Любомир Духлински

На Серджо Туроне попаднах случайно. Захванах се да преведа няколко от неговите кратки разказчета, които самият той нарича добродушно „смешна фантастика”. Исках да намеря данни за кратка биография и с изумление открих, че за него няма нищо в Интернет, дори снимка нямаше, а само един рисуван портрет.

Воден от любопитство, започнах „разкопки” - защо нямаше нищо за този човек? Все пак успях да намеря зрънца тук и там, да открия и доста неща, писани от колеги и приятели за Серджо Туроне. И бях поразен от живота, творчеството и драматичната съдба на този необикновен човек.

Кой е Серджо Туроне?

Роден е на 10 юни 1930 г. в Милано в семейството на Марио Антонино, адвокат и Луиджия Тома, домакиня. Има по-малък брат и сестра. Семейството живее в Милано, а последните си години Туроне прекарва във Вила Роза ди Мартинсикуро, крайморско градче в провинция Терамо. Въпреки, че е роден и израснал в Милано, той до сетния си ден обича Абруцо и огромното Адриатическо море, което може да вижда от прозореца си, докато пише.

Бащата, адвокат по наказателни дела, напуска професията си, воден от морални колебания и разочарование - убеден, че извършителят на въоръжен грабеж е невинен, той го защитава с жар и ентусиазъм, но в крайна сметка човекът се оказва наистина престъпник. Марио напуска правната практика и се заема с друга работа.

Още от малък Серджо се сблъсква със света на корупцията, лъжата и несправедливостта, упражнявана най-вече от нечестната политическа класа. Още тогава той разбира, че има неща, които „може” и други, които „не бива, не може”. Туроне разказва любопитна случка от детството си, която още на тази крехка възраст му отваря очите за света на злото.

Една вечер, през 1941 г., той попитал баща си: - Тате, защо е забранено да се говори за политика? - Защото Дуче не дава - отвърнал баща му. - А защо не дава? - попитала сестра му. - Защото е задник - казал бащата с тих глас, гледайки ги със съучастнически вид. На което всички се засмели развеселено, тъй като никога не са чували тази много забранена дума от баща си. „Марио, не пред децата” - умолява майка му. И в момчето остава съмнение: дали майка му е протестирала заради лошата дума или се е притеснявала от факта, че бащата рискува много, като я използва за Мусолини… А в Италия по това време нещата са от ясно по-ясни - който не мълчи или говори неща, неудобни и неразрешени от Дуче и италианските фашисти, не го чака нищо добро…

Макар и изключително рядко да е говорил за себе си, в едно интервю Серджо Туроне разказва с насълзени очи неизличим спомен за майка си: по време на войната и във време на тежки ограничения за храната, тя прави за децата си „вегетина” - смес, приготвена с много брашно от рожкови, без прашинка захар, която, забъркана с вода и изпечена във фурната, става… торта „Вегетина”, както я нарича майка му.

„Първият път, когато майка ми я приготви, - добавя той в интервюто, - я опита и каза: „Не е лоша.” Горката ми най-мила мама. По време на войната беше достатъчно любяща майка, за да прави торта от рожкови за децата си и да каже „Добре е”, за да внуши тази положителна преценка и по чудо да повлияе на небцето на всички, в крайна сметка да ни накара да повярваме, че това е истинска торта. Благодаря, мамо.”

Гладните години на войната и възгледите на баща му оформят социлно-политическите възгледи на Туроне. В зрелите си години той е известен като писател, журналист, университетски преподавател и ляв политик. Като журналист е бил сътрудник и редактор на собствени рубрики в редица национални ежедневници и периодични издания.

За съжаление достъпът до архивите на тези издания е ограничен, защото навсякъде е платен и се дава достъп само по заявка. А и защото за Серджо Туроне не е добре да се помни и да се споменава. По-нататък ще стане ясно защо.

