Панко Анчев

1.

Националният ум е конкретен и реален и поради това е и по-лесен за описание и формулиране, отколкото т. нар. „национална душа”. Той се проявява в писмени и безписмени словесни паметници и свидетелства, включва се в науката, литературата и изкуствата, в политическата дейност, в езика и говоренето.

Той не само мисли, но и твори произведения на изкуството, говори или мълчи чрез понятия и категории, логически конструкции, тези и теории. Националният ум се въплъщава в историята, традициите и начина на обществото устройство и живота на народа и нацията, на които принадлежи и от чието име съществува, за да ги изразява.

Но неговото проявление не е само в съчиняването или създаването на произведения на изкуството и науката, а преди всичко във формулирането на националната идея. Тя е неговото най-велико творение, което живее заедно с него толкова, колкото живот е отреден на народа и нацията. Т. е. националната идея е проявлението на Божия промисъл за съдбата на народа.

В основата си тя е една и съща през цялото съществуване на нацията, но търпи изменения в различните исторически периоди, понеже се допълва и уточнява съобразно условията, в които протича историята. Така тя придобива пълнота и се съобразява с социалния опит.

Ние можем да изчерпим националната идея дори с едно изречение, но тя е цяла концепция, национална теория, изводи от хода на националната история, постоянно обогатяващо се национално познание. Тя е знание и познания за самата нация.

Или по-точно: самопознание на нацията, вглеждане в собствената същност и обобщаване на историческия опит, модел на себеустройването и саморазполагането в околния свят. И осъзнаване на всичко това!

Националната идея не е „проект” на един човек или колектив от хора, специално създаден за неговото конструиране. Тя се отнася до различни сфери на националното битие: общественото устройство, характера на държавата, морала, духа, вярата и религията, образованието, макро и микро космоса, битието.

Обикновено националната идея  се свежда до идеята за политическото състояние и бъдеще на нацията, за нейното самоустройство и отношенията й с другите народи и държави.

Очевидно е, че такова стеснено разбиране не може да даде представа за нацията, за нейния мащаб, съдба, възможности, начин на мислене и възприемане на света.

В този смисъл тя е национална философия, национален образ на света и негово тълкувание, а не фолклор, макар да се съдържа и във фолклора, защото той е друг тип съзнание, който може да изрази тази философия, но имплицитно и като усещане, а не като работа на ума, обмислено.

Необяснимо е, че работата на националния ум и резултатите от нея не се изследват и познават достатъчно. Говори се за национален характер, народопсихология, народна мъдрост и пр., но не и за национален ум, създаващ и осмислящ богатството и своеобразието от идеи и теории, които изразяват начина на мислене и осмисляне на нацията.

А не е възможно да се изследва историческото минало, настоящето и бъдещето на един народ, ако не се очертаят особеностите на ума и разума на нацията, проявени в нейната наука и изкуствата й, в дейността на нейните политически водачи.

Тези особености са винаги типични за една нация и оказват въздействие върху цялото й поведение. Чрез своя ум нацията постоянно се нагажда към изменящия се свят.

Той й показва тези изменения, осмисля ги и ги преценява, предвижда опасностите и изгодите от тяхното приемане или отхвърляне. Нациите в различно време биват и умни, и неразумни, и дори направо глупави.

Националният ум - това са философите, писателите, учените, публицистите - с една дума: мислителите. Техните творчества трябва да бъдат изследвани именно като проявление и въплъщение на този ум.

Там са съкровищата на националното мислене и по тях съдим за традициите, историята и характерологията на народа и нацията.

2.

Националният ум е различен у различните нации. Затова не е редно да се казва, че тази, примерно, нация е умна и разумна, а тази - не чак толкова или е направо глупава.

Различието им е резултат от различните условия, в които съществуват, от превратностите на техните съдби, от мястото, където се намират, цивилизациите, към които принадлежат, влиянията, които са изпитали и т. н.

Всичко в живота на един народ е от значение и влияе върху начина му на мислене, т.е. върху работата на неговия ум.

Когато говорим за национален ум, трябва да уточним, че неговото начало е в зората на Ренесанса (или на ренесансите), когато започва да се формират отделните нации и се раждат идеите за националните държави.

Но тъй като това начало не е биологично раждане, не е и механичен акт или сглобяване на части, то има своите предварителни предпоставки, основания и традиции. То не започва от нищото, а е продължение, наследяване, усвояване на предишен свой народностен или нечий чужд духовен опит.

Понеже различните народи навлизат в различно време в модерната епоха, т. е. в своя ренесанс, по различен начин се формира и техният национален ум.

Той трябва да осмисли различни исторически ситуации, да преодолява специфични наслоения и предразсъдъци и изразява различни по степен на оригиналност или подражателство и повторение социални идеи.

Това проличава особено отчетливо при българския национален ум, който в средата на ХVІІІ век е поставен в сложни исторически условия и трябва да се заеме с разрешаването на задачи, които, примерно, не са били в такава степен присъщи на народите на Западна Европа или Русия, които до началото на техните модерни епохи са извървели друг исторически път и са на друга степен в своето социално-икономическо и културно равнище. Различни са и формите и средствата, чрез които националният ум се изразява.

Първата и най-важна задача, с която историята натоварва българския национален ум чрез преп. Паисий Хилендарски, е да осъзнае и осмисли иноверската политическа власт като несправедлива, незаслужена, неестествена и подлежаща на отхвърляне. С други думи казано - като робство.

Проблемът, който той трябва да решава, за да излезе българският народ от Средновековието и положи началото на своето възраждане, е политически.

Никой български писател преди и след отец Паисий Хилендарски не е събирал в себе си наведнъж толкова много епохи от идейното развитие на човечеството.

Чрез него българската нация и българската литература преживяват бързо и изцяло прехода от Средновековието към възраждането, възстановяват „пропуснатото” и тръгват по пътя, по който се движат европейските народи.

Преп. Паисий Хилендарски е продукт на една зараждаща се велика българска буржоазна революция, с която приключва старата епоха и се открива новото летоброене на българската история.

Родила се е вече идеята за българска национална държава и това именно е повратният момент в развитието на България. Преп. Паисий Хилендарски пръв издига тази идея, развива я и доказва нейната практическа полза и осъществяване на българска почва.

