Елена Алекова

Ивайло Балабанов. „Песни за старо вино”. Поетичен сборник в два тома. Т. I. „Отечество - любов” (1); т. II. „Часовник за бъдеще време”. Изд. „Български писател”, София, 2004.

Поезията на Ивайло Балабанов е така ярко открояваща се в съвременната ни литература с родолюбието, вплетено в нея, със сепващата възхита пред жената и пред съвършената женска красота, че е почти невъзможно да се захванеш да пишеш за стиховете му, без да попаднеш в зашеметяващите световъртежи, предизвикани от тези екстазни - дори не чувства, а състояния, преобразяващи и най-сивото, роботно битие в битие магическо:

Припомням си как слезе от небето
и стъпи в мойто мъжко битие -
едно небесно същество, което
си имаше навярно и криле.

(…)

Аз няма да ти рецитирам Фауст
ни мъдреци от древни времена,
но хаосът престава да е хаос,
когато в хаоса върви жена…

(…)

Животът ни се сбира умалително
в две думи прости като хляб и сол:
БЪЛГАРИЯ - красиво съществително.
ОБИЧАМ - най-обикновен глагол. („Мост”, поема)

И когато се опомниш, ако това изобщо се случи, разбираш, че има в тези стихове още нещо, много по-голямо, глобално, необозримо, което някак ти се е изплъзвало преди. То е, как да го кажа, кислородът за Ивайло-Балабановата поезия. Онова, което я оживява, което ускорява нейните пулсации и което не изключва родолюбието, нито възхитата му пред жената и съвършената женска красота, а напротив - разкрива ги в нова светлина, прави ги безкрайни и… някак небесни.

Между две издания

Когато през 2004 година излезе лирическият му двутомник „Песни за старо вино”, бях зашеметена. Не можех да прочета стихотворенията „Принос към европейската история” и „Очи”, без да се разплача. Това не бяха толкова сълзи от сантимент. Бяха сълзи от красотата на изпълнението, от силата на образите, от майсторството. През 2006-а, във връзка с това издание, замислих да осъществим среща с Ивайло Балабанов в Тракийския дом в София. Не помня защо, но срещата не се осъществи.

През 2020 година се появи лирическият му сборник „Принос към европейската история” (100 стихотворения и поеми) (2). Тогава отново поисках да представя поезията му - в Националния литературен салон „Старинният файтон”, който трябваше да гостува я в Хухла, я Ивайловград, я в Свиленград или Кърджали - където той би пожелал… На 19 юли 2021 година вечерта се видяхме с Иван Бунков в София и се договорихме да организираме такава творческа среща. Но уви… На другия ден научихме печалната новина - Иван Балабанов вече не беше сред живите…

Докато четях сборника „Принос към европейската история” (2020) обаче, възникна в мен интересен казус. Нещо в съставителството му „куцаше” и чувствах, че ще ми е невъзможно да пиша за него. Случва се понякога съставителят да не намери спойката между отделните стихотворения, а често - и да подсили разнобоя между тях. Така обикновено става, когато той няма опит или усет (защото не тази е „неговата” поезия!) и няма как да улови естеството на стиховете, да ги „чуе”, затуй в подредбата се хлъзва по извън литературни съображения - по тематични, идейни и дори политически внушения… Чела съм не една и две книги с нескопосна композиция по вина на съставителя - стиховете са великолепни, а се гледат „накриво” (така казваше поетът Кирил Гончев, когато долавяше „нестиковка” между стиховете в дадена книга). Такъв бе случаят със сборника „Принос към европейската история”  под съставителството на Анжела Димчева.

Композицията на двутомника „Песни за старо вино” (2004), чийто съставител е самият поет, е безупречна. Според мен. Когато сам композира свое избрано, всеки автор влага в композицията му нещо от себе си - чрез подредбата на стиховете някак наслагва допълнителна енергия, внушения, без дори да иска. Просто му идва отвътре. Затова, въпреки наличието на новия лирически сборник („Принос към европейската история”, 2020), предпочетох да анализирам двутомника „Песни за старо вино” (2004): том първи „Отечество Любов”; том втори „Часовник за бъдеще време”.

„Песни за старо вино”: особености на композицията

Ако тръгнем от заглавието „Песни за старо вино”…

Стиховете на Ивайло Балабанов носят спомена за общност, каквато вече не съществува в съвременната българска литература. Затова вероятно - с носталгия по някогашното време на съприобщеност и с надежда, че бъдещето ще върне всичко на мястото му - лирическият му двутомник носи заглавието „Песни за старо вино”.

