Повестта „Ако няма брегове”

Панко Анчев

1.

Читателите, а и критиката забравиха повестта „Ако няма брегове”. Самият Ивайло Петров сякаш я беше забравил, защото не я преиздаваше и не даваше знак, че я помни и цени.

Но в седемтомника на съчиненията му тя е публикувана в т. 4 заедно с другите важни негови повести „Божи работи”, „Глупава повест” и „Най-добрият гражданин на републиката”.

Те са сложени тук поради еднаквия им жанр, макар че съществено се различават от „Ако нямаше брегове” и по-скоро принадлежат на следващия период от творческото развитие на големия ни писател.

„Ако няма брегове” е завършена през 1962 г. и е много характерно за това десетилетие (особено за неговото начало) произведение. След нея не само Ивайло Петров ще се промени съществено и ще започне да пише по различен начин, но и българската проза, особено в кратките си жанрове (разказ, новела, повест) ще се оттласне от традиционния реализъм и ще зазвучи с непознати звуци.

Ала преди да промени звученето си, тя ще се подложи на самоанализ, равносметка, разсъждения за изкуството и твореца, за реализма като такъв и доколко читателите я възприемат, разбират и оценяват адекватно. Този момент е изключително важен както за отделния писател, така и за цялата ни литература, защото той е звено в трансформациите в общественото съзнание и начина на мислене на обществото.

Това придава ново лице на българската литература и създава условия за появата на ново поколение писатели, които автентично и по свой оригинален начин да свидетелстват за извършващите се процеси и да изразят новите обществени идеи.

Точно сега се сблъскват нови идеи, противоречат си принципи, борят се подходи и решения. Литературата заедно с обществото се готви да навлезе в нов етап от развитието си.

Но има един, така да се каже, междинен или съпътстващ период, когато се изясняват идеите, водят се спорове, подчертават се противоречията и се избистрят неяснотите. Преминаването през него е неотменно и задължително. Той може да е по-кратък или по-дълъг, ала е неизбежен и неотменим.

Такъв преход за Ивайло Петров е повестта „Ако няма брегове”! Тя се включва идеално в една тенденция, която се забелязва в прозата ни по онова време. Става модно да се пише за живота на художници, актьори, режисьори, писатели, т. е. хора на изкуството, които са изпаднали на някакъв кръстопът, търсят изход от състоянието, в което са.

На тях им тежи досегашният празен живот, който са водили. В него нито изкуството е истинско, нито любовта, нито битът, нито приятелствата. Това обикновено го разбират далеч от столицата, някъде на морето или в забутано село, откъснато от света и суетата на снобизма.

Там, сред „обикновените хора”, се вижда колко откъснато от реалностите е изкуството, колко фалшиво е то, поради което е неразбираемо за трудовия човек.

Изкуството не познава живота, чуждо е на човека. То е затворено в себе си, изпълнено с формалистични търсения. В него няма живот. До този извод достигат самите творци, усетили от личен опит духа на времето, силата на труда и трудовия човек.

В началото на престоя в далечното градче или село, на морето или в планината, поведението им е надменно. Те търсят забавата, флирта, развлечението. Но постепенно започват да се вглеждат в ежедневието и неговите обитатели и разбират, че изкуството им ще бъде мъртво, ако сами не се променят.

Това е тема на цял един мащабен обществен разговор, който протича през 50-те и 60-те години на ХХ век. В него участват всички, а не само т. нар. „специалисти”, защото съдбата на изкуството е от значение на цялото общество. Обществото настоява изкуството „да служи на народа”, а не да е среда на празни хора, които сами не знаят какво искат.

Но дори и у такива творци се забелязва как съвестите им започват да се пробуждат. Все повече им става ясно, че така не бива да живеят и творят; че изкуството им не достига до хората, защото не е истинско, не вълнува и не изразява живота.

2.

По тази повест можем да съдим за обществено политическото и идеологическото състояние на българския свят от края на 50-те и в началото на 60-те години на ХХ век.

Виждаме как в обществото вече се е промъкнало сериозно объркване; отчаянието е все още в началото си и е по-скоро недоволство отколкото открито несъгласие. Един млад творец разбира своето безсилие в естетически и нравствен план и е стъписан от това, което вижда и осъзнава в себе си.

