Ангел Дюлгеров

Да живееш в Антиподите значи да преустроиш инстинкта, да съумееш да направиш от чудото природа и от природата – чудо, да откриеш колко непостоянен е светът, който в първата си половина следва едни закони, а в другата – противоположни. Трупайки свой, следбиблейски опит, Валери Станков се е научил да вижда Всемира като несигурна канава от енигми, зад която не стои вече Автор; или, ако го има, изглежда изгубен в преправянето на самия себе си от премного перспективи.
Без да трябва да се покорява на онези предписания на благоразумието, да се нагажда към волята на някой властник, а да отстоява своята различност, в “Аз съм светлият мъж към безкрая” Валери Станков не лицемери, а мери ръст – макар и съблюдавайки някои правила на добрия вкус – с люде превишаващи го; не засвидетелства угодничество, а дързост, изявява дарбите си в учтивия и изискан разговор, умее да изказва с лекота дълбоки мисли… Накратко казано, както всеки един благородник-Поет, той не се чувства слуга, а участник в дуел, от когото се изисква едно изцяло умствено безстрашие.
Валери Станков има чувствителни рецептори за света на думите, ориентира се отлично в сложните периодически таблици на значенията, не краде хаотично свободни валентни връзки за неочаквани смисли, масово търсени в съвременната поезия. Той е убеден: Моралът не знае милост, не познава прошката. Човекът с Морал иска неговият съдия да е наистина всемогъщ и всемилостив, но и да руши границите, в които го е въдворил. Изгарящо бързото движение през живота немилостиво (и резонно, разбира се) го е изправило пред разминаването между очаквано и случващо се – онзи великолепен миг, в който разбираш, че след изстрела си жив и няма време извън този миг. В разпадналото се мироздание заплашително са се изправили два свята: вътрешният – с вглеждането в себе си и себеоткриването, с радостта от живота, с тъгата по скъпите мъртъвци, с мечтата по “рошавото слънчице”, закачливо канейки се “да ни захвърли отново в утринта”; и външният – с менящата се и вечно възраждаща се природа и със съвременния (цивилизован) свят, “свят за мъст, ненавист и обида/ сякаш разиграл ни на белот”, където човекът понякога става част от калейдоскопа на предметите. Всичко е въпрос на рефлексия на моментното състояние. Градежът от светове е част от хармоничния Вселенски промисъл, в който „Дяволът е бездънният кладенец на човешките страхове, извиращи от дълбоката тъмнина на света.”
Но този, който не усеща запалената бомба и потискания винаги световъртеж, не е достоен да живее. Поетът у Валери Станков е влюбен, безумно влюбен е във всичко, което природата му предлага да обича – в “немилостивото нищо на живота”, в “прегазеното си огнище” и “солената свобода” на човешкия избор. Измазал своята “простичка къща от кал”, живял от любов в същините на смисъла “да живееш в белтък на яйце”, той хвърля не семената на вярата в душите на другите, а ги омагьосва с драматичните багри на своята палитра. Философски медиативно, словото на Валери Станков гради мостове между видимото и трансцендентното, на границата между Вчера и Утре, и в сложните (и причудливо намерени) митологични реминисценции потъва, почти мазохистично, в един език, събиращ поетическото с изповедно-бунтарското. Бавният и тежък слог се спуска към непознатото и неизвестното на езика, за да провокира (и не рядко иронизира) мисленето като неистово усилие да разбере тъжното разминаване между величието на божествения замисъл и посиняването от студ в тези “океани от айсбергов лед”.
Валери Станков почти не говори за славата на изнурения от ходене по словесните пътеки човек. Стократно по-важни за него са творческите терзания, съпътстващи търсенето на собствената истина, съсредоточена в образа на преживените истини на Поета. Но за него това не е достатъчно. И той изпитва необходимост от изповед. Докосвайки се до художествените вселени на своите изпети песни, се чувствува призван да се изповядва, да разкрива своята неповторимост, своята жажда, своята субективна истина.
Като остава изцяло верен на своя стил, Поетът по своему потвърждава прозрението на самия Роден: „Истински живото изкуство не реставрира творбите на миналото, а ги продължава”. Така всеки поетически акт у него е свързан с разкриване на пожертвания човек (“мисъл в песен”), “вкопчил се със сетен дъх” в участта на съществуването. Емоционално-тъжно, свежо, на места закачливо и ведро, словото на Поета улавя мига, но не го умъртвява, а по-скоро му се усмихва мимоходом и продължава да се моли за душите на другите, изпълвайки с вик хоризонта на мъртвите “реки и океани от ръбест лед”. Бих нарекъл този начин на писане борба за ценности, жажда за добро, за обич, потребност от споделяне сред този “овъргалян в омрази, в премеждия” живот. Измъкнала се изпод купола от илюзии, усъмнила се и в самия Бог, Душата разкрива своите сезонни преображения – но не като чувство, а като неуловими настроения, плетящи метафизичната мрежа на съня за щастие. Отвъд неумолимата обреченост – предопределеността и избора – отвъд омразата и непосилното запушване “пробойните на слепия Божи кораб”, към живота от обич и песента за обич (“моят знаменател върху гроба/ ще бъде одата на радостта”).