Песни за старо вино се издават, когато има кой да ги пее. Песни за старо вино се пеят с другари, със съратници в делото, а не насаме. Те са плач, но и радостен възглас. Те са болка, но и призив:

На бунт! На бунт! Това е спасителният брод.
Не сме все още мърша, все още сме народ
от Онгъла до Охрид, от Енос до Банат…
На бунт! Любезни братя, камбаните звънят! („Кърваво писмо”)

Ако продължим с програмното стихотворение „Сол” (първо в том първи „Отечество Любов”)…

Песните за старо вино са тежки песни, истински. В тях няма лъжа, няма измама. Само плач. И сила. И любов, неподвластна на смъртта. Любов, дадена на човека още в зората на човешкото съществуване. Божествена субстанция… която някак естествено прекрачва над видимостта, отвъд видимостта на взаимоотношенията между мъжа и жената:

Когато грешните Адам и Ева тръгнаха към грешната земя,
Бог взе прашинка сол, показа я на ангелите и им рече:
Прогоних ги, но Ме боли за тях!
Последното, което ще им дам,
е тази мъничка прашинка сол, наречена Любов.
Откъснах я от Моята любов, от Моя дух и сила.
Животът им е от нетрайно, сурово и безсолно естество.
Солта Ми ще го пази от разваляне и смърт.
Те вече знаят как да размножават своите тела.
Сега ще се научат как да размножават своите души -
ще се научат на любов.
Създал съм ги по образ Свой и дух: Аз съм любов,
те също трябва да са като Мен любов… („Сол”)

(Не се тук учудвайте на „свободния стих”. Да, Ивайло Балабанов е майстор на „класическия стих”, но той свободно владее и „свободния” и в двутомника ще срещнете „свободни стихове” не веднъж и дваж, без обаче те да вземат превес и да нарушават хармоничната композиция.)

Ако надникнем по-нататък, ще стигнем до „Проглеждане в земята” (някъде в средата на том първи „Отечество Любов” - от това стихотворение е изведено заглавието му)…

Тук ще видим как сюжетът за изгнанието на човеците от Рая в поезията на Ивайло Балабанов се прелива без каквото и да е съпротивление със сюжета за Вавилонското стълпотворение (3). Изгонен от Рая, човекът върви по пътя на познанието, който е път на болката, на страданието, на ропота. Вглеждайки се все повече и повече в земята, от която, според както е божествено наказан, с пот и мъка ще изкарва хляба си (4), той провижда и осъзнава все повече и по-издълбоко природата на греха. Своеобразен апогей на греха е строежът на Вавилонската кула. Древното начинание, замисъл на човешката горделивост, се проваля поради разбъркването на езиците. Защото… защото човекът е загубил очи и уши за Бога и не проумява Неговите послания:

щом никой не съзира как в небосвода глух -
от страшна скръб раздиран, Светият Божи Дух
се носи денонощно с един небесен зов,
че този свят е общо Отечество Любов.

Ако се прехвърлим към поемата „Мост” (някъде в средата на том втори „Часовник за бъдеще време” - от нея е изведено заглавието му)…

Самото заглавие „Часовник за бъдеще време” е прекрачване над видимостта, отвъд видимостта - сегашното някак се премества в бъдещето. Но дали това е възможно? Или по-скоро - дали това е невъзможно?

Мостът е съоръжение, което съединява брегове, видими и невидими - в пространството (над река или пропаст…), във времето (от епоха към епоха…), в безкрая (от тъмнината към светлината или обратно). Ивайло Балабанов е избрал историята - като мост от миналото към бъдното:

И точно тук е главният въпрос.
Историята не е само слава.
Над времена, потънали във тлен,
белее тя като порутен мост,
но този мост през мене продължава
и стъпва всеки ден във моя ден.
И става ново седмично начало,
летеж над пропасти и висини…

Но защо часовникът е „за бъдеще време”? Какво ще рече това? Нали часовникът отбелязва времето тук и сега, тоест в настоящето? Като се замислиш обаче, като вникнеш по-надълбоко в конкретното значение, в самата същност на израза „тук и сега“, ще усетиш разминаването, противоречието в него. В представата на използващия този израз времето в рамките на „тук и сега” е наистина тук и сега. За да бъде наистина тук и сега обаче, времето би следвало да е застинало, „мъртво”. А не е. Времето е „живо”, движи се. Часовникът тиктака. И преди още да си казал „тук и сега“, то вече не е същото време с онова, в което си възнамерявал да кажеш „тук и сега“. Така че колкото и стабилно, непоклатимо и самоуверено като словесна и логическа конструкция да стои този израз, той като значение, като реалност в реалното пространство-време на земята е твърде условен, може да се каже дори относителен. На планетата Земя съществуват 49 часови зони (24 на сушата и 25 морски). Във всяка една от часовите зони времето, фиксирано тук (на определено място) като сега, е различно. Дори в рамките на една часова зона времето в различните точки на пространството, колкото и милимикронно да е разстоянието между тях, е различно. Ние сме приели, че е еднакво, но е различно. И дори в рамките на обозримото наше тук времето в различните точки на видимото от нас пространство е различно. Времето „тук и сега” на изток от произнасящия този израз е минало, а на запад от него е бъдеще - в същия тоя миг, в който той го произнася… Тъй и във времето. Кое точно време е сега за нас? Часовникът например бие 12 часа. Докато рецепторът, уловил звука на часа, минутата и секундата, изпраща нервния импулс към мозъка, минава известно време, колкото и милимигновено да се случва това. Тоест 12 часа, когато бие часовникът, при осъзнаването му като 12 часа от мозъка е вече минало спрямо сега за оня миг, в който времето наистина е било 12 часа. С други думи, нашето възприятие на времето сега е бъдещо спрямо мига, в който времето е било 12 часа. Получи се сложно, но е съвсем просто: всичко, което ни се случва, ние го съзнаваме в бъдеще време, малко след като то вече се е случило. Така че защо не - „Часовник за бъдеще време”, защото така или иначе ние като осъзнаване на живота, който се случва, винаги сме в бъдеще време спрямо времето, в което той се е случил. Ивайло Балабанов, във връзка с историята като мост от миналото към бъдното, много точно го е казал:

Обикновеният човек разбира,
че се руши след него този мост,
ала градежът му напред не спира;
че трябва денонощно да подпира
стотонната му вертикална ос -
като атлант, без име и без слава,
подложил там добрия си пестник;
че бъдещето се отдалечава,
а миналото расне всеки миг;
че всяка дата е една колона,
изправена в могъщия му свод…
И той разбърква всеки ден бетона
с една сълза и девет капки пот.
Премества се на времето реката
и ако той изчезне от света,
децата ни ще стъпят в празна дата,
децата ни ще паднат в пропастта.

Всеки от нас е строител на моста от миналото към бъдното. Всеки с онова, за което се е родил. Бъдещето е заложено в миналото. Миналото е бъдещето. Началото и Краят - едно са. Както е и казано някога (в Евангелието на любимия ученик на Христа): „Аз съм Алфа и Омега, начало и край, Първият и Последният…” (5) и е казано сега (при Ивайло Балабанов):

Безкраен мост… Руши се. И остава.
Гради се денем, а в среднощен час
по него миналото преминава
и се заселва в датите пред нас.

Но накъдето и да погледнем - назад (в миналото) или напред (в бъдещето) - навсякъде градивният елемент на живота е любовта, онази „мъничка прашинка сол, наречена Любов”, която сам Бог дава на Адам и Ева, за да имат цел („Аз съм любов, / те също трябва да са като Мен любов…”) и тя да осмисли живота им. Любовта е водещият мотив и в поемата „Мост”, ако и да не се говори за нея директно. Нищо друго да нямаше в поемата за любовта, достатъчни са само последните два стиха, обръщение към потомците, за да разберем, че е така:

Търсете ни в основите на моста,
търсете ни във думата ЛЮБОВ.

(Впрочем, друг вариант, може би първовариантът, на поемата е под заглавието „Парола „Любов”. Това едва ли е случайно.)

Ако стигнем до последното стихотворение „Допиване на последната чаша” (6) (последно в том втори „Часовник за бъдеще време”)…

Добър ви вечер, любовни хайдути!
Как ви е мъжкото здраве?
Стига сме спали на момини скути
сънем, а не наяве.
Кой ни отписа, кой ни зачеркна
съвсем не по ред естествен?
Кой като турчин в българска черква
влезе в живота ни честен?

(…)

Давай - раздавай, мъжка дружино,
мъжка любов до искрица.
Всеки да хване чаша вино
и женска ръка в десница.
Крадохме - дадохме - още остана
обич богоподобна,
затуй ни трябва по една Яна,
една обич догробна. („Допиване на последната чаша”)

„Песни за старо вино” са спомен за време, когато мъжете бяха мъже, а жените - жени, без нищо средно или неопределено помежду им като род. Защото днес е друго време, когато някой, нахлул в живота ни брутално, изневиделица, отписа, направо зачеркна мъжете като мъже, жените като жени, омъгляви мозъците ни и трябва да защитаваш правото си да бъдеш мъж, ако си мъж, и да бъдеш жена, ако си жена, едва ли не със сила, или поне по някакъв начин. Иначе какво би станало с любовта между мъжа и жената, жената и мъжа, дадена ни от Бога, солта на земята?

Някой би казал, че смисълът на това стихотворение е по-друг. По-друг за някогашното време - времето, в което то е писано, може би. Но днес смисълът му се е разширил, съобразно новите реалности, никак не ласкави спрямо традиционното, естественото, „природосъобразното” разбиране за мъжа като мъж и за жената като жена, за мъжкото и за женското като това, което те са.