И не защото някой му налага правила и изисква от него да върши нещо нежелано, а поради общо униние, безплодност на мисълта и изкуството, апатия, чиито причини не са известни. В душата на младия човек се е населила немощ и той се чуди как да се избави от нея, за да се възвърне към всеотдайното служение на изкуството.

За едно общество е много страшно, когато неговите творци не знаят какво трябва да правят. Сега те следват в работата си някакви общи принципи, но то е само на думи.

Младият художник Емил пристига в крайморското градче, където е идвал много пъти и преди, за да рисува. От предишния си опит знае, че тук работата му спори, защото и животът му е прост и естествен, среща се с добри хора и не му се налага да бъде фалшив.

Този път обаче му се случва нещо, които преди не е преживявал. Той се замисля! Новата му среща с руския емигрант Николай Василич отваря очите му и Емил започва да вижда неща, които преди сякаш не е подозирал, че съществуват. Те не са нещо изключително, но трябва да им обърнеш внимание, за да забележиш какво съдържат и излъчват. Емил започва да гледа по нов начин.

Емил е оставил привичния си свят в София, но столицата е все още в главата и спомените и тегне върху новия му живот на брега на морето. Когато живееш просто, естествено, без предразсъдъци и теории; когато общуваш с хора, които така живеят и се чувстват добре, разбираш, че смисълът на всичко е в простото битие на истински живите хора.

Тези хора мислят разумно, на пръв поглед примитивно, защото за тях най-важни са трудът и хлябът; те са конкретни, реалистични, сурови дори. Но именно „примитивното” ги прави добри и красиви, умни и нравствени.

Тук ги няма софийските кафенета, столичният шум, суетата на художествения живот.

Емил живее извън местната суета (каквато неизбежно има). Среща се с малко хора, не се отвлича от главното, за което е дошъл.

Неговият „човек от народа” е старият руснак. Този човек е мъдър, не защото е чел, а понеже е видял какво ли не и е преживял много. Той живее просто, но повече в себе си, поради което никому не досажда - най-малкото на Емил. Но му помага именно с тази своя естественост и простота, със спонтанните си реакции.

Хората, с които Емил се среща на морския бряг, са част от една сурова природа, в която те се чувстват естествено и се дразнят, когато в нея се опитват да влязат грубо и заради суета и амбиции. Или живеят не така, както те живеят. Тези хора недоумяват как един млад и здрав човек е възможно да живее от рисунки и картини.

И то не защото не им харесва рисуването на Емил, а понеже им се струва нелепо да се дават пари за нещо, което не е произведено с физически труд, с усилия на тялото и не е за обща конкретна полза. Но именно тези хора внасят толкова необходимото спокойствие и хармония за твореца. Той осъзнава, че претенциите им към него не са от зло сърце или липса на култура, а от това, че живеят по друг начин.

Върху суетния живот на художника Емил се наслагва друг живот, който доброволно и приел в себе си, за да възвърне хармонията в душата си и да свърши работата, заради която дошъл. Това той се е опитвал да прави и друг път, ала сега го осъзнава и размишлява върху него.

Първият ускорител на процеса е Николай Василич. Той е човекът, с когото Емил се среща почти всеки ден и разговаря с него. Този човек е бил външен като него, докато не се приспособи и слее с обитателите на морския бряг.

Сам той е в голяма степен аутсайдер, неприет или отстранен от „голямото общество”. И то не само физически, но духовно и социално. Човекът, който е извън „нормалното общество”, го осмисля най-точно и пълно. Защото е добавка към него - макар и необичайна и неспособна да си присъедини към цялото.

Николай Василич не живее по правила, но и не ги  нарушава.

Всички не могат да бъдат като него, а и не е нужно. Важното е, че той съществува и застава срещу начина на живот на Емил. Не като негова реакция или като нравствено наставление и поучение, а по най-простия начин: лови риба, дава му от нея, приема ракията, говори му на своя развален български, гледа загадъчно и просто го оставя да реши какво да прави.

3.

Интересно е развита любовната интрига.

Емил трябва да провери своите навици в любовта и отношението с жените, придобити в артистичните среди. Срещата му с Аленка и развитието на отношенията му с нея объркват неговите намерения. Започва нещо ново в живота му. В началото любовта с непорочното момиче преобръща живота му, кара го да се замисли за себе си, да се отърси от наслоенията на миналото и да тръгне по нов път.

Как обаче да стане това? Не е лесно, а и миналото го държи здраво в себе си. То го измъчва, но и го избавя от скрупули и терзания, връща го към неговото „нормално”.

