Лалка Павлова

Любопитството, интересът към света и към живота на „другите”, е характерна българска черта, която на фона на нашето национално време периодично е подбуждана и изостряна в резултат на опитите на историческите обстоятелства да го ограничат или затворят в параметрите на някаква рамка - все едно дали тя е резултат от византийското и турското робство, или от бариерата на т. н. студена война. Опознавайки света и „другите”, българинът проявява и една друга своя черта - склонността не само да сравнява себе си с тях, но и да си създава кумири.

От времето на Алеко Константинов битува фразата „Американска работа!”, перифразирана от Тодор Колев в питането „Как ще ги стигнем американците?”, до времето на излизането на книгата на Марко Семов „За Япония като за Япония” през 1984 г., която извиква на живот нова реплика - „Японска работа!”.

Култът към Япония като философия, култура, икономика и бит запазва своето първенство и до днес може би и под влиянието на периодичното утвърждава на нейното водещо място в света както с издадената, „арестувана”, преписвана на ръка и отново преиздавана книга на Марко Семов, така и чрез поредицата от нови произведения, посветени на Япония - 30 години след „За Япония като за Япония” от Марко Семов излиза книгата на сина му Атанас Семов „И аз за Япония”, последвана от три книги на Борислав Иванов („История на Япония от палеолита до Рейва”, „Японска класическа литература” и „Япония. Векът на Дзен”), от книгата на Евгений Кандиларов „Източна Азия и България”, както и „История на Япония”, написана от 11 видни японски учени и преведена на български език.

Трите книги на Юлиана Антонова - Мурата („Моши моши, Япония”, „Уки уки, Япония” и „Сан сан, Япония”) представляват своеобразно продължение на вече създадената традиция и със своя психологически и нравствени-етичен аспект заемат свое достойно място сред творбите на другите автори, като разгръщат нови страници от многоликата душевност на японеца.

„Моши моши, Япония”, чието заглавие в буквален превод може да бъде предадено като „Ало, ало, Япония. Мога ли да ти помогна с нещо?”, съдържа есеистични текстове за красотата на природата, лични откровения, резултат от срещата на авторката с Япония и японския човек, както и един осезаем опит чрез словото си да накара читателя да усети магията на делника и празника, на деня и нощта, на изискаността в междуличностните отношения на хората в тази страна; за онази изписана като с калиграфски знаци дълбока мисъл в сърцето на японеца „Качоу фуугецу”, означаваща цвете - птичка - вятър - луна, т. е. „Насладете се на красотите на природата и по този начин научете за себе си.”

Неслучайно книгата е определена като „прозорец към душата на Япония, каквато е в действителност - истинска и неподправена”. Защото авторката говори от свое име за онова, което на нея, като българка, й прави най-силно впечатление в културата, бита и ежедневието на обикновения човек, за училището на Изтока, за отношението към учителя, към семейството, към танците, към някои елементи от бита и облеклото на японците, към поведението им на обществени места и в автобуса.

В България обикновено казват, че човек се възпитава до 7-годишна възраст. Според японците обаче не е така. В разказа „Първият урок” авторката споделя: „На японски има поговорка: „Душата на тригодишно дете е до сто години”, тоест „каквото научиш детето на три, остава до старини”.

В тази ясла обаче не се шегуват. „Поизбързали са и възпитанието е започнало с приучването на тези полезни навици още от годинка и няколко месеца”, мисля си аз, докато Джейми кимва с главичка и се покланя за „довиждане”  на учителката по японски, после на другата по английски, на жената на информацията, на майка, която е дошла за момиченцето си. Покланям се и аз.”

Втората книга - „Уки уки, Япония”, допълва и разширява познанията на читателя, като и в нея лиризмът си остава основен белег на словото на Юлиана Антонова. Той може да се усети дори в обяснението й за това необичайно словосъчетание в заглавието:

„Японските нежни вятърни камбанки били използвани някога, за да се определи посоката и силата на вятъра.

А според древните японски традиции те са имали силата да предотвратяват приближаването на злите духове. Този звън послание, изваян с любовта и сърцето на изкусен японски Майстор на фурин, вдъхнал живот в деликатните стъклени камбанки, неговото „уки уки” е неземно красиво.

Улавям го, потопявам се в радостта му, усещам наслада и любов в сърцето! Уки уки, приятели! (…) „Уки уки” е чувството, когато човек подарява внимание и обич, когато дарява с радост и усмивка другия, усещането за отърсване от страха и съмненията, когато поднасяш без разлика на дестинации и възраст своята лекота в сърцето и ти я върнат, за да я дариш на друг. Уки уки, Япония! Уки уки, мое семейство! Уки уки, приятели!”

Любов в сърцето!… Любовта при Юлиана Антонова е много широко понятие, което се свързва с всичко заобикалящо ни - от тревичката и цветето, през песента на птицата върху разцъфналата сакура, до взаимоотношенията между хората: мъже и жени, деца и родители, учители и ученици, приятели и колеги. И трите книги възпитават читателя в дух на хуманност, създават усещане за сигурност, за доверие в човека до него, формират стил и начин на живот, полезен както за отделния индивид, така и за другите.

