СВРАКИТЕ
Толкова години си мисля, че свраката е проклето пиле. Прелети пред колата и спукаш гума. Кацне до теб, каже два пъти „Кяа, Кяа!” и току виж - стане нещо лошо…
Веднъж, спомням си, бях решил да боядисвам някакви метални крака за пейки.
Направил съм си всичко както трябва. Две дървени палета съм сложил някак, подпрял съм на тях самите детайли, а боята - скъпа боя, ефектна - съм я турил най-отгоре, да ми е удобно.
Както се бях унесъл в работата, изведнъж до мен на дървото кацна сврака.
Поослуша се и рече два пъти „Кяа, Кяа!”. Няма и десет секунди и духна ветрец. Като, че някой ритна боядисания крак и той падна на земята.
Пръстта се полепи по прясната боя. Докато го вдигах, в бързината закачих палетата отново, кутията с боята се залюля и, докато посегна да я хвана, полетя към земята.
Земното притегляне така я притегли към земята - с дъното надолу, та като падна, по-голямата част от боята изхвърча по панталона ми. Какво да ви кажа, все едно, че някой я лисна по мен. Когато я вдигнах, вътре бе останала една четка боя, не зная според какъв закон и защо.
От тогава намразих свраките още повече. Само като видех сврака започвах да се кръстя и като че ли някак се спасявах от прокобата. А иначе към свраките си изпитвах същото чувство.
Мислех си, че или не ни харесват, или просто предизвестяват лошото. И макар последното да не беше за подценяване, продължавах и аз да не ги харесвам.
И така докато не прочетох разказ „Свраката” на един известен наш писател. Там се разказваше как свраките преди много години имали важна и неотменна служба. Те замествали телефоните, че и телеграфа дори, и то много умело и сполучливо.
Сиреч, вършели си работата съвестно и отговорно. Нашият свят, обаче, не тачи ония, които си вършат работата съвестно, още повече пък отговорно.
Той ги държи само на определени места: зад пултовете на жп гарите, в летищните кули, на влаковите прелези… Даже и от там иска да ги махне, затова ги автоматизира и компютъризира.
Друг е въпросът, че като му бръмне мозъкът на тоя компютър показва от едната страна на прелеза „премини”, а от другата „не преминавай”?!… И ето какво станало със свраките.
Както вече споменах, те си изпълнявали задълженията порядъчно и дори много стриктно. Съобщавали своевременно какво се случва, наблюдавали хората, знаели къде какво става. Обаждали за нередности, съобщавали за кражби. Известявали, преди да дойдат гости.
Последните техни дела са документирани, доказани и известни! Напълно известни. Всеки човек си е имал прилепена, тъй да се каже, към него сврака. И като тръгне сутрин тоя човек на някъде, свраката прехвърча от клон на клон и гледа: кой път ще хване обектът.
Като се убеди в неговите намерения, тя свива напряко през гората, и много преди обекта се настанява до крайната му цел: клони колкото искаш. Казва два пъти „Кяа, кяа!”, което е достоверно известие, че ще дойде нейният човек. Как, ще кажете, се познава кой ще дойде? Много просто: нали това е неговата сврака.
Така имало един адвокат в Берковица. Дълги години дървото пред кантората му малко преди обяд се отрупвало със свраки. Той излизал, и докато си пиел кафето, оглеждал свраките и започвал да пише.
Не след дълго пристигали техните притежатели, той им раздавал писмата и делата, събирал им парите и сядал да си почива, или отивал да обядва в близката пивница.
Наблюдавал дървото и ако кацнела сврака - щракал на машината, ако не - си заминавал право вкъщи.
Така добре работела тая оповестителна система, че понякога, казват, той стоял на вратата, размахвал документа и само прибирал парата с думите: „Хайде, бе, докога ще те чакам, къде се бавиш толкова”.
Много били свраките. Та когато започнали да опъват телефонните кабели, те се редели по тях като врабчета. Зорко наблюдавали селото, пътищата, своите, пришълците.
Кръжели над гората, никой не смеел дърво да отсече, камо ли пък да го завлече до дома си. Имало и свободни свраки, те се събирали на ята и зъзнели зимата в полето, накацали по оголелите черни дървета, но и те вършели своята работа.
Когато се случело да умре животно, и от селото завлечели някоя леш в дола, те се вдигали вкупом и за часове я оглозгвали, та оставали само кокалите. Тях отнасяли вълци, чакали или кучета.