Когато е с Аленка, Емил възстановява в главата си софийския си живот, празните спорове по кафенета и ателиета, безплодните приказки. Любовта към нея прочиства душата му, но го изпълва с ново напрежение.

Защото не е свикнал да живее по такъв начин. Прекалено естествено и чисто е нейното чувство,  много ведра е обстановката, която тя създава със своята непринуденост, откритост, светла радост.

Но и тя преживява терзания и съмнения, защото знае, че е чужда на света на Емил. Двамата живеят в две напълно различни реалности, които са толкова отдалечени една от друга, че сякаш е невъзможно да се съединят. Дори и любовта не е в състояние да ги събере.

Интелигенцията и изкуството са се отдалечили неимоверно от света на обикновените хора. В края на 50-те и началото на 60-те години това започва да се възприема не просто като недостатък на обществото, а като много сериозно негово заболяване, които очевидно носи все повече и по-тежки последици.

Обособили са се вече две взаимно изключващи се съсловия, всяко от които няма доверие на другото и започва да го чувства враждебно. Защото му пречи във всичко.

Разделението е достигнало критична точка, отвъд която вероятно ще се случи нещо лошо. Емил и Аленка сами са потърпевши от разделението. Когато са обзети от любовта си, преодоляват пречките.

Но започнат ли да гледат на живота си трезво и рационално, усещат, че любовта им може би не е чак толкова силна, че да заличи разделителните линии.

Това наистина са два напълно различни свята.

Емил е талантлив млад художник, ала още е в началото на своя път. И изкуството му не се е още наложило. Неговите душевни терзания не са породени от обективни причини.

Примерно, че обществото го ограничава, не му позволява да се изявява, че политическата система го потиска, а и самото изкуство като общ дух, мисъл и идея е изостанало и го задушава. Не, напротив. Никой не го е лишил от свобода. Той рисува каквото пожелае и както иска. И въпреки това е силно потиснат и недоволен.

Недоволен от себе си. И малко от колегите си, в чиято компания доброволно се е приютил. Но и Аленка и нейният свят не му дават онова, от което има нужда. Защото в този „друг” свят животът също протича еднообразно, прагматично, в напразно очакване и нежелание за промени. Разликата е, че се говори по друг начин. И темите за различни.

От тук произлиза душевният конфликт, който Емил не може да разреши. Той усеща, а не осъзнава тази невъзможност. Но тя го плаши, защото знае, че всичко ще се повтори от начало до край и пак сърцето му ще бъде празно.

На него му харесва да бъде с момичето, но то е защото я няма средата му, сам е и не зависи от никого. Тук не му е нужно много и той живее като всички обитатели на градчето.

Никога обаче не забравя, че е временно на това място и с тези хора. Затова постоянно мисли как ще ги напусне и какво ще отнесе със себе си с раздялата. Невъзможно му е да скъса напълно със стария си живот и да остане край морето, за да живее с Аленка.

Макар че и тук би могъл да рисува и дори изкуството му ще бъде по-силно и изразително. Плаши го обаче отдалечеността от столицата и липсата на колегите и приятелите, с които досега е бил. Емил просто е продукт на друг свят и не е възможно да се прероди в нов човек.

Мисля, че това Емил разбира, когато в дома му идва бащата Аленка, загрижен за дъщеря си и отношенията й с него. Емил има други представи за живота и говори с други думи.

Не че се сърди или обижда на загрижения баща; дори се успокоява и отпуска след тази среща, защото е била неизбежна. Въпреки това тя го кара да не се поддава на сантименти, защото те не са за него и само ще го разрушат напълно.

Срещите между Емил и бащата на Аленка привидно не заемат някакво важно място в обема на сюжета, ала в тях е ускорителят на решението на Емил за бъдещето. Те го карат да се погледне с други очи и в друго време, за да види какво го очаква, ако се съгласи да бъде различен и да преодолее онова, от което се опитва да избяга.

Затова и си тръгва за София, без дори да се сбогува. Тази решителност би могло да бъде наречена подлост, страх, гузност, ала тя е органичен израз на същността на Емил и на интелигенцията, която е недоволна от себе си.

Недоволството от себе си е повече опит за търсене на пътища, а не подготовка за нов живот.

Разрушителните процеси в обществото и интелигенцията са отишли твърде далеч. Още малко им трябва, за да се види до какво ще доведат.