Изводите…

При по-остро въображение можем да видим своеобразна кръстообразна лирическа конструкция на двутомника „Песни за старо вино”. Първото стихотворение („Сол”) от том първи и последното стихотворение („Допиване на последната чаша”) от том втори образуват вертикалната компонента на кръста; двете творби, от които са взети заглавията на двата тома (стихотворението „Проглеждане в земята” и поемата „Мост”), разположени някъде в средата на том първи и том втори, образуват хоризонталната му компонента. В случая не говорим за значението, смисъла и символа на Кръста Христов, разбира се. Просто става дума за абсолютно хармонична, съвършена лирическа конструкция, около която са групирани стихотворенията в двутомника и която е такава тъкмо благодарение на този кръст.

Може Ивайло Балабанов, като съставител, да не е търсил такъв ефект, но ефектът е налице. Поетът се е доверил на интуицията и тя не го е подвела.

„Какво толкова? - ще каже някой. - Някакъв имагинерен кръст, някакво случайно съвпадение…”. Да, въображаем кръст. Да, неочаквано съвпадение. Работата е там, че в поезията тъкмо такива незабележими на пръв поглед простички, „случайни” съвпадения, получили се като че ли от само себе си, са градивен елемент на хармонията на дадена книга. Кръстът придава на Ивайло-Балабановите „Песни за старо вино” своеобразна стройност, бих казала дори, елегантност. Той някак привлича към себе си разбягващите се като тематика, образност и внушения стихотворения. Благодарение на него центробежните сили, бушуващи в стиховете, се превръщат в центростремителни. Ако към това се прибави и любовта, която споява съдържанието и свързва двата тома, центростремителността нараства многократно… Да, любовта - ще повторя и потретя… Каквито и теми, мотиви, образи и „сюжети” да прелитат и да се преплитат в лирическата тъкан на двата тома, любовта между мъжа и жената, преломена през човешкото съществуване в „обич богоподобна”, е водещата лирическа стихия на живота. Любовта между мъжа и жената, както е положена от Бога. От Началото на човешкия род до Края му. От раждането на човека до смъртта му.

(Именно с разнопосочните центробежни сили не е успяла да се справи съставителката на сборника от 2020 година „Принос към европейската история”.)

Преломът: от буквализма на възприемането към метафизиката на внушението

(ако може така да се каже)

Има при Ивайло Балабанов някакво любопитно раздвояване на значението на думата. От една страна, значението е „буквално”, някак „едно към едно”, както повечето читатели го и възприемат. Но от друга - буквалното значение е преодоляно и образите придобиват много по-дълбок смисъл. Нямам предвид някаква чудата метафоричност, а нещо много по-голямо и по-важно… Става дума за преминаване дори не в символическите, а в метафизическите пространства на думата. Така казано, изглежда сложно. Но когато го онагледим с образи от поезията на Ивайло Балабанов, всичко си идва на мястото. Най-добър пример в този аспект е последната строфа на стихотворението „Допиване на последната чаша”:

Давай-раздавай, мъжка дружино!
Знам, че животът ни смачка,
но свойта последна чаша вино
нека изпием до капка!

Буквално или „едно към едно” погледнато, тези стихове звучат като за маса, дори бих казала, тривиално. Но поезията затова е прекрасна, защото освен откъм „буквалната” гледна точка може да бъде видяна откъм безброй други точки, ъгли, перспективи, посоки. Тук само ще отбележа една от възможните точки, която ни „предоставя” поглед над видимостта, отвъд видимостта. Да си припомним епизода в Гетсиманската градина. Непосредствено преди да бъде заловен, Иисус три пъти се моли на едно пусто място с думите: „Отче Мой, ако не може Ме отмина тая чаша, без да я изпия, нека бъде Твоята воля” (7). Това всъщност е   П о с л е д н а т а   ч а ш а,  която Спасителят, по волята на Отца, изпива. През този надвременен, отвъдпространствен поглед не става ли и образът на „последната чаша” в Ивайло-Балабановото стихотворение символ неизмеримо по-голям, дори някак безкраен, отколкото на пръв - тоест „буквален” - поглед изглежда. В тази светлина и образът на виното надраства буквалното значение и съдържание, придобивайки смисъла на виното (и хляба) като кръвта (и плътта) Христова при Светото Причастие…

А към това - и любовта, която, както вече стана дума, при Ивайло Балабанов надхвърля битовите рамки, надраства пределите на живота и, дадена от Бога, се връща при Бога, преумножена и пречистена през битието-житието човешко… Дар и изкупление…