Свраките и на тях известявали за изнесената леш, когато се вдигали на ята към дола, но нали се навъдили много, за хищниците оставали само кокалите.
Започнали хората да вдигат телефонните слушалки и да въртят щракащите шайби, а жиците през полето отнасяли думите им чак до своя край. Много думи, приказки, бърборене…
Прегрявали понякога апаратните, оплитали се разговорите на хората, те викали в телефонните слушалки „ало, ало!”, чукали нервно по вилките и рогатките на телефоните, но все пак се разбирали някак си.
Адвокатът в Берковица се видял в чудо: тръгвал за обяд и точно тогава звънял телефонът; връщал се.
Наливали му първото питие в пивницата, а през отворената врата на кантората му телефонът звънял на пожар!
Веднъж дори взел, че го захвърлил, но…никаква полза. Събрал го в една торба и се наложило да заплати скъпо на телефонните техници, които пъплели навсякъде.
Точно тогава на хората им се видяло, че няма нужда от свраките. Установили, че прекалено са се развъдили, което преди това въобще не им правело впечатление и написали закон (за кон, но не и за сврака). Всички свраки да бъдат избити! За чифт сврачи крачета се давала награда!
Втурнали се куцо, кьораво и сакато да трепят свраки. Ловците се въоръжили със пилищарски патрони, дебнели свраките в гората, по полето, в дола…
Лято, есен, зиме - ако друго нямало за лов, съглеждали някоя измръзнала сврака, и както е задрямала и нищо не подозира, отнасяли я с тия пилищарски патрони, та казвам ти, само крачката й оставали.
Връзвали ги на чифтове и почвали да броят - едно,…двайсет,…четирийсет и осем и т.н.
Аз самият помня, когато все още се отчитаха сврачи крачета. Така казва и писателят, а аз голяма вяра му имам, защото той е познавач и на човека, и на природата, знае много и помни отдавна!
Казва, че точно тогава свраките намразили хората. Те толкова години си вършели съвестно работата, помагали всячески на човека. Стояли над него, в клоните като някакви ангели хранители, и наблюдавали смирено и покорно.
Само от време навреме казвали по два пъти „Кяа, кяа!” и толкоз. Известявали за пожарища, за крадци и пр. и никога нищо не искали от човека, ни храна, ни вода.
А ето сега тоя човек, комуто те толкова години служели вярно и предано, се вдигнал на война против тях - кой с каквото завари! С колове, с прашки, с камъни и с най-различни пушкала?!
До тогава те го мислели тоя човек за мъдър и културен, а той се оказал звяр, по-голям от тия в най-затънтеното усое.
Затова намразили свраките човека. Вместо да се грижат за него, започнали да го гледат отдалеч. Да се пазят. Виждали как някъде тръгва пожар, знаели че ще изпепели гората, но си траели.
Бракониери се навъдили в гората, режели и поваляли на воля, а свраките стояли по клоните, гледали мълчаливо и не известявали на горския стражар, като преди.
Тръгвал някой сутрина рано, с погача и бъклица вино, на гости при роднините в съседното село, а неговата сврака много добре знаела къде отива.
Отървала се, обаче от последната сеч само с няколко пера на опашката, тя клечи безучастно в дървото до селския кръстопът и мълчи, никого не известява.
Отива нашият човек при роднините, заварва портата заключена, а от съседния двор се показва някой и му вика „ти защо не се обади по телефона?”.
Вярвам му аз на писателя, защото той е голям писател и знае много, познава и човека, и природата! И това за свраките е вярно.
Чудя се само, дали не е било така и с другите животни; дали мечките, например, преди да ги погнем с отровни стрели, а после с цели топове, не са идвали, и като закъсвал някой в калта по пътя, не са издърпвали колата със силната си снага.
И дали разните му там диви животни, не са били диви, а спокойно са влизали в услуга на човека, докато той се е отнасял добре с тях. А сега трябва да ги опитомява с големи усилия. Не зная, пък и писателят нищо не казва по тоя въпрос?!
За едно, обаче, съм сигурен. Свраките все още не ни обичат и не могат да ни простят. И все пак, понякога им дожалява за злия и злобен човек, виждат със зоркия си поглед, че твоята кола, например, ще мине през клина, който е изпаднал от камиона с трупи на трупчията, и ти съобщават.
Ти пък суеверно се кръстиш, мислейки, че свраката е проклето пиле.
