Елена Алекова

Общественото развитие през ХХ век постави литературата пред непознати предизвикателства в посока преосмисляне на мисията й, главоломна промяна на поетиката, на тематиката и тъй нататък, и не на последно място - изведе на преден план въпроса за съдбата на писателя и неговия труд. Световните и локалните войни, борбата между лявото и дясното в глобален мащаб и във всяка отделна страна предопределиха до голяма степен по-нататъшното битуване и развитие на литературата. Ние днес всички сме рожби и жертви на студената война, довела лявата половина на човечеството до счупеното корито и разбитите илюзии.

ХХІ век донесе на литературата лутане между две тенденции - към глобално общество, от една страна, а от друга, към съхраняването на националните държави и дори обособяването на нови (поне тук, на Балканите). И привнесе, разбира се, друг нюанс в тълкуването на нейното предназначение - дали тя да бъде продукт на пазара, предназначен за консумация, смилане и изхвърляне, средство за припечелване на пари, или да си остане сечиво за ваене на душата, за извисяване на човешкия дух, за задълбочаване на познанието за човека.

В началото на ХХ век писателят узна какво значи да бъде бежанец и изгнаник. Средата и краят на ХХ век го заставиха да изпита участта на емигрантството. Не става дума за онези единични случаи, когато човек напуска родината, принуден от обективните (политически или икономически) обстоятелства или от воден от лични подбуди. Такива неща повече или по-малко се случват в живота по всяко време. Имам предвид случаите, когато тези явления бяха от по-голям мащаб.

* * *

Вероятно за другите изкуства бежанството, изгнаничеството и емигрантството не са толкова от голямо значение, що се отнася до битуването им в „чужда” или непривична за тях среда. За музиката и живописта например не са нужни посредници. А ето, за литературата те се оказват фактори от огромно значение. Писателят пише на своя език и в чуждоезикова среда губи своите читатели. Дори и да стигат произведенията му до неговата родина и там да са на почит, на самия писател липсва „обратната връзка”, той е лишен от живителния катадневен обмен между него и читателската аудитория, който не се изразява толкова във външни знаци на внимание, колкото във вътрешни пулсации, импулси, проблясъци на взаимодействие и взаимообогатяване. Така писателят е отдалечен от корените, които органически го подхранват, от изворите на вдъхновение, на озарение, от съкровените подтици, от страхотната съзидателна енергия на своята езикова среда и ако е слабоволев и се откъсне напълно от нея, талантът му ще изчезне от само себе си.

В странство писателят може да остане писател и да бъде силен и истинен в своите творчески сполуки само ако съхрани в себе си вярност към родината. Само ако носи в себе си родината. Нещо повече - в странство той може да изостри до неимоверна степен сетивата и предчувствията си за родината и да даде на родната литературата най-доброто, на което е способен като талант. Защото отблизо виждаш детайлите, а отдалече - в цялост. Отблизо виждаш видимото, а отдалече - незримото. А за писателя и едното, и другото познание за родината са важни, но решаващо остава второто. В свои изследвания литературният критик и историк проф. Милена Цанева категорично подчертава тази закономерност:

„Както и други национални шедьоври, влезли в съкровищницата на световната литература - както „Пан Тадеуш” на Адам Мицкевич и както „Клетниците” на Виктор Юго - най-хубавият роман за България („Под игото” на Иван Вазов - б.м.) е писан в изгнание. И може би тъкмо затова е така опияняващ неговият национален аромат” (Ц а н е в а,  М. „Автори, творби, проблеми”. Изд. „Български писател”, София, 1990, с. 173).

* * *

Дали руската емигрантска литература от началото на ХХ век и по-нататък - като явление - обогатява литературата на Европа? По-скоро не! Едно, че тя се твори на руски. Друго - че руският писател като изгнаник или емигрант няма как да отразява чуждия бит и чуждата душевност с вещината, с която отразява бита и духа на своята родина. Защото чужбината приютява писателя, но не става негова родина. Същевременно писателят никога не напуска родината, дори живеейки в чужбина по принуда, по обстоятелства или по желание. И произведенията му винаги са част от духовното богатство на неговата родина. Неслучайно през 1955 година Фьодор Степун, руски философ и писател емигрант, пише:

„Ако в чужбина ти е невъзможно да живееш с родината, по-добре ще е да се върнеш у дома дори само за да умреш там…” (С т е п у н,  Ф. „Родина, отечество и чужбина”. - Във: сп. „Новая жизнь”, Ню-Йорк, бр. XLIII, 1955, с. 206). И още: „Не революционно миниране на родината и не подготовка на интервенции е главна задача на емиграцията, а защита на Русия пред лицето на Европа и съхраняване на образа на руската култура” (Пак там, с. 212)

Забележете - „образа на руската култура”, а не на европейската!… А щом явление от такъв мащаб като рускатата емигрантска литература в Европа не успя да разчупи границите и да повлияе на развитието на европейската литература, какво остава за произведенията на отделния писател?

С други думи: можеш да изнасяш революция и пазар, оръжие и капитали, но няма как да изнесеш усещането за родина.

* * *

Бежанството е „патент” на Балканите. Откакто се помним тук прекрояваме граници, прогонваме, „изселваме”, претопяваме, „трансформираме”, „пораждаме” нации, етноси, народностни групи…

Вследствие на едно въстание, на няколко войни и на спогодби между великите сили например в началото на миналия век стотици хиляди българи от Одринска и Беломорска Тракия, Вардарска и Егейска Македония (области, останали под османско владичество), познават бежанската орис. За тези, които не са чували за трагедията на българите по това време, нека се поровят в документацията на ОН - световната организация, която им дава статута на бежанци или поне прочетат книгата на акад. Любомир Милетич „Разорението на тракийските българи от 1913 година” (1918). Уверявам ги - там ще прочетат покъртителни неща:

„Еднородците ни в Тракия бяха достигнали до завидно имотно състояние поради плодородието на страната и поради по-добрите условия за спокоен поминък и тъкмо когато ги бе озарила свободата, те изведнъж се видяха оставени без защита, варварски нападнати, немилостиво избивани, безчестени, доведени до пълна нищета и най-сетне повечето от тях - изгонени и от домашните си огнища! Всичко туй се извърши бърже като на сън в началото на втората половина на злощастната 1913 година. Като се вземат превид сравнителната малочисленост на тракийското българско население и големината на постигналите го нещастия, може да се каже, че тракийският български погром няма себе равен в новата ни мъченическа история” (Проф. д-ръ  М и л е т и ч ъ,  Л. „Разорението на тракийските българи презъ 1913 година”. Държавна печатница, София, 1918, с. 3-4).

(Между другото: през 1882 г. Любомир Милетич завършва Класическата гимназия в Загреб и после като стипендиант на Министерството на народната просвета следва в Загреб и Прага славянска филология.)

Бежанци стават и българи от Добруджа и Западните покрайнини.

Тези събития и вътрешното усещане за бежанство дават отражение в литературата ни и до днес. Най-ярък пример е творчеството на нашия съвременен писател и преводач от испански Никола Инджов с неговия роман „Възречени от Манастър”, самият той - потомък на бежанци от Беломорска Тракия. Неговите са думите за „отечеството, останало извън пределите на държавата, но съхранено в пределите на днешни хора” (И н д ж о в,  Н. „Възречени от Манастър”. „Библиотека 48″, София, 2001, 4 корица). Той отива и по-нататък:

„Родината в човека е по-необятна от родината в пространството! В пространството родината може да се загуби… Страшно е, но е още по-страшно, ако родината престане да съществува в човека, ако изчезне от него или ведно с него” (Пак там, с. 229).

Това е един от малкото примери в световната литературна история, когато бежанството - пряко, а не косвено, скрито или отдалече - влияе благотворно на националната литература. И е така, защото българите, прогонени от родните си места, отиват не в странство, а в, както те самите я наричат, „майка България” - с надеждата, че все някога ще завърнат у дома. В този случай писателите живеят в своя езикова среда макар и с носталгия по загубената родина и създаденото от тях творчество не е под запрет, а съществена градивна част от литературния процес. Същевременно националната ни литература се обогатява откъм тематика и, обвеяна от трагизма на случилото се, става по-дълбока, емоционално по-сгъстена.

А войните, междуособиците и въобще промените, които преживяхме на Балканите в края на века, не превърнаха ли хиляди хора в бежанци? И тази трагично оцветена история ще отеква десетилетия в кръвта и в творбите на нови и нови писатели.