В този смисъл, съвсем неуместно е да се твърди, че поезията на Ивайло Балабанов „ни води през лабиринта на катарзиса, разбиран като Дионисиева естетика - едно екстремно преживяване на лирическия субект, който препредава цялата динамика на своето страдание върху читателя” (8), както съставителката на сборника „Принос към европейската история” (2020), стъпила единствено върху буквалното значение на стиховете, твърди в послеслова си. При цялата многозначност на образа на виното атмосферата в стиховете на Ивайло Балабанов няма нищо общо с   д и о н и с и е в с к о т о   начало, вакхическата лудост, разгул и веселие. На туй отгоре, Дионис е божество, а не поет или естет, за да говорим за  „Д и о н и с и е в а”,  тоест лично негова естетика. (Ако въобще решим да търсим езическите, древните корени на Ивайло-Балабановата поетика, не би ли било по-продуктивно да се повзрем в родствените ? черти с битовите и юнашките народни песни, а по-късно - с Ботевото „В механата” или Яворовите „Хайдушки копнения”, без паралелите, разбира се, да са еднозначни, а още по-малко - директни.)

Метафизическите аспекти на образа на „Втората тръба” в поезията на Ивайло Балабанов

Един от загадъчните символи в Ивайло-Балабановата поезия е символът на „Втората тръба”, който в „Песни за старо вино” се среща три пъти: в две стихотворения от том първи - „Душата по залез време”, посветено на отец Боян Саръев, и „Проглеждане в земята”; и в поемата „Съпротива” от том втори.

Случаен ли е интересът на Ивайло Балабанов към този образ? Откъде идва той в поезията му? И какво ще рече „Втората тръба” в неговото разбиране?

Образът на „втората тръба” се среща в Апокалипсиса на свети Иоан Богослов, където се изключват всякакви разнотълкувания:

„Когато сне седмия печат, настана тишина на небето, около половина час. И видях седемте Ангели, които стояха пред Бога, и дадоха им се седем тръби… И седемте Ангели, които държаха седемте тръби, се приготвиха да затръбят. Първият Ангел затръби, и се появи град и огън, смесени с кръв, и паднаха на земята; и третата част от дърветата изгоря, и всичката зелена трева изгоря. Затръби и вторият Ангел, и като че голяма планина, пламнала в огън, се срина в морето; и третата част от морето стана на кръв, и умря третата част от морските твари, които имаха душа; и третата част от корабите загина…”. (9)

Когато преди години четох стихотворението „Проглеждане в земята”, образът на „Втората тръба” в него възприех в смисъла на Апокалипсиса - провиждах през него тогава трагичното бъдеще на човечеството, още повече че Ивайло Балабанов свързва този образ с мотива за Вавилонското стълпотворение и последната битка между Господ и сатаната - Армагедон. И всичко това - докато се чуди кому ли е принадлежала белееща се в калта човешка кост: дали на внук на Резос или на другар на Калоян, дали на неканен ромей, на римски патриций или на неук грък. Същевременно поетът си задава трудни въпроси, но и стига до нелеки изводи за нравственото или, да го наречем, духовното състояние на човечеството:

Защо ли са умрели от роден край далеч -
живели-неживели, пронизани от меч
във разпри вавилонски?… Защо и днес светът
като с капаци конски върви по този път?
В една и съща яма се спъва ослепял,
живее в разпри, няма световен идеал
и кулата свещена във древен Вавилон
стои доизградена до първия пирон.
До първото стъпало, потънало в трева,
днес времето е спряло с наведена глава.
Светът и днес е гавра с разноезична реч,
а Господ продължава все тъй да е далеч.
като с капаци конски върви по този път
Светът е вавилонски, объркан е светът
и с дух армагедонски върви по своя път.
Надеждата се кърши и кулата-съдба
друг някой ще довърши след Втората тръба…

Тогава мечтата на неколцина безумци да превърнат света в „глобално село”, а човека - в консуматор, уплашен единствено за кожата си, бе на път да се осъществи. А през очите на поета ми се виждаше вече като горчива реалност как „глобалното” човечество достроява Вавилонската кула на гордостта, издигайки я до небесата (какво ли друго представляват замашките на Бил Гейтс, на Илон Мъск и компания да скрият Слънцето, да населят Космоса, като дори го разпарчетосаха и заразпродаваха!). Тогава не виждах основания Апокалипсисът да не се случи, защото, както в древните времена, хората все още сме слепи и глухи за Бога, макар Той ден и нощ - чрез Светия Дух - да напомня на самозабравилото се човечество, че „този свят е общо Отечество Любов”. Отечество - тоест, светът на Отца. Любов - защото, светът, сътворен от Отца, е Любов.