Валери Станков носи съзнанието за цената, която плащат Поетите, сами избрали да изкупят “до грош за чуждите лъжи” (“и най-зловещата – че сме добри”). Пътувайки отвъд пространството и времето, в света на душата, словото му докрай не може да се примири с усещането, че човечеството винаги е предпочитало да се задоволява с това – единствено да съществува. Сред зловещия танц на развихрените бесове, сред призраците от оживелите лоши сънища и преживените кошмари обаче духът проглежда за слънцето и свободата, за съзиданието и надеждата. Изкуството се превръща в упование, от което то се нуждае, за да живее; упование, непознато на епохата, тънеща в безразличие. Неудържимият порив към сътворение, към духовно преобразяване на материята, към себеосъществяване, разкъсва страшната юзда на живота – самоубийствен и прекрасен – за да запламтят от любов зениците на Поета – Вселенският луд. Дълбоко проникващата свръхсетивност чува и вижда зад простата предметност тайния шепот и облик на нещата, рови дрипавото минало, гази из “кървави преспи и кървава кал”, за да “чуе как мъртвите стенат”. Хармоничен и цялостен, съзерцаващ и мисловен, “по въжените стълби към светлината” духът на Поета търси “аварийния изход от безчовечните наши вселени”; разпъван на кръст (“защото в живота само злото винаги побеждава”), като всяко божие дете “носи в себе си спомен за птици”. Между изгрева и залеза, когато постепенно се насищат цветовете на очакването, щастливо чете “писмената на птиците” и се моли нашите птици “никога да не падат с прибрани криле на пръстта”.
Изкуството на Валери Станков бележи най-високата концентрация на одухотворена вътрешна сила и на неукротимия порив, който предизвиква съдбата, и се противопоставя на слепите стихии. Вътрешната сила на Поета – “изтръгнат от гърлото вик/ … стон в канари –/ в безпредели от пустота/ … целият дъх” – е невъзможна без Вяра, че един ден съхраненото “във багра из слово и звук” ще приласкае земните самоизмами и ще запали пламъка в “сухото върше” на детския спомен. Словото вече не принадлежи на себе си, то се превръща в най-тънкия инструмент за усещане на пулса, в структурна същина на душевния пейзаж в цялата му неизследвана необузданост. “Птичка божия”, “лист от брезата, дочакала пролет разлистена”, Поетът вижда единствения смисъл на своето присъствие на земята в “спомена чист” и усилието “този свят да не пукне от студ”, за да издържи докрай – “и цял в трептежи/ най-после стигнал сетната черта“ – и да си иде “нежен/ тъй както чист явих се на света”.
Като всеки Велик човек Поетът иска да бъде виновен, той поема върху себе си непосилния товар на ориста и предопределението на твореца, мястото му в съвременния свят, страданието и вярата, вътрешния пламък и устрема към непостижимите хоризонти на мечтата. И ако нещо обединява такива различни сами по себе си размисли, то е общият патос, от който са пронизани, общият порив да се изрази неизразимото, общото преклонение пред неизбродимостта на Божието, опитът да се превъплъти в слово сливането на пламъка на душата с блясъка на залязващото слънце.

В поезията си Валери Станков се опитва да изтегли нишката на живота и да разплете изумителното кълбо от мечти, каквото е човекът. Метафората на другото виждане – отвъд „познатите светове”, отвъд обичайния начин на възприемане – неизменно го връща към собствения Аз, но вече обогатен с чувствителността на опита. В ритъма на една дълга и продължителна въздишка стиховете му улавят много прецизно онази тънка граница на преливането на нещата едно в друго и с точно отмерен такт преобръщат, отместват, разпиляват илюзията на очаквано случване.
Натрупаните “ридове и долове и хребети ненужно минало” не могат да изтръгнат надеждата, че този свят все още има нужда от Поети, които някой ден да изпеят отново дивата ярост на морето. Разтребило небесата си пред хоризонта – увиснало въже – словото на Валери Станков се опитва да свърже брега с хоризонта и от “неравното дъно на своя неравен живот” да върне космичните слънца в ослепелите човешките зеници. Именно в образа на Твореца Валери Станков вижда поетическото въплъщение на представата си за безкрайното, схващано не във физически, а във философски смисъл; въплъщение на непрестанното обновление, на онзи вътрешен пламък, без който животът престава да бъде живот, а се превръща в безсилно тлеене под сивкавата пепел на всекидневието. „Ужасна е свободата, която не се ръководи от дълга” – бе възкликнал навремето Андре Жид, и тази сентенция удивително илюстрира усилието на словото в разчленения в невидими построения Божи свят да открие ароматите, които го упояват, настройват да приема за естествена всяка магия. Мирозданието не е нищо друго освен творение на този танц на атоми, от който се раждат песента – “птица и красиво хвърчило”, полетът, мигът, пътят – по който поетът (“принц и просяк и слепец”) е протегнал разранената си душа на ъгъла за грошче надежда.