* * *

Октомврийската революция от 1917 година предизвика една от най-големите емигрантски вълни, които Русия познава. Именити представители на руската интелигенция (сред писателите са Иван Бунин, Иван Шмельов, Дмитрий Мережковски и Зинаида Гипиус, Владислав Ходасевич, Георгий Иванов и Георгий Адамович, и още - Владимир Набоков, Марк Алданов, Борис Поплавски и други) напускат родината си. Други се оказват „вътрешни емигранти”, тоест остават в Русия, но творчеството им или поне ключови техни произведения са под забрана и са неизвестни за широката читателска аудитория (Андрей Платонов, Михаил Булгаков, Михаил Зощенко, Евгений Замятин, Борис Пастернак, по-късно - Варлам Шаламов, Василий Гросман, Анатолий Рибаков, Юрий Домбровски, Владимир Дудинцев и др.).

Във втората половина на ХХ век следва нова вълна емигранти от Съветския съюз (Александър Солженицин, Сергей Довлатов, Владимир Войнович, Виктор Некрасов, Йосиф Бродски и други). Същевременно в самата страна все по-голяма популярност набира книжната продукция на т.нар. „самиздат”. Литературата на руските емигранти („външни” и „вътрешни”) се разпространява в страната нелегално и въпреки че е в своя езикова среда, няма как да не оказва онова обществено и прочее влияние, което въобще руската литература оказва в Русия.

Преди време прочетох някъде из емигрантските издания такава история. В средата на века в един от салоните се събрали представители на различни поколения емигранти. Пресен-пресен пришълец от Съветския съюз взел думата и започнал да гради пред всички някакви бойки планове, които новите емигранти заедно с по-старите трябвало да осъществяват… Една от достолепните руски аристократки, вече на почтена възраст, прекъснала напористата му тирада: „Млади човече, какво общо имате вие с нас? Вие сте емигранти, а ние - изгнаници!”…

Думите на тази руска аристократка са символични и са необходими, за да направим прехода към нашето време, когато разликата между това да бъдеш изгонен от своето отечество и това да го напуснеш доброволно, между това да бъдеш изгнаник и това да бъдеш просто икономически или политически емигрант се откроява с все по-трагическа яснота.

Нещо повече - нашето време ни сервира още по-перфидна форма на емигрантство, когато някои от писателите вече не напускат своето отечество, а живеят и творят така, все едно са в чужбина. Когато без никаква външна принуда, по собствена воля те стават чужди на своето, на родното, чувствайки се - без никаква съпротива - поданици, жители на „глобалното село” (както понякога самите те в пристъп на снизходителна сантименталност наричат света). Познавам юнаци сред тях, които дори пишат нарочно в „свободен стих” само и само за да ги превеждат по-безпрепятствено на чужд език. А на някои, още по-услужливи, им идва наум дори да пишат направо на английски, ама не умеят.

Но… няма писател без родина. Курсовете по т.нар. „творческо писане” в тон с новото време плодят занаятчиите на литературните полуфабрикати, нямащи нищо общо с литературата, и техните консуматори. Подобен род писания нямат родина. Те се превеждат леко, дори бих казала „неморално леко”, без каквато и да е „съпротива на материала”. Звучат еднакво на всички езици. Еднакво хладно. И  еднакво оставят човека безучастен.

Вярно, подобно усещане за „отвореност” спрямо света не е чуждо на живелите в древността. Известна е латинската поговорка: „Където е добре, там е родината”. Но това разбиране за родината, предполагам, е съвсем закономерно за жител на една империя, каквато е Римската империя. На мен лично, като поданик на държава, а не на империя, ми е по-близка друга древна поговорка: „Родината е там, където си погребал близки хора”.

Порових се в интернет, в различните форуми и сайтове, за да видя какво мислят днешните хора, нашите съвременници, за родината. Ето какво:

„Родината ми е там, където въпреки опасността любовта е възможна…”

„Където е хлябът, там е и родината…”

„Родината е там, където съм аз…”

„Родината е не там, където е топло на задника, а родината е там, където е топло на душата…”

„Родината е там, където се чувстваш свободно…” и т.н.

