Любомир Духлински

РЕКАТА НА ДЕТСТВОТО

На детството златно къде са годините -
с изсветляла от лятното слънце коса,
с боси пети, цели набодени с трънчета
или със цървулки, съшити от дядо ни?
Защо не умеем да прегърнем полето,
да ни гали по бузите прегоряла трева.
Да замирише на жито в стърнището,
и да синеят метличини в черната угар.
Да нагазим пак в реката на детството,
да прегърнем изкривената стара върба.
И от младото клонче, пълно със сокове,
да издяламе свирка, за да ни чуе света.
Днес не вярваме в нищо и в никого,
сутрин тъпа болка дълбае тила ни.
В кръговрат всичко започва отново -
телефони, телевизори и електроника.
С таблетки и кремове спираме болката.
И колко далеч е живота, онзи, живият…
С тежка досада чакаме края на времето.
Не оглася простора свирката върбова.
Няма го детството, няма я вече и вярата,
че ще ни води далеч на живота пътеката.
Там, където съдбата търпеливо е чакала.
И където, може би, тя все още ни чака.

СИЗИФ

Прости ми, че не те попитах - още
пленник ли съм или съм на свобода?
Не искам пак да зейнат стари рани.
а и да се обърна вече няма смисъл.
Какво ли ще намеря в миналите дни -
ледът синее в равнодушните зеници.
Не искам и няма вече да се връщам,
тежи ми бремето и раните на две души.
Като Сизиф да укрепявам постоянно,
под нас което непрестанно се руши.
През бурната река от кипнали мълчания
така и не намерихме спасителния брод.
И няма победители, и нито победени.
Реката влачи храста с трънния венец.
Гърми шампанското - празнуваме победа.
А после, след шампанското… по пътя си
поемаме. Напуснали сме вече храма -
както неверникът светата литургия.

МЪЖЕ

На бойните ми другари
от под. 55880 в Сливен

Леден дъжд шиба лица уморени,
буря сърдита страховито реве.
Стоим на пост, а така ни се дреме…
Но все ще изтраем - нали сме мъже.

Понякога грохваш, останал без сили,
с посинели, подпухнали, ледни ръце.
Подухаш, подухаш във тях, пък си кажеш:
„И това ще изтраем - нали сме мъже”.

Минава момиче в басмена поличка,
босо е, с обгорели от слънце нозе.
Погледнеш, въздъхнеш, отново закрачиш…
Това не се трае - все пак сме мъже.

Колко ли хора вървели са в походи,
не на разходка, а на куршум и въже.
Те са вървели, умирали, ставали -
днес следваме ние - нали сме мъже.

Спрем да починем край братска могила.
Във мрамора вгледал се, някой рече:
„Ето виж, те за нас са умирали.” Друг:
„Не са умрели напразно - били са мъже.”

Сякаш ни казват от снимки попукани:
„Виж, и без нас пак животът тече”.
Те са умирали, за да сложат основите.
Днес не ги следваме - а уж сме мъже!