Георги Гривнев

Момчила Кръстева беше хубава девойка - приятно позакръглена, с една бемка на дясната страна на брадичката, за която майка й все казваше, че трябва да я подчертава и че това е част от красотата, с която е наградена от природата.

Младежите обичали различните момичета, онова, което ги отличава от другите. Момчила не бе убедена, но уважаваше мнението на майка си и не пристъпваше думата й.

Завърши гимназия - накрая класът си направи снимка заедно с класната ръководителка. Младостта е красива сама по себе си - с баретите и фуражките на абитуриентите, с белите якички и куртките, с униформата, която след време щеше да предизвиква сладко умиление. Нямаше материална възможност да продължи образованието си и Момчила започна работа в горското стопанство.

Не изминаха и три години, когато срещна младежа, в когото се влюби. Слави Иванов работеше като печатар, на когото не му се удаваше да учи, но пък този занаят много го увличаше - харесваше му да слуша шума на машината, да вижда как на белите листове излиза заданието, поръчано от клиента, да му мирише на мастило, да маже с него барабана…

И за двамата това бе първата любов, която носеше блясъка на неповторимостта, блясък, който правеше хората слепи. Така дойде и сляпата неделя, на която бяха доброволни, но верни роби. Заживяха в нейното жилище. Оставайки насаме, Славчо се заканваше: „Ще ти изям бемката!” Все се канеше, а бемката си оставаше на същото място.

Родителите и на Момчила, и на Славчо мигом се заглеждаха в коремчето на младоженката - дали наедрява, дали в утробата й се е хванало семето, дали то е намерило благодатна почва. Месеците заничаха от ъгъла, годините играеха на криеница…

Физиката на Момчила не се променяше, но притеснението й личеше. В онова време беше необичайно да се правят изследвания - в кого е вината и дали това нямаше да ги раздели по-бързо. Иначе и двамата мечтаеха за своя рожба, да е тяхна кръв и плът, но не от социален Дом и не защото чуваха с какви грозни думи дамгосваха възпитаниците му.

Тогава обикновено се смяташе, че жената е яловица, като че мъжът е застрахован да е годен. Дните се нижеха като тютюневи листа на губерка - сиви и безрадостни, в очакване чудото да се случи, но то нито почукваше на входната врата, нито силуетът му личеше в далечината…

В една есенна нощ Момчила се събуди. До нея Славчо се усмихваше насън и два пъти чу да произнася: „Ленка, Ленк-а-а…” Коя жена няма да се разгневи, като слуша съпругът й да мълви в съня си това мило и обичливо име на непозната любовница?

Идваше й веднага да го събуди, да го хване за пижамата и да го раздруса: „Казвай, коя е тази никаквица, дето ти е завъртяла акъла?” Временно се поуспокои. „Ще го изчакам до сутринта.” Повече не можеше да спи. От нейните и от общите познати нямаше жена с име на античната Елена. „Не е от нашия семеен кръг. Ще си каже той, ще го притисна до стената!”

Още неразсънил се, Момчила го подхвана.

- Събудих се към два часа. Хванах те в крачка. И викаше насън: „Ленка, Ленк-а-а…” Коя е тази?

- Няма такова нещо…

- Няма, ама… Да не е онази, хубавата Елена, от Троянската война? Щом не си признаваш, аз предлагам да се разделим. Имаме и причина - между нас няма дете, а друга жена, за която няма място.

Взаимоотношията между двамата отдавна бяха излинели и вървяха към раздяла, но никой не смееше от отвори нова страница и да затвори старата. Славчо не отричаше, но и не признаваше, че отскоро има връзка с Елена, вдовица, загубила мъжа си при трудова злополука.

И прие предложението на Момчила, но защо очакваше тя да е активната страна? След втората година, откакто бяха заедно, Славчо започна да губи вяра, че Момчила може да му роди наследник. Единият мост, дървен и поизгнил, е разрушен, строеше се друг, но не от ония, отколешните, старите, в които се вгражда сянка, за да е здрав.

Славчо си събра багажа, доколкото можеше да се нарече багаж - натъпка дрехите си в един мукавен куфар и напусна жилището. Намери си квартира, по-близка до печатницата. След три месеца се премести в жилището на втората си жена Елена, която имаше дъщеря от първия брак.

„Нова жена - нов късмет, но дано и той да не е проклет.” Държеше го упованието, че тя ще го възнагради с рожба - тази мечтана реалност, която можеш да прегърнеш, а не илюзия - без тяло и душа. И очакваше някоя сутрин Елена да му каже да сложи ухо на корема й и да чуе пулса на малкото отроче. Елена забременяше, но не задържаше плода.

„Дали пък в мене не е причината?” - питаше се Славчо. Въпросът оставаше без отговор, беше му неудобен и бързаше да се освободи от неуместната му натрапчивост.

Съмняваше се и в друго - да не би Елена да не иска второ чедо, което да разделя любовта на Славчо с тази към заварената, но вече пораснала щерка? „Дали пък и не правеше аборти, без аз да знам?”

Не искаше да попада в тоя капан, за да не се втренчи в него и да изпадне в отчаяние, от което нямаше изход. Спомни си и родопската приказка: „Не му ходете много в края, за да не хванете опашката на дявола.” А какво се върти в главата на жената, сигурно и господ не знае. „Не ми остава нищо друго, освен да се примиря с това, което е непреодолимо и неотстранимо. В повече ще ми дойде трети поправителен изпит в брака - годините и те галопират и не се обръщат назад.”

Дъщерята на Елена се омъжи и след време си роди дъщеричка, която кръстиха Славка - на Славчо, който сияеше от непотушима радост и се привърза толкова много към нея, че я имаше и за своя внучка, и за своя дъщеря - отдаде й цялата си любов и с това осмисляше живота, който бавно, но сигурно си отиваше и усещаше, че ако не отдаваше цялата си обич, пътят, изминат досега, щеше да е празен - като онзи празен лист, който излизаше намачкан от печатарската машина и който той бракуваше и изхвърляше в кошчето за смет.

Но когато излизаше навън и виждаше как малките палавници играят на двора, а понякога и хлапак, унесен в играта, се блъснеше в него, се събуждаха остатъците от онази стара болка на бездетството, която се опитваше, но нямаше сили да крещи и от която се изцеждаха последните капки кръв.