И още едно пропито със сарказъм определение, което принадлежи на руския писател Сергей Довлатов, известен в родината си със „самиздат”, а през 1978 година емигрирал в САЩ:

„Където е водката, там е и родината” (Д о в л а т о в,  С. „Филиал”. - Във: сп. „Звезда”, Ню-Йорк, бр. 10, 1989).

Определението на древните римляни, че родината е там, където ти е добре, както и всички негови производни от някогашното време до наше време подхранват днес измамното чувство, че след като светът е просто „глобално село”, родината като усещане за принадлежност, като понятие минава в „реквизита” на историята. Но дали наистина е така?

През 1910 г. Александър Блок пророчески, сякаш за нашето днес, пише:

„На родината е писано все някога да бъде изоставена, както майката, когато синът й, човекът, израства до звездите и си намира невеста. Тази обреченост да бъде изоставена виждаме винаги в големите майчини очи на родината, вечно печални, дори когато си почива и тихо се радва. Не родината ще напусне човека, а човек - родината” (Б л о к,  А. Собранные сочинения в шести томах. Т. 6. ГИХЛ, Москва - Ленинград, с. 443-444).

Когато даден писател напусне своята родина - не като география, а като… бих казала, като субстанция, без която човешкият организъм оскъднява и умира, като дух, без който душата на човека изсъхва, се получават такива недоразумения като писатели - наши съвременници, които осребриха ненавистта си към родината дори с високи литературни отличия на света, въпреки неособената величина на техния талант. Защото не мъченичеството, а още по-малко показното, „за пред цял свят” мъченичество, прави даден писател велик в онзи смисъл, в който сме свикнали да възприемаме величието на литературата, а подаденото свише, което в някакъв далечен, земен отглас включва и верността към родината, чувството за родина.

Защото родината… Има една бедуинска поговорка: „Моята родина е там, където вали дъжд…” Родината е дъжд… Родината е живот… Родината е всичко онова, без което самият човек го няма… Да не говорим за писателя…

Затова родината не може да отмре като ненужно понятие, лишено от съдържание. Винаги ще има място, където човекът ще се ражда и ще погребва своите близки. И съзидателната енергия на родното му място, на родината ще зарежда с магическа сила всичко, което излиза изпод перото му. В това е тайната на великите литературни произведения на човечеството и въобще на всеки шедьовър.

* * *

Литературата на изгнаниците никога не къса живителната си връзка с родината. И рано или късно започва „завръщането” на писателите изгнаници, на книгите изгнаници в родината дори когато самите писатели като хора вече не са сред живите. Става дума за официалното, триумфалното завръщане, а не нелегалното под формата на ксерокс копия, предавани от ръка на ръка с рисковете и опасностите като следствие, ако те хванат… Така цялата руска емигрантска („външна” и „вътрешна”) литература се върна в Русия. Това се случи в края на ХХ век и се случи пред очите ми. Беше уникално като събитие. Все едно цял свят изникна от нищото, цяла вселена. Подобно „завръщане” не може да има за писателите без родина. Написаното от тях просто няма къде да се „завърне” и рано или късно се претопява в пещите на забравата.

Ролята на писателя за родината е съхранителна. Голямата литература носи кодове дори за загубената родина. Неслучайно руснаците казват: „Пушкин - това е Русия!”, а Умберто Унамуно окачествява Сервантесовия „Дон Кихот де ла Манча” като Библията на Испания. За България съхранителна е ролята на Иван Вазов. От по-ново време - на Николай Хайтов…

Има книги, чрез които човек, където и да се намира по света, се самоидентифицира - като руснак (ако е руснак), като испанец (ако е испанец), като българин (ако е българин), като хърватин (ако е хърватин), независимо от обстоятелствата, които предопределят живота му. Тези книги остават завинаги живи не просто в националната, а и в световната съкровищница.

Трудно се превеждат творби, чийто автор е съхранил своята принадлежност към родината. При превода на такива произведения не е нужно просто преводачът да бъде добър и да знае добре езика, от който и на който превежда. Защото ако е добър преводач, той ще преведе добре само Буквата, а Духът ще остане навън. Преводачът трябва също да превежда с ясното чувство за принадлежност към своята родина. Тогава има вероятност да улови Духа, а не само Буквата на творбата.

Кодовете на родината за различните страни може да са различни, но механизмите за тяхното „задвижване” в душата на човека са еднакви.

5 октомври 2012, Загреб

33 Загребски литературни разговори