След време осъзнах, че подобно тълкуване на образа на „Втората тръба” при Ивайло Балабанов не е съвсем точно. Поетът използва „Втората тръба” в смисъл на „последната тръба”, за която споменава апостол Павел в Първо послание до коринтяни:

„Ето, тайна ви казвам: всинца няма да умрем, ала всинца ще се изменим изведнъж, в един миг, при последната тръба: ще затръби, и мъртвите ще възкръснат нетленни, а ние ще се изменим; защото това тленното трябва да се облече в нетление, а това смъртното - да се облече в безсмъртие. А щом това тленно тяло се облече в нетление, и това смъртното тяло се облече в безсмъртие, тогава ще се сбъдне думата написана: „смъртта биде погълната с победа”. (10)

Или в значението на онази „тръба Божия”, след звука на която Господ ще слезе от небето и мъртвите ще възкръснат, а живите ще се възнесат - по твърдението на апостола Павла в Първо послание до солуняни:

„…Сам Господ с повеление, при глас на Архангел и при тръба Божия, ще слезе от небето, и мъртвите в Христа ще възкръснат първом; после ние, останалите живи, заедно с тях ще бъдем грабнати на облаци, за да срещнем Господа във въздуха, и така винаги с Господа ще бъдем”. (11)

Защото в другото стихотворение от том първи - „Душата по залез време” - Ивайло Балабанов ни отпраща директно към Христовото пришествие и Страшния съд. Човешката душа иска да знае, да е сигурна, че всичко обещано (изкупление, спасение и прочее) е истина, че е възможно, че ще се сбъдне, иначе без това уверение животът е изнурителен, непоносим, безсмислен, неоправдан:

Ще има ли пришествие? Ще дойде ли Христос?
Въпросът е надежда, надеждата - въпрос.
В небето и в земята тя всеки ден проглежда.
Тя търси Тебе, Господи, защото си надежда,
че щом отидем долу, във тъмното, отвъд,
ще слязат Твойте ангели и Ти за Божи съд.
Съди ни както трябва и както подобава,
но Твоят Страшен съд надежда мила дава,
че можем да се видим отново след смъртта -
възкръснали и живи - каквито сме сега;
че този страх отвъден, че тази тъмна тайна
не е до век вековна, не е безкрай безкрайна…
Душата вярва в смисъла на „смертю смерть поправ”,
но още е наивна и със детински нрав,
затуй Те пита, Господи, с един въпрос-молба:
Ще чакаме ли дълго до Втората тръба?

Забелязахте, предполагам, как тържествено ечат ритмите на това Ивайло-Балабаново стихотворение - подобно ритмите на Вазова - от незабравимата му „Епопея на забравените”!

Ивайло Балабанов не крие привързаността си към Патриарха и неговата поезия, напротив - в лириката му се срещат цитати, явни и „скрити”, от Вазов: в двата тома са общо дванадесет и сред тях - седем от „Новото гробище над Сливница”. Впрочем, нищо чудно и образа на „Втората тръба” Ивайло Балабанов да е „взел” не директно от Евангелието, а от Вазовия реквием „Новото гробище над Сливница”:

Покойници, вий в други полк минахте,
де няма отпуск, ни зов за борба,
вий братски се прегърнахте, легнахте
и „Лека нощ” на веки си казахте -
до втората тръба. (12)

И тогава е естествено и значението на образа на „Втората тръба” при Ивайло Балабанов да е сродно до значението му при Вазов. Това затвърждава Ивайло-Балабановата поема „Съпротива” (том втори). След като кръвта на мъчениците български е пролята в името на България и героите български са положили кости за свободата и добруването на България, какво е останало на новите поколения да направят за България? Какъв би бил техният подвиг, чрез който ще докажат своята синовна преданост към родината в новите времена, коварни за българщината, осмиващи родолюбието? В търсенето на отговор на тези въпроси в поемата изниква при Ивайло Балабанов образът на „Втората тръба”:

По дяволите! Нека си отива
животът като летен горолом.
Очаква ни несвършената нива,
очаква ни започнатият дом.
Там ще побием знаме - да се вижда.
Там ще изпеем своя мъжки химн,
а нека мътно времето приижда.
Заветът е такъв: Да издържим!
За себе си, за другите, за тези,
които ни оставиха кръвта,
за всички непораснали надежди -
да издържим до Втората тръба…
Да издържим със мъжко благородие,
със българска душа и чиста кръв.

(…)

Животът е безкрайна съпротива
и вечният му смисъл е в това.
Реката тръгне ли на път - не спира,
дори да я пресрещнат канари.
Посял ли си - по жетва не умирай!
Градил ли си, на покрива умри!
Небе ми трябва - искам да опитам
посятия от мен човешки плод.
Това е мойта българска молитва.

Отговорът е намерен. Подвигът на новите поколения в мирно време е в това да издържат до Втората тръба като и в живота, и в смъртта пренесат до Страшния съд с чест синовната си преданост към родината.