От него насетне и чак до наши дни тази идея изпълва нашата същност, сблъсква различни идеологии и социални съсловия, определя поведението ни вътре в държавата и извън нея.

Именно идеята за национална държава прави преп. Паисий човек на новото време и родоначалник на Българското възраждане. Именно идеята за национална държава е главният отличителен белег на възраждането на българската нация и на приобщаването на българите към Европа.

Казвам това не в днешния смисъл, а в смисъла на онова време, когато народите трябваше да се изравнят идейно и социално, за да заживеят заедно.

Средновековието обединяваше народите механично, общата политическа система и християнството унифицираха донякъде техния живот, приобщаваха ги донякъде към общи ценности, но не ги правеха съпричастни към общи социални идеи.

Развитието на капитализма и обуржоазяването на обществото поставят задължителното условие за уеднаквяване на начина на живот и на политическите системи дори, за да се улеснят възможностите за производство и размяна на стоки.

Производството все повече се разширява и „интернационализира”. То се нуждае от суровини и пазари, от технологии и движение на хора и капитали. Всъщност този процес, който днес е получил наименованието си „глобализация”, набира скорост от ХVIII век и преп. Паисий Хилендарски е българският му отговор.

Той е част от един общ за европейските народи процес. Друг е въпросът за неговата специфика у различните народи и най-вече у балканските, но типологическата общност е явна и дава възможност да се изследва върху широк контекст.

Преп. Паисий е явление общоевропейско. Той полага върху картата на нова Европа последните щрихи на нейното буржоазно унифициране и обединяване на принципа на капитализма. За България авторът на „История славяноболгарская” е родоначалникът на новата цивилизационна епоха ­ възраждането.

Закъсняло в сравнение със западноевропейското, Българското възраждане съдържа семето на идеите и процесите от “пропуснатото” време.

Онова, което в Западна Европа се е случило между ХIV ­ ХVIII в. и което е създало традиции и норми в обществото, в България е само зародиш, щрих, намек за възможност или просто е отминато и неосъществено. Заедно с това обаче се „повтарят” идеите на Ренесанса и Просвещението.

Разбира се, те не се повтарят механично, изцяло, буквално, а с присъщите на новото време и на новата обстановка нюанси, зависимости и проявления. Но в по-голяма или в по-малка степен и сила белезите на Западноевропейския ренесанс са белези и на Българското възраждане.

Българското възраждане “интегрира” България с Европа, въпреки че по онова време контактите с нея са доста ограничени и затруднени ­ особено в политиката, света на идеите и изкуството.

Но ако икономическите връзки, макар и протичащи в ограничения поради обективни и субективни причини (лоша инфраструктура, ограничения от страна на Турската империя и т. н.), са все още анемични и затруднени, то контактите в областта на идеите са още по-слаби.

Но идеите не признават граници, пречки, междунационални вражди, институционални забрани. Това още веднъж потвърждава универсалната валидност на закона за идейната изравненост на обществата. Тази валидност е очевидна през епохата на Българското възраждане и нейната най-ярка проява е самият преп. Паисий Хилендарски.

Както има странстващи сюжети, така има и странстващи идеи. При това идеи не изобщо, а отнасящи се до социалното развитие, до развитието на света или до характера на епохата. Модерните епохи ги направиха по-динамични и по-проникващи.

Френската буржоазна революция промени изцяло Европа и й даде нова насока на развитие. Нейните идеи бързо се разпространиха, но до голяма степен тя бе подготвена от мислителите на ХVII и ХVIII век ­ особено от представителите на Просвещението.

Защото именно Просвещението роди идеята за гражданското общество, за обществения договор като идейно споразумение между хората за изграждане на общество със свои общи закони и правила на поведение.

То даде още рационализъм в изучаването и изобщо в отношението ни към природата и духа, към знанието и към човека. Всичко това бе много необходимо за Европа, която вече се готвеше да премине към капиталистическия начин на производство, рязко да смени посоката и да ускори движението към икономическия разцвет.

И въпреки неравностойното положение на европейските държави и народи стремежът на всички (или поне видимите и невидими тенденции на развитие) е към подобна икономическа, а оттам и към политическа революция.

Революционните идеи бързо се разпространяват и бързо печелят привърженици ­ дори и там, където привидно ги няма и не може да ги има. Ето защо националното пробуждане на българите, колкото и да е закъсняло, не можеше да не стане в средата на ХVIII век.

Неравенствата между обществата се запазват, но елементите на новите икономически и политически процеси, които ще доведат до неизбежните изравнявания, са очевидни.

България не можеше да остане извън тези процеси. В държавата на духа пръв техен носител и изразител стана преп. отец Паисий Хилендарски. Преп. Паисий е ренесансова личност не защото има вече светски, а не религиозен мироглед.

Напротив, той запазва своето религиозно съзнание, принадлежността си към Църквата и към религията. Иначе и не би могло да бъде. Но съзнанието и мирогледът му се обуржоазяват, рационализират се и започват да оценяват света като реалност, от която човек би извлякъл някаква полза.

И българинът от втората половина на ХVIII век е ренесансов човек; т. е. той започва да става личност буржоазна, със зараждащо се вече рационалистично съзнание, с нови представи за човека.

В главата „Ползата от историята” преп. Паисий говори за потребността „да се обогатиш с разум”, за това, че „историята дава разум”. Разумът е силата, която позволява на личността да се съобразява и да следва правила.

Разумът е новият морал. Тази особеност в творбата на преп.  Паисий малко се забелязва, а тя я прави новаторска по смисъл и историческо значение. Буржоазното съзнание е не просто светско, колкото рационалистично, преценяващо явленията не според тяхната канонична каузалност, а като част от реалния свят и в зависимост от ползата, която носят на хората.

Новият човек сваля погледа си на земята не защото вече не вярва в Бога, не защото е станал атеист (както се твърдеше доскоро), а понеже трябва да работи за себе си, да произвежда.

За да произвежда, той трябва да знае, да е информиран, да е свободен, да има политически права и да му е дадена възможност да излезе от границите на рода.

Този човек постепенно започва да се осъзнава като „гражданин”, като член на общество, чиято организационна структура е държавата. И още: при преп. Паисий вече се забелязва как новият човек престава да е емпиричен и сляпо подчиняващ се на силите извън него.

