Мартен Калеев

„Само тоя мръзгавец ми побарва от стоката!” - ядно отсече наум Радой Мирянов, докато гледаше тежко изпод вежди тънковатото ромче. То усети погледа му с гърба си и побърза да се стопи в края на улицата. Сякаш вятърът го духна, разтвори се във въздуха и изчезна като дъх на невестулка.

Към Радой Мирянов се приближи неговият познат Ленко с вид на дребен мошеник - мазен, плешив и трътлест. Все гледаше да го поздрави отдалече и да се изсмее пресилено. Очите му - ситни и бегливи като на морско свинче - все нещо подпитваха. Радой потръпваше всеки път при подобни срещи. Усещаше, че на Ленко не му е чист косъмът.

Тежък човек беше Радой Мирянов, знаеха го. Сбара ли те да бръкнеш в неговото, направо си търси дъски за ковчега. А стока - много. Крави, птици пълнеха дългите халета. Конете му - все от порода и от сой - не бягат, танцуват като балерини. Чак в Немско продаваше. За животинките се грижеха агрономи, зоотехници, надзиратели и още петдесетина човека. Като за капак - развъди щрауси. Едри и силни, направо да ги яхнеш и да отпрашиш между облаците. А яйцата им струваха повече от жълтица едното.

Радой лично наглеждаше ранчото, което построи оттатък прохода. Преметнал ловната пушка със снайпера, бродеше и в своята реституирана гора, където дивечът се въдеше като луд. Затова и къщата му бе в средата на ранчото - висока, бяла, вместо покрив - тераси и лоджии. Така искаше жена му, преди да замине с децата за странство. Уж за по-сигурно, а не защото не се разбираха напоследък. Като застане с бинокъла най-горе, да вижда какво става дори в дупките на язовците. Макар какво толкова да се взира - имаше си охрана. Всеки ден му докладваше по няколко пъти къде какво е станало.

От седмица неговият доверен човек Иван, бивш фелдшер, сега шеф на охраната, му каза, че нещо не е наред. Дреболия, ама де да знае човек. От яйцата и кокошките някой май се облажвал. Пък и едната кобила нещо му се виждала ленива и омърлушена, някак не могла да си дохранва жребчето. На два от щраусите нещо им се е проскубала перушината. Преглеждаха ги ветеринарните, нищо тревожно. Ама той нали си е от село, предчувства кога стоката я опипва чужда ръка. Само ако разбере чия е ръката, ще я отреже до корен. Дух да беше, досега да го е хванал, но явно човек бъркаше в кацата с меда. Но му е приготвил нещо, което ще накара невестулката да скочи в капана, няма начин.

Заесени се. Мъглите плъпнаха по баирите. Свирепи дъждове често се гонеха в прохода. На три пъти свлачища натискаха пътя, с дни не можеха да преминат и да стигнат до града.

В такъв ден Радой Мирянов излезе с хората си на лов. Но стана беля - някой го простреля. Когато Иван дотича пръв до него, той вече бе в несвяст. Придойдоха и останалите. Питаха се кой идиот е стрелял. Всеки отричаше да е видял нещо. Кръвта на Радой изтичаше.

Когато го довлякоха в ранчото, бе загубил много кръв. И продължаваше да кърви, въпреки усилията на Иван. Трябваше да му прелеят нова. Иначе ще е язък за имотите и парите му. Пък и докато дойде жена му с децата от странство, можеха и да не го сварят.

Насъбраха се хора от ранчото, заумуваха как да докарат лекар, откъде да намерят кръв. Бяха откъснати от цивилизацията, въпреки радиостанцията, мобилните телефони и мощните джипове. Иван вече търсеше човек за директно кръвопреливане. Друго нищо не могъл да измисли. Имал необходимото. Стига да съвпадат кръвните групи, просто свързва вените и толкова. За да са сигурни, бяха нужни изследвания. А тях ги правеха само в града. Никой не се наемаше в това време да мине прохода. Никой не каза, че има от същата кръв.

Два дни минаха. Времето си оставаше повече от лошо. Раненият съвсем изгуби сили, направо береше душа.