В диалога си със Светлин Иванов при посещението му в Япония, Юлиана Антонова споделя нещо, което ме порази с обхвата на представата й за Япония като микромодел на света, на оня свят, който и аз нося в душата си като своя мечта:

„Тази Япония, за която разказвам, е всъщност светът. Такъв, какъвто всеки от нас иска да обитава. Свят, в който си уважаван, но и уважаваш. Свят, в който ти се случват прекрасни неща, но и свят, в който си загрижен за това на човека до теб да се случи нещо прекрасно. Щом този свят съществува тук, в Япония - значи е постижим! Защото жалоните, които водят към него, са навсякъде. Заложени са в нас самите…”

Разликата между Япония и България (и от другите страни по света!) е огромна, както е огромна разликата във възпитанието на децата ни. И майките, и децата се държат естествено, внимателно един към друг, скромно и възпитано, защото в Япония и до днес се спазват правила и традиции, които имат вековна история, проверена и утвърдена във времето. Говорейки за това, си спомням стихотворението на нашия съгражданин Иван Радоев „Неделя”:

Не бях виждал отдавна - една майка бие детето си…
Медея, Касандра-пророчица, Венера Милоска, Голата Маха…
Крещи, нанася тежки удари, танцува с отмъстителни токчета,
размазвайки жълтото мозъче на изтървания сладолед.
Да го оближеш!
Да го оближеш!

От прочетеното в книгите на Юлиана Антонова стигам до заключението, че подобна картина в Япония е невъзможна. Там никой не се кара и не наказва детето, майките понасят с любов и търпение всичко, което то прави, за да формират у него убеждението, че самото то е ценност, и затова всичко, което прави, е добро и красиво.

Именно на това отношение детето откликва с желанието да положи всички усилия, за да не разочарова своите родители, които всекидневно му се доверяват и го възнаграждават със своята обич и внимание.

В Япония тайната на възпитанието е заключена и в една друга максима: „Детето до 5 години е Бог, до 15 години - слуга, след 15 години - равен.” Крайният резултат трябва да води до убеждението, че интересите на общността стоят над интересите на отделния индивид. Японецът съхранява достойнството си на личност чрез стремежа си да твори красота във всичките нейни измерения и да я завещае на тези, които идват след него.

Казват, че космическата програма за еволюцията на човешкия свят в съвременните условия на живот буксува, защото човекът не може да управлява своето съзнание така, че то да го води към светлата йерархия на разума.

Инстинктът му за самосъхранение днес е преминал допустимия предел и активизира проявите на страха, егоизма, злобата, алчността, завистта, и оттам - омразата и отмъщението. Човекът днес е забравил, че животът е и морална отговорност - да не унищожаваш това, което си заварил на тази земя, и да усъвършенстваш това, което ползваш.

За да може да реализира тази морална отговорност за дареното му право на живот, човекът трябва да поддържа и изявява в личните си ежедневни дейности онези свои добродетели, които Създателят е вложил в душата му.

Тази кауза стои в основата на всички внушения, които носят със себе си разказите и в третата книга - „Сан, сан, Япония”. Именно този аромат на словото на Юлиана Антонова е уловила и отбелязала в предговора си към книгата Ирина Тенчева:

„Простичката, ясната, устойчивата, неискаща и безусловна обич, която човек носи като ръчен багаж през цялото си земно пътешествие, всъщност е единственото наследство, което може да остави и предаде. Това послание прозира от събраните в този сборник истории за малкото голямо ОБИЧАНЕ, което японците прилагат във всеки свой аспект от живота си от най-ранна възраст, та до самия му край.”

Особено важно е преди читателят да започне да чете текстовете в тази трета книга, да запомни предупреждението на авторката Юлиана Антонова: „Не исках да обезличавам своите герои. Затова в отделните разкази те са със своите имена. Най-често фамилни. В знак на уважение.”

Читателят трябва предварително да е осъзнал, че книгата не представя някаква художествена измислица, в която истината за човека и живота е малко зрънце, натруфено с десетки фикционални пластове, за да ни се хареса.

Всеки детайл от действителността, всяко отделно лице в поредицата от 57 текста са взети от реалния живот такива, каквито са, без да им се налагат някакви маски в името на определени идеологеми или морални статути. Мисля, че именно на това се дължи силата на въздействието на словото на Юлиана Антонова.

Убеден в автентичността на случилото се, читателят не би могъл да остане безразличен към нито една от представените житейски ситуации, които ще му помогнат да осъзнае значимостта на дребните на пръв поглед неща.

Японецът има самочувствието на пълноценно човешко същество и за него е обида да приеме бакшиш, защото той е знак за неговото принизяване в социално или материално отношение. Въпреки това той вярва в необходимостта от йерархия и знае, че на началник не се противоречи.

В офиса, в който работи всекидневно, той стриктно и старателно изпълнява указанията на своя началник и никога не напуска работното си място преди него, защото знае, че той носи отговорността не само за успеха на фирмата, но и за своите служители и техните семейства.