„А защо му е на човек да остава верен на родината и в смъртта и вечността - би попитал някой, - нали там няма родина в земния смисъл на думата, а само Небесно Царство, Райска градина?” Два са отговорите на този въпрос. От една страна, защото… „Верният в най-малкото е верен и в многото… И тъй, ако в неправедното богатство не бяхте верни, кой ще ви повери истинското?” (13), което на Ивайло-Балабанов език ще рече - верният на земното Отечество е верен и на Отечеството небесно… От друга страна, само останал завинаги българин, българинът, понесъл България в сърцето и след смъртта си, в селенията на вечността, ще я въздигне до Божията длан (познаваме такива българи, нали!). Това е надеждата на поета, която е развита в друга негова поема:

Момчета, казвам ви го просто,
по Дядо-Вазовски дори,
че днес на вашта сила Господ,
Отечеството повери.
Днес не е време за куршуми
и нека всеки в този час
си вземе само тези думи -
„България - това съм аз!”
Те са искрата богородна
в жарта на нашата съдба.
На път, момчета! За свободна
земя - с достойна свобода.
България сега ви дава
любов и вяра от сърце.
На вас съдбовно се надява
и вашата любов зове!
И тя ще стане черква бяла
под златна ангелска дъга,
ще бъде роза, разцъфтяла
в самата Божия ръка,
щом стихне днешното безчинство
и - подир вашия оброк,
възкръсне святото единство:
Човек, Отечество и Бог,
щом всеки със душа съгласна
и пълна с любородна страст,
си каже простичко и ясно:
„България - това съм аз!”.(„Под златна ангелска дъга”)

Така и в любовта човекът трябва да бъде верен, докато е жив, защото… който е останал верен в земната любов, ще бъде верен и в небесната. А любовта е живот. И любовта е животът:

Живеем в бъдни и предишни
и носим като кръст Христов
през кръговратите годишни
животът, който е любов. („Животът, който е любов”)

Така именно Ивайло Балабанов преобразява родолюбието и възхитата пред жената и съвършената женска красота и ги прави безкрайни и небесни.

Чак сега всъщност, при съпоставката с „Душа по залез време” и „Съпротива”, където образът на „Втората тръба” се припокрива с образа на „последната тръба” или на „тръбата Божия” от посланията на апостол Павел, виждам, че и в стихотворението „Проглеждане в земята” Ивайло Балабанов развива сюжета около строежа на Вавилонската кула в тази посока. Вавилонската кула всъщност ще бъде достроена от най-достойните синове на земята, останали „верни на малкото” служили на Бога и неотклонили се от Неговите пътища. Те ще я превърнат в онази стълба на спасение, по която по време на Страшния Божи съд ще възшестват до Бога душите на праведниците и мъчениците, на дечицата, на чистите по дух и непорочните по сърце, както и на живите преобразени. Може би… Може би…

П. П.

През 2011 година бе сформирана във фейсбук група „Поезията на Ивайло Балабанов - в училище!”, която дори бе разработила и разпратила до съответните официални лица и институции петиция. Искането в нея се заключаваше в следното:

„За да се популяризира съвременната българска литература и като стъпка за гражданското възпитание на децата на България, предлагаме тази есен при церемониите по откриването на Учебната 2011/12 година във всяко училище да прозвучи по едно стихотворение на големия български поет Ивайло Балабанов”. (14)

Десет години по-късно, в сборника на Ивайло Балабанов „Принос към европейската история” (2020), припомняйки историята с петицията, съставителката някак ни в клин, ни в ръкав заключава:

„Все още обаче нито един съставител на учебник не е включил творбите му, новите поколения продължават да наизустяват трагикомични и остарели като стилистика стихотворения от 19. и 20. век”. (15)

И какво излиза? Излиза, че стиховете на Ботев, Вазов, Яворов, Дебелянов, Смирненски, Гео Милев, Фурнаджиев, Разцветников, Вапцаров (списъкът може да бъде продължен)… - доколкото те са включени в учебниците по литература и са създадени във времевия диапазон ХIХ-ХХ век, посочен от съставителката на Ивайло-Балабановия сборник - са „трагикомични и остарели като стилистика”…

Не, не, няма грешка! Това е текст не на някой от познатите ни уж недолюбвани от някои соросоиди - няма как, защото те бърчат гнусливо устни от стиховете на класиците и на Ивайло Балабанов. Това са думи на Анжела Димчева, публикувани не къде да е, а именно в сборника на Ивайло Балабанов, видял бял свят в издателство „Български писател”, с предговор не от кого да е, а от самия председател на Съюза на българските писатели Боян Ангелов, оповестен в книгата като редактор на издателството и минаващ за върл антисоросоид.