Тогава се появи ромчето. Казвало се Методи, но му викали Невестулката. Дошло само. Ей така, изникнало из мъглата като дух. Охраната го пуснала. Живеело на кошарите, отсам баира. В тях животни нямало, но поне имало покрив, където да се свре с челядта си. И с малкото си дете, което наскоро едва оцеляло от лоша болест.

Каза простичко, че идва да даде от кръвта си. Радой го изгледа недоверчиво и с любопитство. Попита го:

- Здрав ли си? И каква ти е кръвната група? Нещо тънковат ми се видиш…

- Здрав съм. Нямай грижата. Ето, изследванията са от вчера. А-едно, положителна. Като твойта! Написано е!

До тях стоеше Иван и гледаше мрачно. Май не вярваше на Методи и като че ли съжаляваше за появяването му. Процеди през зъби:

- Не можем да му се доверим. Мисля да го изгоня.

- Доверието, Иване, е като светлинката на светулката. Я се появи двадесетина дни през годината, я не. Доверие?! Не се занасяй. Аз умирам…

Иван натъкми две легла едно до друго. Забоде иглите, натъкми найлоновите тръбички и кръвта тръгна от ромчето към Радой. Фелдшерът излезе за малко. Радой се разсмя с усилие и каза на глас:

- Докъде я докарах, да ми преливат кръв… от невестулка. Сигурно ти трябват пари?

- Не ща пари. Длъжник съм ти!

- Длъжник ли?! Та аз не те познавам!

- Заради млякото от кобилката. То ми спаси болнавото дете. Петото. Нямаше какво да яде… Сега детето ми е силно като малко конче. Тогава се зарекох…

- Значи ти си бил тоя, дето ми тормози стоката… А Иван ти беше приготвил капан, искаше ръката да ти отреже.

- Иван мисли като касапин. Що не му прегледаш пушката? И да разбереш къде точно е стоял онзи ден. Пък и жена си да попиташ, защо все с Иван се срещаше между буките?

- Млъквай, Методи! Това сега няма значение… Ще проверя. Изтънко ще я проверя аз тая работа. Ти не бери грижа. Само да оживея.

- И за друго съм длъжник. За яйцата. От щраусите. От едно яйце всички кусахме, и оставаше.

Радой Мирянов се понадигна и пак се изсмя. А не беше се засмивал кажи-речи от години:

- Не знаех, че има такъв, дето като краде, после се отплаща.

- Не е отплата. Връщам ти заема. Петте деца си ми хранил, а уж аз съм бащата. Ама като нема работа…

- А изследванията? Как ги направи пък тях? През прохода живо пиле не може да прехвръкне.

- Пиле не може. Требва кон. Ама ти конете ги пазиш като очите си. Виж, щраусите баш ги не знаеш колко са. Пък из оградената дълга ливада кой пазач ше търчи и ше се напъва да ги брои. Това не е пиле, та да го гътне невестулка… А щраусът може да мине навсякъде. Стига да те познава. Иначе с един ритник те убива.

- Да не искаш да кажеш?!…

- Нищо им няма на щраусите. Пояздихме ги със сина, по-големия. Той с брат’чедо видеха зор, докато са ги наглеждали у махалата. Аз трябваше да притичам до разните му там амбулатории. Мигар са видвали такова големо пиле? Направо прелетяхме до градо… А яйцата и кокошките, че и другите там работи, ги краде Ленко, да знаеш. И все гледа да те срещне и да разбере дали го подозираш…

В това време влезе Иван и те млъкнаха. Фелдшерът свали иглите. Лицето на ранения порозовяваше. Очите му за пръв път от толкова време се усмихваха. Методи стана внимателно, поотупа се без нужда и се изкашля. Малко му се виеше свят.

- Благодаря ти, Невестулка. Сега сме кръвни братя! - гласът на Радой заглъхна. -  Да се надигна, пък ще наредим някак си нещата и за тебе. Бъди сигурен.

- Нема защо. Бех ти длъжник, сега съм ти равен… Пък и  детето ми е живо и здраво.

И ромчето си тръгна. Някой извика под прозореца, че вече са отворили прохода и скоро ще дойде линейка.

Радой Мирянов усещаше как в жилите му напират сили.

И една голяма изненада…