Приобщавайки се като равноправен във формиращото се общество, той се осланя вече не само на личния си опит, а и на традицията, на историята. Самата история престава да бъде низ от събития, наложени от божествената сила, а процес.

Преп. Паисий единствен от своите съвременници, а и в българската литература дотогава проявява историческо съзнание. Средновековните исторически съчинения са израз не на историческата памет и на модерното историческо съзнание (т. е. не разглеждат времето като процес), а са хроника на събития, тълкувани като предопределени и задължителни.

Те доказват извънобществената сила, движеща историята на народите. Преп. Паисий записва опита на българския народ и на българската държава, за да проследи традицията и приемствеността в развитието. Неговият идеологически подтик е да внуши, че е възможно ново величие на българския народ, защото е имало старо.

И защото чрез историята, чрез съзнанието за миналото като плодотворна традиция народът се осъзнава като народ. Хората престават да мислят единствено за физическото си оцеляване, а се обединяват от идеи и правила за общо съжителство.

Така се прави първата крачка към създаването на национално общество и на национална държава.

„Историята” на преп. отец Паисий е социално-исторически роман за страданията и перипетиите на българския народ по пътя му за утвърждаване. А един народ се утвърждава чрез своята национална държава, чрез своите водачи и ръководители.

Не просто победите във войните, завладените земи и взетите пленници, а доброто устройство на националната държава е показател за способността на народа да оцелява и да бъде уважаван от другите.

В държавата е неговата сила и могъщество. Тази държава трябва да се крепи върху ред и разум, а не върху насилие и безчинства. Такава е била и нашата държава и такава иска да я види отново преп. Паисий.

Политическата му философия е в духа на идейните движения на ХVIII век; изразените в творбата му възгледи не са публицистичен патос, целящ единствено да възкреси любовта към отечеството, а система от принципи.

Добрата държава дава възможност на хората да се трудят ­ затова и българите “са били земеделци и овчари и били богати с добитък и земни плодове, и били прости и незлобливи на земята”.

Българското възраждане поставя началото на българската нация. Сега започват да се изграждат основите на националното самосъзнание, а то е свързано с чувството за държава и общество.

Това чувство трябва да бъде разпалено чрез спомена за старата слава на българските царства, но и с примери от настоящето. Започва се отначало, върху голо поле и в условията на една разлагаща се чужда империя.

Затова трябва да се наблегне на моралното право да се гради държава и българите да се смятат силни и способни на добри дела. Тяхната държава е процъфтявала, когато царете й са били хора нравствени, праведни, добри.

Силата е в нравствеността, а не в жестокостта, отмъстителността и грабителството. Това е идея на преп. Паисий и той я подчертава и мотивира постоянно в своята „История”.

Пресилено е да се твърди, че преп. отец Паисий има напълно оформена система от възгледи за устройството на националната държава. Идеите живеят и са заразителни, дори когато не са систематизирани ­ особено когато са нови.

Преп. Паисий осъзнава ролята и значението на българската национална държава и на нейната необходимост. Пробуждайки народа, призовавайки го да се осъзнае като народ, той всъщност провокира неговото държавническо чувство.

Защото народ без държава не може да съществува. Преп. Паисий е първият български идеолог на държавното устройство в българската история, радетел за здрава и силна българска държава. Паисий подчертава постоянно и навсякъде, че ние можем сами да управляваме държавата си; че можем да създадем собствена държавна организация и чрез нея да обединим българите.

Проблемът за обществото и държавата е големият проблем в „История славяноболгарская”. Това е модерен проблем на ХVIII век ­ особено във Франция.

Поставянето му в творбата на преп. Паисий показва как дори и в условията на политическо робство един народ възприема необходимостта да докаже правото си на независимо съществуване.

Паисий е изразител на новосформиращото се буржоазно съсловие, за което националната държава е жизнена потребност.

Но тази идея не е само класова и съсловна. Тя намира почва и се развива в цялото българско общество, в нацията, защото изразява българските потребности и въплъщава неугасващата мечта за свобода и независимост.

Идеята за национална държава е всъщност политическата воля на народа да заживее равноправно и свободно като останалите европейски народи. Преп. Паисий улови този нов дух и го изрази в своята велика книга…

3.

Нацията се формира и самоосъзнава като различна от другите. Народът не е само православен и принадлежащ на общността от другите славяни, но и различен от тях. Различен е от турците, но преди всичко от православните гърци.

Ето го новият начин на българското мислене, проявен най-напред у преп. Паисий. А щом е различен, той трябва да има право на своя национална държава, да се устрои по свой начин в нея, за да получи възможност за духовното си развитие.

Главният аргумент за това право е историята, в която българската държава е била свободна, независима и изключително силна и могъща.

Наличието на прецедент в историята е достатъчно основание българите да повярват, че е възможно отново да възстановят своята политическа организираност и се обособят като самостоятелна и различна от политическите и духовните си поробители.

Такова мислене и такъв ум са невъзможни през Средновековието. Там държавата не е национална и не обособява народностни различия, не ги подчертава и не ги прави аргумент за собственото си съществуване.

Властта не е на народа, не му принадлежи, а е от Бога. Докато „проектът”, който изплува из „История славяноболгарская”, носи друг характер и проповядва други идеи, нравствени и политически критерии и ценности.

Интересно е, че политизирането на българския национален ум се извършва не от другиго, а от монаха преп. Паисий Хилендарски и е продължено от други двама духовника - архм. Неофит Бозвели и св. Софроний Епископ Врачански.

Т. е. у нас модерната епоха започва с православни духовници-монаси, въпреки че тя, както ще видим по-късно, е почти изцяло атеистична.

Дори борбите за църковна независимост са изпълнени с атеизъм и политическа страст, а не с християнски пориви и търсене на истина за Бога. На моменти е насочена и срещу Светото Православие. Но за нея по-късно.

Родоначалниците на Българското Възраждане са тези, които поддържат връзката му със Средновековието. Това доказва, че то не е рязка смяна на епохи, а плавен преход от едно състояние към друго.

