Теодоси Антонов

Припекло се на слънцето, селцето спускаше къщите си между два баира сигурно от памтивека.

Аз от дете още наблюдавах неговото спускане, къща по къща - бавно и постепенно; бавно и постепенно къщите се нанизваха - нови с по една, две или три на година, като се трупаха най-вече по южния склон на северния баир.

От влака се виждаше как над комините им, още недостроени, се вееха дарове за майсторите-зидари: юнашки фланелки, ризи, дълги гащи, пешкири, носни кърпи.

А северният скат по южния баир така и не се виждаше от влака. Той се криеше от погледа ми, също като обратната страна на Луната от очите на цялото човечество.

Обичам темата за обратната страна на Луната. Едно малко отклонение ще си позволя: в някакъв мой, весел разказ един от героите, работейки в министерството на гръмотевиците, отговаряше например за обратната страна на Луната…

Та, северната страна на южния скат и до ден-днешен си остана една загадка за мен.

Преди петнайсетина години, боже мой, преди два пъти повече години, яхнах неизменния си велосипед по един доста обходен маршрут, за да спра откъм горния край на селцето.

Постоях съвсем малко, за да събера кураж, след което спуснах, възседнал легендарното си колело, и то като лудо полетя надолу по главната улица; от скоростта зъбите ми започнаха да тракат и от очите ми сълзи се разхвърчаха.

А спирачката и контрата взеха, че се откачиха, джапанките ми излетяха в различни посоки, та се спрях чак в покрайнините на съседното селце Пали лула.

Преди това прелетях през река Ботуня същински метеор. Успокоението: бях останал жив и здрав - да, не сънувах, защото се ощипах и изохках.

Така с този, единствено отдал ми се случай, се провалих: пропуснах да погледна към пустия му невидим от полето бленуван северен склон на южния баир. Дори край черквицата, белнала се насред селото, профучах като някой пикиращ изтребител.

По този начин завърши моето първо и последно посещение в селото с най-звучното, най-топлото и най-уютно име в нашия северозападнал край.

Днес минавам за хиляден път с влака транзит край това заветно селце, само че този път въоръжен с лист и химикалка. И пиша тези редове, пиша и въздишам като притеснителен ергенин за невярна изгора. И колкото повече пиша, разказчето той час по-късо става…

И за друго ми е мъчно: това сиротно селце си няма ни жп спирка, камо ли жп линия, а тя, някак си, нарочно минава на няколко километра южно.

И сигурно затова го обичам още повече.

И сигурно затова искам да съм щъркел, свил гнездото си някъде там, насред селцето: на електрически стълб, на пречупена топола, върху запустял комин.

А щъркелите. Да не започвам за тях: те са първата ми любима тема. След темата за влаковете обаче.