Панко Анчев

Едно от най-отрадните явления в литературния ни живот от последните години е възстановяването на традиционните някога ежегодни литературни дискусии.

Възкресението им бе знак за ново начало, което да поощри мисленето на писателите, да ги направи чувствителни и отговорни към собственото си дело да бъдат свидетели и истинските изразители на процесите и идеите в обществото.

Тези дискусии трябваше да станат място за анализи, тълкувания и спорове за българската литература и усилията на българския писател да преодолява изпитваните от него обективни и субективни трудности и несгоди, за да бъдат продължени традициите и се утвърди българското слово като носител на добро, разум, мъдрост и непримиримост към злото и пошлото.

При очевидната немощ на литературната критика, в която тя изпадна в тържеството на неолиберализма и постмодернизма, те трябваше да й вдъхнат нова енергия и сила, нов разум, воля, смисъл.

Но и нов живот, за да поеме отговорната си роля, от която сама се бе отказала, на съдната способност на общественото съзнание.

За съжаление дискусиите (в Съюза на българските писатели - бел. ред.) придобиха вид на провинциални обсъждания на „литературната продукция”, на които се четат кратки оценъчни анотации на излезлите през предходната година книга.

За някои автори, особено за тези, които живеят самотно и далеч от литературната суета и няма с кого да разговарят за литература, а и почти никой не забелязва техните книги, подобни анотации може да са вече някакво (единствено) признание за техния труд.

И те навярно го очакват с нетърпение, за да научат и какво пишат другите им колеги.

Но в никакъв случай не предизвикват дискусия, защото нима ще е начало на дискусия, ако докладчикът каже, че книгата на Х е слаба, а някой от присъстващите заяви, че не само не е слаба, ами е направо много добра.

Това не е спор, а най-обикновено възражение, което в някаква степен е важно и полезно, но съвсем не е анализ, нито тълкуване, още по-малко поглед върху литературата и литературния процес.

А такива „спорове” се водят на тези дискусии.

Защото към тях ги насочват докладите и докладчиците.

Взимам повод за моите размишления от тазгодишната литературна дискусия, но повод мога да го взема и от предходната или от тези през 2020, 2019 и от почти всяка година.

Защото всички доклади си приличат, а различията са съвсем, съвсем малки и почти незабележими.

Читателите са тези, които оценяват литературата, но тя също е длъжна да обглежда себе си и да се вглежда в това, което създава. Ако писателите са отговорни за своя труд и за проблемите на творчеството, винаги подлагат на преценки и съмнения себе си и творбите си.

Професионалният анализ е крайно необходим, полезен и задължителен. Но българският писател и българският критик престанаха да се вглеждат в себе си, не анализират онова, което създават, не изследват литературния процес, не сравняват днешната литература с тази, които неговите предходници са създавали.

Той се отнася към себе си, към своето творчество и литературата като най-обикновен читател; при това читател, който чете рядко и очаква някой да го посъветва какво да прочете.

Но това не е редно и няма как да продължава още. Време е за промяна и за осъзнаване.

Нито един от докладите на тазгодишната дискусия не предлага теми за размисъл, нито се опитва дори да очертае някаква що-годе картина на литературата през изминалата година.

Никой не вписва годишната продукция в някакъв общ литературен процес, нито пък се спира на тенденциите в него, на проблемите, които писателите решават.

Иначе докладчиците се правят на строги и обективни.

Но каква полза от подобна строгост и обективност, когато оценките са сами за себе си; те не се вписват в някакъв контекст, нито в тенденции или в литературна реалност.

Просто докладчикът харесва или не харесва.

Но това е най-лесно и не е необходимо дори да си писател, за да го правиш успешно и дори назидателно.

На докладчика може да му се нрави или не една книга, но тя или е от значение за литературния процес, защото внася нещо ново, задълбочава вече започнат от други автори в други книги тенденции и явления, или е просто поредно участие на нейния автор в литературния живот.

Няма как това да бъде установено, а още повече и доказано, ако липсва контекстът, в който това се случва; ако не са формулирани и анализирани проблемите, които през изминалата година писателите са се опитвали да решават или са ги отминали като непосилни за тях.

За всички книги са казани по две-три думи - добри или умерено критични. Ала какво се е случило в българската литература през изминалата година, така и не става ясно.

Главната причина за това е, че нито един от докладчиците не познава литературния процес, не го е следил и проучвал.

Да не говорим, че не всички докладчици притежават критически умения. Затова и анализите им са повърхностни, бедни, формални и поради това неточни.

А в доклада за поезията акцентът затова и пада върху броя на стихотворенията в съответните книги. Сякаш това е толкова важно и съществено. Оказва се, че за докладчикът това много важно!

И ако за докладчиците поети или белетристи това да е донякъде разбираемо, защото съзнанието и начинът им на мислене не са устроени към системност и литературоведски разсъждения, то за критиците е необяснимо безразличието към подобен анализ и съждения.

Слабостите на цялата литературна дискусия най-остро рефлектират върху доклада за критиката. Няма да убеждавам читателите, че като казвам това, съм се абстрахирал от бележките и оценките за моите книги.

Защото едва ли някой (и аз самият) ще повярва, че наистина съм обективен и не изхождам от лични съображения.

Ако критиците не могат да анализират литературния процес, не отчитат и не съобразяват собствените си търсения в контекста на литературната критика днес и българската литература, то кой друг би го направил.

И защо не го е направил, а вместо това се задълбочава (а всъщност издребнява) в оформлението на книгите, в коректорската и редакторската работа в тях.

За докладчика това е най-важното, понеже не е подходил като критик към критиката.

Как тогава аз да приема отделните му оценки и възражения заедно желанията или нежеланията му да се съгласява с автора и неговите аргументи. Но ако те са верни, дори и да не е съгласен с тях, не е ли длъжен да ги признае.

И дума няма в този доклад за идеите на критиците, за техните умения да анализират и тълкуват, но и да откриват и формулират проблемите и тенденциите в критиката и от тях да изведе цялостна оценка за състоянието на литературната ни критика.

Тогава какъв е смисълът на написаното от докладчика.

Може ли при подобно отношение и подход към критиката на критик, да искаме другите доклади да бъдат аналитични, задълбочени и литературно-критически, а не любителски.

Аз не се заяждам, нито си отмъщавам.

Нямам и причина да правя това. Но професионалното отношение към литературата и критиката изисква да се посочи истината за реалното им състояние, за натрупаните проблеми и за ниското равнище на разговорите и дискусиите в нашия съюз.

Това не е личен проблем на този или онзи, а изпълнение на отговорност на всеки, който счита себе си за критик, анализатор и мислител.

Става дума за сериозно заболяване, за напреднали метастази в начина на мислене, които няма да се излекуват с административни мерки.

Ние трябва да започнем да мислим по друг начин, отговорно, професионално, със съвест.

Затънали сме толкова дълбоко във вонящото блато на посредствеността, че ако не се свестим, то ще ни погълне и ще изчезнем всички заедно в гъстата му кал и тиня.

Критиката е длъжна най-сетне да осъзнае своята отговорност. И да започне да се държи като критика. На нея не са й необходими дилетанти и повърхностни читатели и ценители.

Но преди това нека се излекува сама.

Защото продължаващата й агония задушава цялата литература!