Плавният преход обаче е сравнително дълъг, въпреки че времето започва да тече по-бързо, а историческото ни развитие се ускорява все повече и повече. Но в онази епоха българската интелигенция, представлявана почти единствено от монаси и свещеници, е твърде малобройна и не особено добре подготвена и образована, за да може да изпълнява ролята си на двигател на модерния дух.

А и те принадлежат на Константинополската патриаршия, която е започнала усилена си дейност за елинизирането на православните християни в цялата Османска империя, в това число и на българите.

Модерната епоха „сварва” българския свят почти не разслоен социално, без доминираща класа, без обединяващи и управляващи институции и центрове на духовния живот.

Няма и високо образовани хора; интелектуалният живот е сведен до елементарното обучение, познаването на богослужението и богослужебните книги и тяхното преписване. Интелектуалецът през ХVІІІ и в началото на ХІХ век е монах или свещеник, но и той не се отличава с висока образованост и нагласа да мисли, разсъждава и пише.

Това поражда трудности, но пък внася силен демократичен елемент в българското възраждане. Българският ум изразява изцяло народностното мислене и състоянието на народния живот, на „орачите и копачите” (преп. Паисий Хилендарски).

Този, който означи началото на нашето Възраждане, е монах в Хилендарския български манастир в Света гора. Там очевидно е събран „елитът” на българите и там се обсъждат витаещите в българското духовно пространство идеи за национално „освестяване” и възстановяване на българската държава.

Иначе не би било възможно преп. Паисий да получи благословия за написване на „История славяноболгарская” и разпространението й по българските земи.

Никой монах не би седнал да пише подобна книга без знанието и благословията на духовната йерархия на манастира, без одобрението и съдействието на братята-монаси.

Защото това писане е послушание, а не обичаен творчески порив и акт на писателско съзнание, на знания, ерудиция и умение да се издирват, подреждат и тълкуват факти от историята. В този смисъл „История славяноболгарская” е дело на братята-монаси в Хилендар; те са нейните истински автори.

Да, националната българска идея е формулирана от българското монашество. Или по-точно: то я осъзнава, осмисля и формулира като идея на духовното и политическото освобождение на осъзналата се като самостоятелен субект на историята българска нация.

Монашеството представя тази идея като отхвърляне на гръцкото духовно потисничество и създаване на самостоятелна Българска православна църква.

Преди да се възстанови като самостоятелна и независима българската държава, е задължително да се обособи поместната българска Църква. Защото в Църквата и чрез Църквата народът ще получи свободата да се развива и въздига духовно и материално.

Монашеството не е буржоазия; то няма буржоазно съзнание, а религиозно и за него най-важното е отделянето от Константинополската патриаршия и очертаването на диоцеза на Българската православна църква.

Това означава българите-християни да се ръководят от български архиереи, да се извършва богослужението на български език и се развиват българската духовна култура, образованието, просвета и културата.

Тази теза се рационализира, политизира и възприема от формиращата се българска буржоазия, която я намира вярна, логична и справедлива, за да я определи като първи етап от подготвената и ръководена от нея национално-освободителна революция.

Буржоазията осъзна, че ще е много трудно и дори невъзможно да се воюва за политическа независимост, без да е извоювана и постигната църковната.

Защото Българската православна църква ще очертае своя диоцез от български християни и чрез своята йерархия и епархийско и енорийско деление ще оформи първообраза на държавата.

До 60-те години на ХІХ век българската литература и публицистика са настроени срещу Константинополската патриаршия, патриарха, митрополитите и свещениците-гърци, но не и срещу султана, турските власти и самите турци.

Злото за българите е във Фенер, а не в султанския дворец. Робството е все още гръцко, а не турско.

За просветените български монаси в Атон или в Рилския манастир още в средата на ХVІІІ век е ясно, че Константинополската патриаршия достатъчно се е филетизирала и се е включила в осъществяването на т. нар. „мегали идея” на гръцката буржоазия и спъва духовното развитие на българските православни християни и не ги обгрижва достатъчно.

Появила се е и опасността от асимилиране на българското население именно чрез проповядването на християнството на гръцки език и с активното участие на духовници и учители-гърци. Срещу нея се обявява архм. Неофит Хилендарски Бозвелията.

4.

Провъзгласената от преподобния Паисий Хилендарски идея за българската национална държава бе светлият знак за възраждането на българската нация. Но този  знак  означаваше само, че българите са започнали да гледат на себе си като на обединяваща се  общност със свой  език, вяра, корен и съзнание за ново бъдеще.

По-късно св. Софроний Врачански показа колко много и безнадеждно страда българинът, защото е роб на иноверци и защото на земята му няма правда и справедливост.

Българската нация осъзнаваше себе си чрез страданието. Затова тя трябваше най-напред да каже на самата себе си, че е нещастна и че поробителите я измъчват; че нейното минало достойнство е поругано; че не бива повече да позволява  да  унизяват потомците на величавите владетели.

Започна един дълъг поплак по миналото. И този поплак бе роден от тежкото настояще и имаше социален смисъл и произход. Той трябваше да се преобрази в нова енергия, която да продължи началото и да изведе българската нация до  нейната  национална държава.

Литературата не само изрази  този порив, но и го запази  в паметта си. Затова ние можем по нея да съдим за различните етапи в национално-освободителното движение  и  много по-надеждно  да получим картината на етапите и процесите в тяхната реална сложност и противоречивост.

Архм. Неофит Бозвели е писател с особено значение в българската литература на ХІХ век. Той е свързващото звено между ранната възрожденската идея за националната държава и революционно-освободителната  идеология на Г. С. Раковски и писателите от 60-те и 70-те години на ХІХ в.

Неговото творчество носи съзнанието на новото отношение на българите към самите себе си и е показателно за надигащата се съпротива срещу духовните и политическите поробители.

Преди архм. Неофит Бозвели литературата ни е литература на страданието и нуждата от книги, просвета и образовани българи. С архм. Неофит българското самосъзнание  се проявява в смелостта да кажеш, че не си свободен, че страдаш несправедливо и знаеш кои са причинителите на твоето страдание. Животът е лош и  унизителен. Той дава право на по-силния, на тиранина.

А това е греховно. Липсата на  справедливост,  законност и  възможност да проявяваш своите способности и да изискваш правата си говори  за ново отношение към действителността. Придобито е национално самочувствие. Съзнанието за личното и националното  достойнство вече е укрепнало.