4.

Емил се радва на новия си бит на брега на морето и любовта с Аленка, но живее постоянно със спомени. Те излизат пред очите му, когато е най-щастлив, доволен и свободен, за да му напомнят да не бърза да се разделя с миналото си. Не защото е кой знае колко богато и славно, а заради вложените в него принципи. И защото това минало е неговото настояще и, още повече, бъдещето му.

В него е първият порив към изкуството, срещата с първия жив художник, който го поощрява, животът в София в кръга на колеги художници, жени, изложби, спорове.

Общо взето, пустота, ала пустота, която не го пуска да се влее в другата пустота, която му дава Аленка, спокойствие, семеен живот и провинциална слава.

Емил все повече осъзнава, че ако остане на морския бряг и свърже живота си с Аленка, го очаква именно провинциалната слава, провинциалните комплекси и мании за величие, но и комплексът за малоценност и отчаянието заради непреодолимостта на провинцията.

Тук няма да има с кого да споделя творческите си търсения, няма кому да задава въпроси и да търси отговори.

Ето го изборът, пред който един млад художник е изправен в края на 50-те и 60-те години на ХХ век. И то сам, а не някой друг, ще трябва да реши какво да избере. Изборът е труден, защото художникът е умен и нравствен човек, който се е посветил на изкуството и иска да му служи вярно и с талант. А не за провинциална слава и величие с комплекси.

Днес този избор може да изглежда странен. Но тогава, когато Ивайло Петров пише своята повест, нравствените терзания са присъщи на талантливите хора и на обществото като цяло. Затова е трудно да се вземе решение, което да е безспорно.

Избереш ли единия начин на живот, накърняваш много други свои чувства и морални норми. И няма да си щастлив. Но изборът е задължителен.

Аз постоянно подчертавам неотменимостта на избора, който Емил трябва да направи, защото в обществото на онова време, той е нравствена цел и е смисъл на всеки живот в своето начало. И особено на твореца.

Тук обаче няма спонтанни решения и такива, които идват от само себе си. Нужно е душевно усилие, преценяване на всичките възможности, търсене на основания, за да се просветли перспективата. Емил също постъпва по този начин.

У Емил вече са се оформили навици, които го карат да извършва постъпки, които не би сторил, ако беше мислил за тях. Той не се замисля, когато общува с жените. Да ги ухажва и съблазнява за него е привичка, от която не се отказва.

Любовта обаче е нещо друго, различно и с нея той внимава да не я накърни и оскверни.

Защо тогава постъпва така с Аленка?

Решението му да си тръгне, без да й се обади, изглежда спонтанно и проявление на привичните му отношения с жените. Насител се и си отива. Не, сега той постъпва не по този начин. Емил знае, че тази любов е невъзможна, защото той няма как да остане в градчето и да приеме неговия начин на живот.

Но и Аленка ще бъде чужда на средата в София и животът й бързо ще се превърне в нещастие и мъка. Това тя го усеща. Сама обаче не е в състояние да се реши да го признае. Крехката й младост е още слаба за подобни решения и смели постъпки.

Ще цитирам размишленията на Емил в самия край на повестта, пред да тръгне за София:

„Шумът на морето ми навява страх, прониква в сърцето ми като студено съмнение. Треперя под одеялото и се питам защо изхвърлям от сърцето си една човешка добродетел. Не съм ли егоист? Нали Аленка ще бъде нещастна? Да, но какво значение има нейното страдание за моето изкуство? Две несъизмерими величини. Моето призвание ме лишава от дълготрайни житейски наслади. Изкуството е моят морал, извън него всичко е преходно, с него ще заплащам на хората честта, която съм накърнил…” (подч. м., П. А.)

В крайна сметка всичко в случилото се в повестта и в съдбите на персонажите, се събира и изразява в „ужасната упоритост, която досега не съм виждал в очите му”.

Той изкупва съмненията, колебанията, раздвоенията, упоритостта и страданията на Емил и Аленка.

Те все някак ще преживеят този епизод в живота си. Той обаче едва ли ще събере в себе такава сила като тяхната…

Това ще стане по-късно, когато Ивайло Петров навлезе в своята творческа зрялост и ще промени начина си на разказване и показване на живота.

Тогава и художникът Емил, и Аленка ще бъдат вече други хора, защото ще живеят в друго време и в друго общество. Но и в друга творба!