нежни като дъх на невестулка. Какво ти говоря пък и аз. Ти си заразен с толкова стъпки, образи, лъжи, илюзии, щампи, максими, че дори те е страх да държиш един прът над водата. Защото ако те види някой… Кой да те види? На кого му пука, бе? Ха подръж я тая въдица над водата като мен час-два и ще видиш. Ще клъвне. Аз ти го казвам. Ама да не вземеш да обясняваш после, че тук е имало един такъв като мен. Никой няма да ти повярва. Мен ме е нямало. Аз съм ти. Ти си аз. Ти си говорил със себе си. Искал си да чуеш истината, но ти е трябвала тази река, тази вода, това небе, този прът дори. Един път да не си запушил ушите си с излишни думи, ще видиш, че ще клъвне.
Непознатият се изправи. Сгуши глава някак в раменете си, събра сгъваемото туристическо столче и се изгуби сред върбака на другия бряг.
Венелин Хронов държеше прясно окастрената върбова пръчка и мислеше за станалото. То наистина му се струваше сън. Усмихна се. Никога досега не беше правил такава чудатост. Беше се движил по правилата. Беше полудявал бавно сред законите и истериите на обществото. И сякаш за пръв път откриваше колко е приятно да седи на брега на една може би вечна или преходна река - какво значение има - която щеше да го надживее, да се наслаждава на синята хладна ласка, да поглъща необятното зелено на ливадите и някъде не много далеч жена му да разказва някаква приказка на внука му за жабока-цар.
Усмихна се и се почувства щастлив. Огледа се да види стъпките на оня непознат рибар, който носеше в себе си стръкчето лудост и вярата, че има за какво да се усмихваш и да бъдеш свободен.
Забеляза, че недалеч от него клечеше мъж, който го гледаше втренчено. После новодошлият се изправи, приближи плахо. Пристъпи някак предпазливо към Венелин Хронов и го попита:
- Отдавна ли… такова… ловиш риба?
- Само стой по-далеч от водата! Рибата се плаши! - подсмихна се под мустак Венелин Хронов и вече бе сигурен, че животът продължава.