Настъпило е друго време.

Аз бих казал, че това българско време съответства на епохата в руската история от 70-те години на ХІХ век, когато възниква въпросът „Какво да се прави?”

Писателят архм. Неофит Бозвели поставя пред  оформящото се българско общество именно този въпрос, защото  е съдбовно важен и е дошло времето  за избор накъде да се върви.

Когато обществото се изправи пред подобен въпрос, значи е узряло за радикални  промени и е готово  за разрешаване на исторически  задачи.

Първата, разбира се, е да се просвети народът, за да опознае света и да присъства  в него като равноправен с другите народи. Тази задача е наистина грандиозна. За нас днес подобна цел може да ни изглежда странна, но тогава тя е била величава и наистина е била историческа.

Българският народ не просто е заявил своето съществуване, но си е поискал правата, които му се полагали, от историята. Става дума не за просвещаване на определена прослойка, не за нейното благополучие и привилегии, а съществуването на целия народ, за всеобщо просвещение.

За да се постигне такава цел, са били необходими огромни сили, средства и опит. По същество, просветителската цел на българските възрожденци е истинска национална революция.

Тогавашните (всъщност малко по-късни) спорове дали трябва най-напред да се освободим от робството или да се просвети народът и чак след това да се пристъпи към осъществяването на политическите задачи, са повече публицистика, отколкото политически дискусии  по същество.

Защото просветителската цел е нашата „секуларизация”, т.е. „обуржоазяване” на общественото и личното съзнание, откъсване от религиозния мироглед. И това се е разбирало и възприемало от всички.

Архм. Неофит Бозвели е най-яркият, най-авторитетният и най-подготвеният представител на този сложен и продължителен процес. Казвам това, колкото и парадоксално да изглежда то.

Българското възраждане започва с категорично изявено желание за църковна независимост. За  средата на ХІХ век това е въжделението на цялата българска нация. Строят се църкви; правят се постоянни опити да се излезе изпод властта на Вселенската патриаршия; сее се православна вяра навсякъде.

Голяма е съпротивата срещу католицизма и протестантството. Би могло да се твърди, съдейки по тези факти, че  нашето възраждане, за разлика от западноевропейското,  минава под знака на повишена религиозност.

Но това е привидно. Борбата за църковна независимост осъществява две фундаментални цели: 1. очертаване границите на българската национална държава  чрез идентифициране на нацията върху българската територия; 2. отърсване от гръцкото духовно робство като първи етап от цялостното политическо освобождение.

Самата Българска православна църква (макар все още не получила  автокефалност и дори не е с очертан диоцез)  се държи като държавна институция.

Нейните монаси, свещеници и архиереи са страстни просветители и радетели на освободителната революция, но не само чрез молитви и религиозни проповеди, а с агитацията си за съпротива - на първо време чрез прогонване на гръцките духовници, а по-късно и с оръжие в ръка.

Църквата ръководи политическите процеси. Т.е. тя  изпълнява чисто светски функции на своеобразно „временно правителство”. Самият архм. Неофит Бозвели, който е монах, се занимава в своите творби с проблемите на църквата, но главно откъм техния „гражданско-морален” аспект.

Той разобличава алчността и неканоничните постъпки  на гръцките духовници и архиереи - продажни и подкупни, които дори не умеят да проповядват православната вяра.

Неканоничността им се поставя в пряка зависимост  с политическото разобличение на лицемерието и потисничеството на духовния поробител. Ако ние имаме свещеници и архиереи-българи, ще бъде съвсем друго - това е патосът на архм. Неофит Бозвели. „Чужденците” не бива повече да ни управляват.

Все едно е дали те са православни духовници или турски властници. Самото присъствие на едните и другите  е политически проблем, чието решаване е неотложно.

Главната причина да се иска изгонването на гръцките духовници от храмовете в България е, че трябва да се проповядва на роден език.

Тя обаче е по-рядко изтъквана. Далеч по-остро и драматично се говори за моралния облик на гръцкото духовенство. Към този облик архм. Неофит Бозвели е безпощаден, зъл дори.

Внушенията за подкупност, която е елемент от поведението на цялата Вселенска патриаршия, са силното оръжие на възрожденските ни дейци за църковна независимост.

Православието се прояжда и затова българите искат свое църковно устройство, за да се запази светостта на вярата и църквата. Всъщност,  архм. Неофит Бозвели не казва, че българските духовници и архиереи ще бъдат по-добри и по-морални, но то се подразбира от само себе си.

Подразбира се, защото на моралния принцип се придава политически смисъл и окраска. През Възраждането това е обикнат похват в пропагандно-идеологическата дейност на национал-революционерите ни.

Натрапеното ни, не създаденото от нас, е лошо и сме длъжни да го премахнем. Тази теза ще се защитава винаги, когато е необходимо да се потвърди желанието за свобода и независимост.

Но когато се апелира за духовна просвета и образование, веднага се сочат за пример другите народи, които са образовани и голямата им и действена сила е  в просветата и културата.

Т.е. чуждото е лошо и безнравствено, когато ни е натрапено като власт, но е добро като пример за висока култура и самостоятелност. Възрожденците ни не се боят, че тук има някакво противоречие, защото негативният им патос е насочен единствено към  гръцкото духовно иго и към турското политическо потисничество.

Архм. Неофит Бозвели също като св. Софроний изразява болката и мъката на българина, че не е свободен. Но у него се надига и решителността да се отхвърли не-свободата, която е политическо и духовно  робство.

Радикализирането на общественото съзнание е резултат от обуржоазяването на обществото. И макар в диалозите си архм. Неофит Бозвели да разобличава безродните чорбаджии и търговци, за които най-важното е да продават стоките и да грабят народа, той не пропуска да изтъкне и „материалните” ползи от родолюбието, за да ги привлече към него.

Практицизмът е все по-чест аргумент и постепенно просмуква българската национално-освободителна и просветителска идеология.

В „новия”  вариант на национално-освободителната идеология  да си българин и свободен не означава непременно да славиш миналото и да си заключен в традициите.

Напротив, именно просветата и образованието реално освобождават, защото знанието  приобщава  хората към големия свят и им  дава  практическия  начини да живеят  по-лесно и  по-добре.