Пожелал да наруши законите на природата, за да сътвори убедителни неправдоподобия и изтерзани блаженства, Валери Станков се вглежда във водопадите светлина, света без любов, неразпъпилия живот, множеството неразтворими естества, капките мъжки тамян, които, увлечени в житейските сражения, схватки, ръкопашни боеве между неизброими срещи и раздели, са очевидно доказателство за самия състав на тази наша вселена, съставена не от друго, а от изначални тела, гъмжащи в пустотата. Свикнал да понася със сухи ресници ударите на враждебната съдба, Поетът поставя на изпитание безпристрастието на своя поглед, за да види доколко може да бъде накърнена крепостта на лицемерието. Малцина от родените и израслите край морето разбират дарбата на мислителя, който разбива метафорите не с логика, а със сърцето си.
Валери Станков съумява да постигне цялото вътрешно напрежение на обзетия от дълбок философски размисъл художник. Но заедно с това успява да внуши и необяснимото, но властно очарование, с което неизменно ни привлича ирационалното влечение. И да ни подскаже, че то е частица от неимоверната жизненост на твореца, чиито картини са „тревожен вик”. Никаква пасторалност, никаква външна ефектност, никакъв наивитет – вместо това живот “на стиснати пръсти” през “степни пожари”, “светли къщи от думи без покрив”, горчиво усещане, че в книгите “няма синева, в тях диша мъст”. Буреносната светлина в неговите стихове подема мрачните си речитативи в онзи миг, когато човек отвърне поглед от нея – някакво предчувствие, митологично предвечерие, повод за неочакван разговор със самия себе си. Веднъж ословесил своята находка, той се заема да я уплътни, да я изпълни с кондензирана енергия, да й придаде тревожния драматизъм на своето разпътно време. Образите постепенно се източват, позата става все по-изразителна, пропорциите се издължават, за да въплътят онзи невероятен за обикновения човек духовен устрем, присъщ единствено на ясновидците или на фанатиците, посветени на своето изкуство като на последна религия. За да прозрем накрая, че зад този изтънчен и артистично реинтерпретиран автобиографизъм всъщност мисълта бяга по орбитата на вихъра от прогизнали небеса. Сякаш прекрачваме от светлината към мрака, от яркостта на деня и сърцето на слънцето към ожарената от опаленото поле нощ.
Белязана от модерните идеи на нашето време, от терзанията, съпровождащи всеки, дръзнал да се докосне до неведомите тайни на битието, творчеството и смъртта, поезията на Валери Станков отдавна изгради своя напълно самобитна пластическа система, в която стилизираната фигуративност се съчетава понякога с изчистени до съвършенство детайли, а друг път – с бароково пищни елементи или експресионистични обертонове. При всички случаи обаче, когато повтаря думичката живот, поетът нито повтаря някого от своите предшественици, нито се самоповтаря. Неговите стихове узаконяват пламъка в пластическа метафора на живота, в символ, който утвърждава нравствената извисеност и неповторимост на Твореца изобщо, на твореца, който носи върху лицето си отпечатъка не само на едно сложно и драматично време, но и на всички минали, настоящи и бъдещи времена; творецът – толкова земен и толкова поетически възвишен; творецът, таящ някаква своя тайна, но дръзнал да разбули големите тайни на битието и на изкуството. Обречени да съществуват, неотделими един от друг, Твореца и Живота са прокълнати да изпитат всичко – вълшебството на целувката, конвулсиите на страстта, прегръдката на зачатието, драмите на живота, пътищата на света, печалбата и загубата, болката и копнежа, отчаянието и героизма, целия безприютен и божествен живот… Времето, мъдростта, собственият опит и стремежът към докосване до непостижимото отвъд думите не са промислени стратегии на един опитен Автор. Думите, ловящи неуловимите движения, асоциации и настроения, изграждат изящните психологически етюди, в които се отразяват диханието на вечността, отблясъкът на безсмъртието, признанието за загубените емоционалните битки, умението на Твореца да превръща слабостта си в искрящ стихотворен къс…
Последната стихотворна сбирка на Валери Станков “Аз съм светлият мъж към безкрая” не е мост към миналото, а мост към бъдещето. И той го изгражда благодарение на непоколебимата си решимост да преодолее хаоса, като му противопостави примера на съзиданието. На „строителите на развалини” той противопоставя съзидаващия човек, полагащ основите на ново мироздание. И внушението, че дарбата е плод колкото на осъзнатия му дълг като творец, толкова и на онази свещена свобода, която бележи всяко истинско произведение на изкуството.

Валери Станков. Аз съм светлият мъж към безкрая. Издателство “Книгата”. Варна, 2009.