Но как е възможно да твърдиш подобно абсурдно нещо! И към това - да противопоставяш Ивайло Балабанов на великите ни предшественици по тоя признак! Та нали тъкмо тяхното творчество е извор, от който поетът черпи вдъхновение и сила непрекъснато: и в по-общ план - в цялостното съзнаване на поезията като поезия, и в по-конкретен - чрез вплитането в тъканта на своята лирика на техни стихове, мотиви, образи така, че с право можем да го наричаме и центонен поет! А това ще рече, че и стиховете на самия Ивайло Балабанов са „трагикомични и остарели като стилистика”!…

Явно „Криворазбраната цивилизация” на Добри Войников (комай също, по критерия на съставителката, „трагикомична и остаряла като стилистика”, защото е от ХIХ век!) е от актуална по-актуална за нашия ХХI век, в който дори наукообразни „комитрагични и модерни като стилистика” статии на криворазбрали „съставители” звучат надуто, кухо и нелепо и не просто изкривяват и тъй изкривената лирическа композиция на сборниците, съставени от тях, но често и преобръщат смисъла, посоката на авторовите внушения изцяло. А дали съставителят има право на това? И не е ли редно все пак той да разбира какво точно прави и какво всъщност пише?

——————————

1. В настоящия отзив заглавието на том първи ще бъде изписвано като „Отечество Любов”, според както е в стихотворението „Проглеждане в земята”: „…този свят е общо Отечество Любов…”, а не като „Отечество - любов” или „Отечество-любов”, според както, неоправдано, е изведено в заглавието на томчето.

2. Ивайло Балабанов. „Принос към европейската история”. 100 стихотворения и поеми. Съст. Анжела Димчева. Изд. „Български писател”. София, 2020.

3. „По цялата земя имаше един език и един говор. Като се дигнаха от Изток, те намериха равнище в Сенаарската земя и се заселиха там. И рекоха един другиму: хайде да направим тухли и да ги изпечем на огън. И тухлите им служеха вместо камъни, а земната смола - вместо вар. И рекоха: хайде да си съградим град и кула, висока до небето; и да си спечелим име, преди да се пръснем по лицето на цялата земя. Тогава Господ слезе да види града и кулата, що градяха синовете човешки. И рече Господ: ето, един народ са, и всички имат един език, а на, какво са почнали да правят; и няма да се откажат от онова, що са намислили да правят; нека слезем и смесим там езиците им тъй, че един да не разбира езика на другиго. И пръсна ги Господ оттам по цялата земя; и те спряха да зидат града (и кулата). Затова му е дадено име Вавилон, понеже там Господ смеси езика на цялата земя, и оттам ги пръсна Господ по цялата земя”. Първа книга Моисеева - Битие 11:1-9.

4. „А на Адама рече: загдето си послушал гласа на жена си и си ял от дървото, за което ти заповядах, като казах: не яж от него, - проклета да е земята поради тебе; с мъка ще се храниш от нея през всички дни на живота си; тръне и бодили ще ти ражда тя; и ще се храниш с полска трева; с пот на лицето си ще ядеш хляба си, докле се върнеш в земята, от която си взет; защото пръст си и в пръст ще се върнеш”. Първа книга Моисеева - Битие 3:17-19.

5. Откровение на св. ап. Иоана Богослова 22:13.

6. Стихотворението „Допиване на последната чаша” е предпоследно в том първи и последно - в том втори, което, струва ми се, е недоглеждане при странирането. Нищо не оправдава публикуването му два пъти и не ми се вярва да е нарочно търсен ефект (да би било последно и в двата тома, би имало някакво обяснение, но не е). На туй отгоре в том втори то е орязано - липсват последните осем стиха, сред тях и цитираните тук. Грешката в случая, струва ми се, е чисто техническа. Авторът, като съставител, вероятно е поискал с него да завърши двутомникът. А при преместването в издателството са недогледали, че стихотворението е на две страници (както понякога се случва) и че страньорът го е преместил без последните строфи, като междувременно пропускат да го махнат от том първи или да го заменят с друго стихотворение.

7. От Матея свето Евангелие 26:42.

8. Вж.: Анжела Димчева. „Поетът, който отключи безкрая”. - В сб.: Ивайло Балабанов. „Принос към европейската история”. 100 стихотворения и поеми…, с. 187-194; цит. с. 191.

9. Откровение на св. ап. Иоана Богослова 8:1-2, 6-10.

10. I Послание на св. ап. Павла до Коринтяни 15:51-54.

11. I Послание на св. ап. Павла до Солуняни 4:16-17.

12, „Сливница”. Стихотворения по войната ни съ сърбите презъ 1885. Отъ Ивана Вазова. Второ издание. Издание и печатъ  на Д. В. Манчовъ, Пловдивъ, 1886, с. 26. Правописът в цитата е осъвременен.

13. От Лука свето Евангелие 16:10.

14. „Поезията на Ивайло Балабанов - в училище!”. Петиция. - Фейсбук (на адрес: https://www.peticiq.com/balabanov).

15. Анжела Димчева. „Поетът, който отключи безкрая”. - В сб.: Ивайло Балабанов. „Принос към европейската история”. 100 стихотворения и поеми…, с. 187-194; цит. с. 191.