За разлика от средновековния писател  (да си припомним патоса на „Азбучна молитва”), възрожденският човек иска да знае повече, не само за да бъде по-близо до Бог, а за да му е по-удобно на земята. А това удобство е по-важно за него от всичко останало -дори от вярата.

Отворил очите си за новите реалности, българинът от времето на архм. Неофит  Бозвели прави широка крачка към осъществяване на идеята за националната държава.

Расте недоволството му от робското  положение. Сега-засега той насочва гнева си срещу гръцкото духовенство и събира сили, за да откъсне Българската православна църква от Вселенската патриаршия.

Революционността му още не е свързана с въоръжена борба, а само със стратегически промени в устройството на политическия живот. Но се чувства как зрее бъдещето и как твърде скоро ясно и категорично българите ще изрекат: „Така повече не искаме да живеем!”

Нужно е още самочувствие, духовна сила, избистрени идеи, тактически и стратегически ходове за този лозунг.

Едно обаче е  безспорно и то проличава в диалозите, писмата и стихотворенията, че един от авторите му е архм. Неофит Бозвели… Авторът на “Мати Болгария”…

5.

За разлика от преп. Паисий св. Софроний не е писал история, но историята присъства в цялата си сила в неговия живот и творчество - при това не само в забележителната му творба „Житие и страдание”.

Онова, което характеризира личността след преп. Паисий, е изостреното чувство за време и история, за необходимост от промени и страст към свободата. Самата личност се е променила до неузнаваемост и сега тя е вече твърде материална, плътска, сетивна; сега я занимават земните проблеми, битът, житейските тегоби, усилията за устройване на живота.

Св. Софроний разказва в житието всичките си премеждия през своя живот, като все  пак подчертава, че винаги е успявал с Божията помощ да се измъкне жив и здрав от тях, да надхитри насилниците си. Тук за първи път се говори за турците като за потисници, за хора, които вършат заедно с гърците беззакония и измъчват българите.

Св. Софроний епископ Врачански принадлежи на българската литература най-вече с „Житие и страдание грешнаго Софрония”, но тази творба не е писана като литература и не е предназначена за публикуване. Това почти не се споменава и не се отбелязва от изследователите, а то е изключително важно.

Тя е автобиография-отчет на многострадалния български архиерей до румънския митрополит Доситей. Св. Софроний е един в своите богослужебни и поучителни текстове, а тук, в светската си изповед,  е съвсем различен.

Различен е в това, че като светски човек осъзнава себе си като плът, която страда, измъчва се, боли и носи изпитания за душата. Подобна откровеност за тези неща средновековният човек не познава и не признава пред другиго.

Човекът очевидно се е променил и вече не се притеснява да занимава другите със себе си и да се оплаква от нерадостната си съдба.

Но и страданието му е толкова голямо и непоносимо, че търси друг човек, за да го сподели и облекчи. Св. Софроний е църковен човек, архиерей, но модерната епоха е променила съзнанието му, секуларизирала го е и макар да е искрено вярващ и да мисли с категориите на християнството, в светския си живот той се държи като светски човек.

Онова, което беше в зародиш у преп. Паисий, сега се проявява с пълна сила и е придобило очертан образ на нов тип страдалец.

В образа и житейската съдба на св. Софроний ние виждаме дългия път, който историята е извървяла в България,  за да се получи подобен тип личност. Още в житията на новомъчениците можехме да прочетем колко мъка има по българските земи и с каква страст християните защищават правата си вяра от неверниците.

Но там силата идва от съзнанието, че вярата е поругана и трябва да се брани чиста и свята. В приписките от ХVІІ век нататък българите се жалват от телесните си мъки, а не толкова от душевните унижения и изпитания, на които иноверците ги поставят ежедневно.

Те осъзнават страданията си като безпричинни и унизителни. Унижението се преживява тежко, но физическите страдания се непоносими. Ето го новият човек: той понася унижението, но телесните му болки са ужасни. А иноверецът налага все такива страдания и мъчения.

Потърпевшият не се свени да разказва за униженията си. При това разказва с известна доза самоирония, показваща както голяма вътрешна духовна сила, така и чисто светско отношение към премеждията, които съдбата предлага.

Изповедта на св. Софроний се родее с изповедите в много приписки по български книги от ХVІІ век насам. Тежко е вече ежедневието заради безбройните беззакония на турците и на гръцките духовници.

Ужасно е да страдаш безсмислено, безпричинно, само защото си българин и християнин. Понеже си българин и християнин, ти си и беден; а всичко се постига с пари, с подкупи и откупи.

Съдбата ти зависи единствено от добрата или злата воля на господаря. Новият човек осъзнава това социално неравенство като несправедливо, което е може би най-важният белег в променената му същност.

Този човек е политически човек, който вижда разслоенията в обществото и осъзнава себе си като онеправдан и обезправен. Той не приема този социален статус, защото го смята за несправедлив, породен от политическата у зависимост на българите, а не е „по природа”.

Но осъзнаването не поражда все още съпротива. Впрочем, съпротивата е своеобразна: чрез хитрост и надхитряване да се преодолее препятствието и да се спаси кожата. Сега за сега такава съпротива е възможна със силите, които модерният българин притежава и които са му позволени.

Когато човек чете изповедта на св. Софроний, просто не може да повярва, че той именно е написал и превел толкова книги с поучения и наставления. Духовните си занимания той изрежда някак между другото, омаловажава ги.

Ще каже човек, че не е имал нито миг свободен за други занимания, а само беди и грижи. Защо така? Защото макар и клирик, а по-късно и архиерей, той гледа на себе си материално, сетивно.

Книжовните занимания и свещеническите задължения са твърде интелектуални, за да бъдат интересни и да предизвикват интерес у другите. А в света на несправедливостта и свещеникът е онеправдан като всички останали.

Той по нищо не се отличава от другите. Напразно някои смятат, че той по-лесно изкарва прехраната си и живее по- богато. Оказва се, че дори му е по-трудно и той е по-малко защитен, защото одеждите го издават и няма как да се скрие от очите на турците.

Срещу него е всичко, дори и смисълът на живота му. Има някакъв абсурд в този живот, който св. Софроний описва с непознат преди реализъм. Реализмът е възможен единствено когато животът се осъзнава като социална несправедливост и резултат от разслоения в обществото.

