ПОЛИЦЕЙСКИ НАЧАЛНИК
По-точно бивш полицейски началник. Своенравен, педантичен и трудолюбив. Побелял, със задължителния поддържан, дори и на тая възраст, мустак. С интелигентен и прям изказ; поглед, който чете в теб, като в отворена книга. По детски доверчив и интересен.
- Казвам ти, това е най-подходящото място за пчелин в цялата община. Гледай: от едната страна целия склон е само акация и мъждрян, а от другата са липи чак до върха. Завет е, ниско е… Идвал съм тука по всяко време: пролетта, есента, сутрин рано… От изгрев до залез слънцето го грее. Да, надолу е още по-топло, но масово се оплакват пчеларите, че няма паша…
Въодушевено ме убеждаваше моят колега по съдба. Тази съдба бе пчеларството. Настанявахме кошерите си на описаното по-горе място, след като търсенето на най-подходящия терен ни бе довело поотделно в тази ниска равнина - една от многото лъки край реката.
И ето няма и месец и „златните стрели” - пчелите хукнаха да събират нектар и прашец, макар че лятото беше към своя край, а сутрин и вечер есента все по-настойчиво напомняше за себе си.
С радост гледахме живите и активни пчелни семейства. И двамата бяхме заклети в занаята: не ни интересуваха вложенията и дори загубите, с които през последните години бе свързано пчеларството.
Пренебрегвахме и липсата на грижи за отрасъла и от страна на държавата… Множеството пчеларски съюзи със съществуването си никак не подпомагаха пчеларите. Те намаляваха главоломно, а с тях си отиваха и пчелите. Дори на пук на всичко това ние не се предавахме.
Макар и отдавна минал шейсетте, моят приятел бе по-напорист от мен, а аз бях на годините на децата му!? Правеше грандиозни планове и бързо пристъпваше към действия… Както споменах и в началото - беше перфекционист, не работеше на дребно. И в пчеларството, и в бюрократичната документална бумащина, и в организацията - действията му бяха своевременни и бързи, без губене на време.
Сега като се замисля…какво ме свързваше с него? Преди време дойде при мен за някакви рамки и от там започна всичко. Сприятелихме се, оказа се, че имаме общи интереси… Не беше само това.
Дядо ми също беше полицейски началник и също беше пчелар!? Какво караше пенсионираните полицаи и военни да стават пчелари?! Не зная. Вероятно имаше някакъв отговор, но не това е важното сега.
Често споделяхме мисли в близки и човешки разговори… И той и аз имахме за разказване. Преживелици и изпитания - колкото искаш. Пътувахме във връзка с пчелите, работехме заедно на пчелина, транспортирахме кошери, пчели и инвентар.
Продавахме мед… Отдавна това занимание и за него, и за мен от хоби, се бе превърнало в сериозна работа, а към края на лятото ангажиментите бяха много.
Той стана двигател на нашето съвместно предприятие. Устроихме пчелина, справихме се с най-важното на първо време, но това не бе достатъчно! Цялата концепция за догодина бе „ясна” - от породата на пчелите, през електрозахранването на обекта, до докарването на съответните фургони и съоръжения. Всичко бе измислил моят съдружник.
Аз не бях толкова смел нито в плановете, нито в мечтите си, но, както се казва, за да не му троша хатъра, се съгласявах и одобрявах всичко на момента. Нямах нищо против той да бъде началникът, и без друго беше част от професионалната му характеристика.
Без да преувеличавам - човекът си разбираше от работата. Сега, в мое лице, той виждаше сериозен помощник и това още повече му даваше хъс за работа. Аз, макар и сам, бях неговия участък.
Това не ме притесняваше. Чувствах се полезен, макар и да не възлагах толкова големи надежди на бъдещите успехи. Ала той определено го правеше.
Здраво разчиташе на собствения си опит, който, признавам, не беше за подценяване. Дори бе странно да гледаш събрани в едно сериозния му житейски опит и младежкия дух, който сякаш бе в апогея си…
Една сутрин ми се обади. Гласът му не бе обичайният. Тих и приглушен тон заместваше веселият и безгрижен тембър. „Аз съм в болница” прозвуча плахо. За първи път долавях страх в гласа му. Останах като вцепенен…
Разменихме си по няколко думи…трябваше да свърша нещо. Пожелахме си „доскоро”, но такова нямаше!
След няколко дни се чух със семейството му и уредихме погребението.
Всичко стана толкова бързо…