Затова за японеца животът се състои в себеотдаването - от най-дребните на пръв поглед дейности ( като да чистиш сам дома си, улицата и офиса) до стремежа да влага цялото си умение в изпълнението на поставените му задачи.

В японските училища няма чистачи, защото от най-ранна възраст детето се възпитава в отношение към средата, в която живее - то трябва да пази създаденото от другите и да предава неговата красота и изящество непокътнати на следващите, които ще го ползват. Затова никой не влиза в дом, учреждение, ресторант, дори в тоалетната, без да се събуе. А господин Фуджита поставя пред бялата врата на строежа изтривалка.

Разказите на Юлиана Антонова ни убеждават, че Япония наистина е мястото, където традицията среща бъдещето и върви редом с него напред - от бита, възпитанието и междуличностните отношения до модерните технологии и новите тенденции в развитието на културата.

Изненадващ и в същото време вдъхновяващ е разказът на стария лодкар за студентите, които по време на ваканцията си доброволно даряват своя труд на градчето Курашики, защото изпитват вътрешната потребност да дадат нещо „на обществото, на родното си място, на планината или реката”, където са отраснали, без да очакват някаква отплата („Японски миг на наслада”).

Именно поради това при тях т. н. система „забравено - намерено” действа безотказно - дори и най-дребната намерена монета се предава в полицейския участък. Японецът притежава изключително чувствителна душа, способна да откликва на всяка радост и на всяко нещастие.

Можем да открием тази негова чувствителност в шеговитата тоналност на разказа „За едната японска чест” - възрастен японец с трепереща ръка подава по-голямата половина от разчупения си хамбургер на госпожата, облечена в „модерни” джинси с продълговати дупки на коленете, поразен от „бедността” на нейното облекло.

Можем да я видим и в чувствителното сърце на болния от рак господин Укита към неговата сакура, заместила изгубения му син, сякаш въплътен в онзи клон, облегнал се на десния ъгъл на прозореца на спалнята му. За японците сакурата е свещено дърво, отразяващо неговия многолик духовен свят.

С нея са свързани много митове и легенди, които придават автентичност на многообразието от символични нейни значения - от смъртта, прераждането и крехкостта на живота и красотата до вечността на Небето и Божията любов. В Япония сакурата се отглежда не заради плодовете, а заради цветовете й, дори още от трети век времето на нейния цъфтеж е утвърдено като държавен празник - Ханами.

Затова болният господин Укита и съпругата му с тревога и надежда очакват съобщението по телевизията за цъфтежа на вишните. Ако той успее да го дочака, това ще означава, че Бог го обича и ще му даде красива среща в отвъдното, среща може би и с неговия син. Истинско тържество на Божията любов е моментът на смъртта му: „Отиде си…отиде си… Издъхна. Но я видя. Видя цъфналата сакура. И знаеш ли, Юли сан, чух го да казва: „Той ме обича!”

Тази митична страна Япония не е студена, враждебна и отблъскваща към чужденеца. Местните хора не само го отвеждат и приемат в своя храм, но и после го изпращат с поклон и благопожеланието следващата му година да бъде обвързана с глагола „добронамирам”.

Затова в Япония намират своята професионална реализация и човешко щастие мнозина българи. Като проф. д-р Румяна Ценкова, родена в Русе, но приложила познанията си за светлината и водата в Университета в Кубе, където работи редом с нобелиста Люк Монтание, откривателя на вируса на СПИН.

Като пловдивския диригент и композитор Виктор Илиев, който при едно от посещенията си в Токио съчинява голям проект за камерен оркестър с японски музикални инструменти под влияние на шумолящия следобеден дъжд, възгласите на децата и тяхната песничка „Киша поппо”.

Като скулптора Цвятко Сиромашки, чиято фигура „Милувката на бика” е поставена в постоянната експозиция на японския Музей Ивасе в град Сакурагава, намиращ се само на 70 километра от Токио.

Като виолиста Тодор Митров и групата „Софийски солисти” с техните 16 турнета в Япония и признанието на таланта им в японски ежедневник под заглавие „Днес на сцената не бяха просто музиканти. Бяха петнайсет благородни самураи от България”.

Неслучайно във всеки от 9-те разказа за популярни българи в Япония Юлиана Антонова вплита възгласа си: „Може, може България!”

Своя личен предговор към новата си книга Юлиана Антонова започва с изречението: „Сан сан, Япония” е последната ми книга от трилогията за тази източна страна.”

Убедена съм обаче, че тя няма да бъде „последната”, а „поредната”, защото разказите й ме убедиха, че тя отдавна е престанала да се чувства чужденка в тази страна, че сърцето й е изпълнено с любов към земята и хората на Япония, любов „разпознаваема, простичка, сърдечна, уловима, видима”…

Като два слънчеви лъча и „сан-сан-връзката на двама души под тях в една всеотдайност на общ дух към Твореца”.  И тя няма да й измени.