Ала това не е литературен реализъм поради характера и предназначението на текста.

Ако св. Софроний беше описал  „литературно“, т.е. според обичая на тогавашната литературна традиция, той би го направил по съвсем друг начин и не би си позволил да бъде така „откровен”.

Самият факт обаче на подобно споделяне с друг човек и архиерей на собствения живот и страдание е знаменателен. Земният живот на всеки човек за християнина е едно постоянно изпитание, чрез което той трябва да заслужи Царството Божие, но в случая става дума  и за известна светскост и нерелигиозност, които модерният българин вече е придобил.

Защото е видно, че вече се мисли с друго, до голяма степен нерелигиозно, съзнание. Иначе редица подробности от личния живот на светеца биха могли да бъдат пропуснати.

Изследователите на св. Софроний силно се впечатляват от неговия прагматизъм, от отношението му към собствената му беднотия и парите. Почти всичко той оценява по паричната стойност, по харчовете, необходими за придобиване на вещ или откупуване.

Умрял близък човек - ужас, толкова харчове по погребение! Станал свещеник - добре, но преди това са нужни пари за владиката. И така всеки ден и за всеки случай. Животът става непосилен и дори непоносим предимно заради разходите. Такова отношение за първи път се откриват в приписките от ХVІ-ХVІІ век.

Преписвачите много често посочват колко пари струва самата книга: за хартия, кожа, мастило; колко са му заплатили за преписването и колко е дал този или онзи като спомоществовател на „проекта”. Животът придобива ново измерение, а изпитанията се свързват с парите  и с плътските усещания, със страданията на плътта.

„Материализирането” на живота обаче променя и хода на времето и историята. И това го прави особено интересно във връзка с нашата тема.

Човек възприема другия до себе си или като другар, който може да му помогне и спаси от злини и нещастия, или като противник, който ще му донесе беди и страдания.

Но дори и близкият понякога променя живота и вместо добрини принася неприятности. Св. Софроний описва такива случаи, свързани с раждания, сватби, погребения, защото те изискват големи разходи.

Понеже няма как да не бъдат направени, те са особено нежелани. Бедният се чуди какво да направи, за да намери парите, та  да не се посрами.

В „Житие и страдание” на много места се усеща страх от това, че бедността посрамва човека, унизява го. Св. Софроний също се чувства унизен от този страх, който му отнема силите и го довежда дори до паника.

Виждаме как се променя човекът на модерната епоха. А защо се променя? Не защото преди не е имало бедни, а тъй като сега всеки е оставен сам на себе си и никой никому не помага и прощава в трудни мигове.

Това му създава комплекси за малоценност, но и определено го изважда от равновесие, нарушава спокойствието и го обявява за непълноценен и го лишава от самочувствие.

Цялото „Житие и страдание” е изповед на комплексите на модерния човек, останал без опора, осъзнаващ се и като политически несвободен, поробен и унизен от бедността и позора на робството.

За разлика от преп. Паисий, св. Софроний вече осъзнава политическото робство като източник на всичките беди, стоварили се върху него и върху българите.

Недоволството засега е само глухо роптание, оплакване от нерадостната съдба, но постепенно започва да се събира гняв, който може да избухне. Съпротивата се проявява в надхитрявания - малки и големи - на турците и гръцките духовници.

Когато страдаш, времето тече бавно и мъчително. Така тече то и в „Житие и страдание”. Епохата още не е станала революционна. Сега тя е епоха на натрупвания, на отваряне на „политическите” очи на нацията и на новата буржоазна класа.

Интересното е, че колкото повече българинът се осъзнава като политически роб, на когото са отнели елементарни „естествени” права, толкова повече той се чувства свободен да изразява недоволството и гнева си от несправедливостите.

Това е важен момент в развитието на историческите процеси в България и на промяната в отношението на човека към историята. Робът придобива свобода, но свобода в буржоазния смисъл.

У св. Софроний сякаш най-отчетливо виждаме обуржоазяването на българина, обособяването на нова личност, която търси преди всичко в себе си сили за преодоляването на грижите и препятствията, издигани постоянно от живота.

Свободата се проявява в непоносимостта на робството като ограничение на личната воля и право на самостоятелен живот.

Средновековният човек няма такова съзнание. За него тя е религиозна, дадена от Господа като избор между доброто и злото, както и всяка власт е от Бога.

Модерният човек не смята вече, че властта на турския султан е дадена от Бога и че е някакво висше благо, поради което си позволява да бъде недоволен от нея, да се оплаква и подготвя политическия израз на това недоволство.

Творчеството на св. Софроний е много интересно и характерно за състоянието на общественото съзнание в края на ХVІІІ и началото на ХІХ век. Дори и в творбите му с църковно-религиозно съдържание се проявява разпадът на средновековното съзнание. Това се изразява в забележимото „материализиране” на човека.

„Материализиране на човека” означава, че литературата започва да се занимава със земните теглила на личността, но не като изпитание и подготовка за Божието царство (както е през Средновековието), а като незаслужено страдание и несправедливо наказание за несъществуващи грехове.

Новият герой на литературата сам започва да греши и да не се чувства грешен. В живота има много страдания, но и много удоволствия, които той охотно приема и им се наслаждава.

Разбира се, св. Софроний е духовно лице, йерарх на Църквата и в никакъв случай не би могло да се каже, че е представител на буржоазията. Ала по същността на литературата като изразител на общественото съзнание и в неговите произведения новия дух намира адекватен израз.

Времето говори и чрез св. Софроний. А то, времето, започва да става все по-различно и по-сурово, по-малко религиозно. Секуларизиращото се съзнание изпитва удоволствие от това човек да се занимава със себе си, с терзанията и радостите на плътта.

„Митология Синтипа Философа” е едно от най-важните произведения на св. Софроний. Това е преводна творба, но самият факт, че св. Софроний я превежда и публикува, е достатъчно основание по него да съдим за възгледите му, както и за потребността й за богомолците.

Св. Софроний избира тази творба, тъй като тя е насочена срещу коварството и блудта на жените и мъжете и за това как истинският християнин е длъжен да противодейства на дяволските съблазни.

