Иван Енчев

Вали. Ситен лъчезарен ръмеж се ръси в Балкана край Килифаревския манастир „Свето Рождество Богородично”.

Старата обител е основана през 1348 г. от видния български исихаст св. Теодосий Търновски и става център на православна книжовна школа с над 460 ученици.

Сред тях са били реформаторът на българския език св. Евтимий, патриарх Търновски, и известният българин Киприан Цамблак, светец и чудотворец, митрополит Киевски, Московски и на цяла Русия…

Тихата юнска заран буди в представите ми странни метафори, сякаш навити на рула като стари манастирски ръкописи със свещените български букви.

Из небесата пред взора ми се вихрят на детска гоненица голямо ято пощурели лястовици - живи прашинки в окото на небосвода!

Наоколо се ронят и ронят сълзи - светли като вода, осветена в манастирско ведро. Всяка капка по шосето повтаря бягащи стъпки от лапи на подплашено стадо диви зайци. А в бистрите локвички сякаш разцъфтяват прозрачни лилии…

Скоро слънцето - като възкръснал светец с библейски бузи! - бързешката издухва позлатения ръмеж надалеко подобно грамаден пух от хиляди глухарчета.

Една пъстроцветна небесна арка разкрасява и висините, и далнините, и красотата, и чистотата, и крилете на фантазиите ми.

Дали да не хукна да се шмугна под дъгата, за да стана момче къдрокосо с още по-жадни очи, ненагледали се на хубост?!

Как да не запея от радост?! Цяла филхармония от ангелогласи славеи сякаш ме зове на сутрешния си концерт в рехавата брезова горица!

Зная, че там зреят дъхави горски ягоди и тръпчиви диви череши - алени капки роса, ръснати по някоя зелена морава или по вейките на китни овошки!

Още от памтивека е речено: „Много хубост не е на хубаво!”

Там вече се пъчат стадо градински охлюви с корави дъждобрани и ококорени дяволски очички, разбудени от мокри съновидения. Съблазън ги кани отвсякъде.

Големият избор е голяма беля! Само охлювите си знаят коя посока ще хванат, за да запълзят към някоя сладка софра - от сутринта, та чак до вечерта.

Чудят се как да нагазят сред треви непознати?! Някои боцкат като тънки змийски кости, други милват като мекушави перушинки от пиленца на яребици.

Най-примамни са тревите с огнени цветове и сластни ухания - ах, пак ли тия похотливи попътни кокетки?! Едва ли има нещо по-коварно от трева, която те гъделичка по голия корем, пък дебне как да извади очите ти. Тя най-добре знае своя интерес.

Тревите не са паднали от Марс.

На охлювите хич не им пука на черупката от нищо. Дребни са, но са големи дяволи. Охлюв гръм не го гърми.

И охлювите не са паднали от Марс.

Наблизо няколко катерици - същински космонавти при охлювите! - ги подритват с крака като стари дъбови шикалки, въртейки дълги пухкави опашки.

Сигурно се подхилкват: „Както се хлъзгат тия бронирани дяволи, ако имахме в гората парламент, вече заедно с тях щяхме да сме депутати или политици на държавната ясла.”

И катериците не са паднали от Марс.

По-нататък, край стар прогнил пън, до тлъста гъба се сгушва потаен червей. Той не пита къде е пътят към храма. Не разпитва къде са пътеките на Ботев и Левски из юнашкия български лес.

Само се чуди дали гъбата е смъртоносно отровна, за да я подари на някого, на когото има зъб от завист.

И червеите не са паднали от Марс.

Наоколо трепкат сребристи фунии от дантелени паяжини. Изглеждат красиви, но в дъното им чака на гюме за плячка някой паяк. Напомнят ми за плакат с предизборна политическа агитация, обещаваща мед и масло за наивния електорат.

И паяците не са паднали от Марс.

В балканския пейзаж липсва само зайчето бяло. То вероятно припка със скок-подскок от полянка към полянка - досущ както лаком саморасляк прескача от една към друга парламентарна група в Народното събрание.

И зайчетата не са паднали от Марс.

Отгоре, вдън висините тилилейски на небесния океан, се вие на огромен кравай като призрак безбожен един орел лешояд.

Той сам се е провъзгласил за най-зоркото око на световния правов ред. Надсмива се високомерно като гръмовержец Зевс над всички живи и неживи Божи твари.

И лешоядите не са паднали от Марс.

С топло бръмчене отнейде долита една медоносна пчела и помирисва цвят на незабравка. Сепвам се: „Боже, само аз ли съм паднал от не знам къде си?”

Денят е Възнесение Господне, Спасовден.
Денят е Втори юни - Ден на Ботев и на загиналите за Отечеството българи…

Отдавна бях край древното огнище на българския дух, а в душата ми все още ечи онзи дъждовен ръмеж в Балкана, примесен с трели на ангелогласи славеи. Той сякаш ми нашепва съзаклятнически:

„Острият Ботевски меч на словото не бива да ръждясва в музейна витрина!

Време е да разсъмне Спасовден и за българските труженици на духовното поприще!”