Историите, които античният човек разказва, а средновековният ги слуша и чете, са привлекателни и за новоосъзнаващият се модерен българин с еротизма и практицизма си.

Те го привличат именно с описанията, с откровенията, изведени от самия живот. Примерният човек не е някой светец, не е мъченик и страдалец за вярата. Той е част от всеобщия бит; върши неща, които всички вършат.

Поуката идва в края на разказа, но сякаш по-занимателно е другото повествование, защото е реалистично и дори натуралистично.

„Митология Синтипа Философа” за българската литература и българския читател има същото значение и отправна стойност, каквато за западноевропейската литература и читател притежава „Декамерон”.

У св. Софроний обаче ефектът не е търсен съзнателно и не е свързан с глуменето и огрубяването на средновековния морал, а е спонтанно и неочаквано.

Модерното време е извървяло своя ход и сега и в България човекът заема централното място в новата космогония. Но нека не бързаме да твърдим, че той започва да се занимава с вътрешния си мир, с личните си преживявания.

Модерният българин се оглежда като в огледало, за да открие външния си вид и телесната си същност. Това е голямото преображение, което българската историята преживява след преп. Паисий.

Той обаче си остава все още със средновековно религиозно съзнание. Пресилено е да се твърди, че св. Софроний е в пълна мяра модерен човек, но като велик писател и мислител той усеща промените и ги изразява чрез своето слово.

Освен това е и проповедник, който познава своите енориаши и пасоми и намира верните думи, за да го разберат и запомнят. Св. Софроний е поредната степен на обуржоазяването на българина.

След него историята вече се движи по друг начин и вече преминава през човешкото съзнание и човешкото битие…

6.

Формирането на българската идея преминава през осъзнаването на болката и страданието като национален проблем. Българинът страда само защото е българин и е роб на гърци и турци.

Така проблемът, както вече бе казано, се превръща в социално-политически и изисква радикално решение. Поставен по този начин, той вече е елемент от цялата революционна идеология, която постепенно се създава и подрежда.

Защото страданието, освен физическо (а като такова то също е показателно за промяната в българския ум, излизащ от Средновековието и придобиваш модерни измерения) е и унижение, което чуждата власт нанася на „неповинний болгарин”, както пише архм. Неофит Хилендарец Бозвели.

Страданието е унизително, защото българинът не е виновен, че е българин, а дори, напротив, трябва да се гордее с това. Всъщност, това е първият социален проблем, с който се занимава българският ум още в зората на модерната епоха.

Той поражда нови, непознати през Средновековието настроения и чувства. Българинът обръща внимание към себе си; страданието не го възвисява, защото той не страда заради Христос.

Той няма вече съзнанието за необходимостта от страдание, което да го приближи към Бога, да го очисти и го спаси. Българинът сега се чувства унизен, когато го бият или ругаят без причина.

Това е може би едно от най-сериозните потвърждения за обуржоазяването на българския свят и неговото обществено съзнание.

Първите български възрожденци посочват врага на българите, защото проблемът за врага е другата опорна точка на българския ум, заел се да подготвя нацията за изпълнението на историческата й задача.

По същество вече е обявена война или по-точно - революция, която да поправи несправедливостите и установи нова обществена система.

Врагът е причина не само за униженията, които българите понасят, но и за тяхната изостаналост и невъзможност да се просвещават и издигат културно. Другите народи, в това число и съседните, са отишли твърде далеч напред, придобили са знания, култура, дух и свобода, а българите са принудени да съществуват в мрак и тъмнина, без книги и училища, без своя църква и свещеници дори.

Европа и Русия живеят по друг начин; там хората са образовани и култури и никой не им пречи и не ги потиска. Към това трябва и ние да се стремим, ако искаме да бъдем равни на тях и заедно с тях да вървим напред.

Внушението става все по-открито и настъпателно. Времето изисква ново съзнание, убеденост и решителност. Българският ум търси усилено начините, чрез които да се отхвърли и разруши съществуващата система и се убеди нацията, че това ще е за нейно добро.

Посочен е главният враг - Константинополската патриаршия, гръцките архиереи и духовници, самите гърци, които са надменни и коварни. Ще видим по-късно, когато вторият етап от национално-освободителната революция бъде в разгара си, че нейните идеолози правят разлика между турската власт и турския народ.

Спрямо гърците обаче такава разлика не се прави. Всички пречат на духовното израстване на българите, на тяхното възраждане и подем. Те ни клеветят пред султана, че сме негови врагове и че целта на радикалните движения за независима църква са всъщност призив за неговото отхвърляне.

Връщането към историята и особено към средновековното минало, когато българите са имали могъща държава, е едно постоянно напомняне, че не други, а гърците (сега не се прави разлика между Византия и Гърция и всичко византийско се идентифицира като гръцко!) са причината за нашите беди и разрушаването на държавата ни.

Те са подкопавали с подлости и интриги устоите на нашата държава, интригантствали са, правели са заговори в българския двор, предавали са ни и сами са воювали с нашите царе, за да ни унищожат.

Гръкофобията, която упорито се насажда, е защитният щит срещу гръцката пропаганда и е стимул в борбите за църковна независимост. Тя не е страх от гърците, че могат да направят още злини, а истинска омраза.

И това, че пръв „идеолог” на тази гръкофобия е архм. Неофит Бозвели, говори много за характера на българското възраждане и за активните процеси на обуржоазяване на националното съзнание.

„Мати Болгария” е изцяло пропита от твърдения, че нашият враг са гърците, а не султанът; че само султанът ще помогне на българския народ да се избави от коварните му поробители и врагове на свободата му.

Затова трябва да се молим Бог да го запази и му даде дълъг живот и да накаже коварните гърци за техните злодеяния.

Осъзнаването на болката и страданието като човешки нещастия стимулират обособяването на личното аз като най-висша ценност.

А това е решителната крачка към обуржоазяването на националното съзнание и на българския свят, която води и до отхвърляне на християнството и заменянето му с революционна идеология.

Това слага незаличим отпечатък върху борбите за църковна независимост като политическа революция за установяване на буржоазно-капиталистически икономически и политически отношения.

Но българският ум вече е родил и може да изразява тези отношения, да ги анализира и осмисля, да им придава словесен изказ.