Още като младеж Туроне освен с журналистика започва да пише и художествена проза - най-вече разкази, повечето от които самият той характеризира като весела „забавна фантастика”. Всъщност те са много сериозни - в тях той осмива и бичува лъжата, алчността и най-вече притворството и фалшивата набожност на религията.

През 1965 г. излиза от печат първата му книга „Научно-сакрални разкази”. По-късно негови разкази са включени в общи сборници с разкази „Колко струват крилата”, 1966,  „Бандагал”, 1970, „Двама на езерото Кумран”, 1972, „Скалпелът на Окам”, 1985 и „Свята нощ”, 1991.

Още от младежките му години тежненията на Серджо Туроне са към левия политически спектър. В своя статия за него журналистката Антонела Гайта пише:

„Демократ, принадлежащ към най-добрата традиция на левицата, антидогматичната и антиавторитарна левица, винаги готов за големите битки на цивилизацията и свободата. Той беше войнстващ демократ, активен общественик и републиканец, радикален и антиклерикален. Неговата яснота неизменно предизвикваше у събеседниците и сътрудниците му съчувствие и обич.

Интелектуална честност, високата етика, уважение към достойнството на личността, независимост на преценката. Демократичен борец на древната и сигурна социалистическа вяра, на онзи социализъм от деветнадесети век, който смесва разнородни източници и традиции - Русо и Волтер, Маркс и Бакунин, Мацини и Гарибалди, Виктор Юго.”

Като политик Серджо Туроне е един от първите градски съветници в Милано като социалист през 60-те години на миналия век, след това е градски  съветник от същата партия в Мартинсикуро, съветник в съвета на провинция Терамо и от 1990 до 1995 г. областен съветник на областта Абруцо.

Разочарован от политиката на социалистите и най-вече от ширещата се практика на подкупи и корупция, той се присъединява към Партия на демократичната левица (PDS) и е избран за член на Националния съвет на партията. Подава оставка от PDS през в края на 1992 г. заради несъгласието си от влизането на партията в Социалистическия интернационал.

Тук е мястото да отбележим, че в началото на 1991 г. година преустановява съществуването си Италианската комунистическа партия. След нейния злополучен „Исторически компромис” с Християндемократическата партия доверието към нея рязко спада и тя се разделя на две партии - PDS - Партия на демократичната левица и PSI - Италианска социалистическа партия. Като човек с леви убеждения Серджо Туроне (който никога не е членувал в компартията) търси мястото си в левия политически спектър, но в крайна сметка е разочарован и от двете сили.

В своя статия от 12 ноември 1995 г., само два дни след трагичната кончина на Серджо Туроне, Мария Д’Азаро пише: „Неговите разсъждения за бизнес клиентелизма на правителствените партии, за съвместните интереси между политическата власт и бизнеса, за подземния свят в региона на Абруцо, неговото изобличение без смекчаване на тона на размяната на гласове за постигане на изборен успех, неговите просветляващи прозрения за взаимоотношенията между съдебната власт, политиката и общественото мнение бяха и продължават да бъдат скъпоценни проблясъци на истината, които осветиха по един прозорлив и принципен начин скритото и неконтролирано лице на силата. Но дори и да е произнасял негъвкави присъди срещу различните Танджентополи, Туроне никога не е бил в ролята на жесток и монотонен инквизитор.”

И днес, почти тридесет години след неговата смърт, италианското общество би трябвало да му бъде благодарно за произнесените остри, пророчески, далновидни присъди отляво, за тогавашните PCI (Италианска компартия) и наследницата й PDS, за различните политически лидери.

През юни 1992 г. Туроне заявява: „В името на комунистическата идеология в света са извършени жестоки престъпления: следователно в Италия повратната точка на ИКП и раждането на PDS бяха политически събития от голямо значение. Но се страхувам от едно нещо - загубихме идеологията, която беше превърнала ИКП в догматична, но сериозна партия - тази PDS все повече наподобява в своя заимстван прагматизъм партия без култура, без принципи, без душа.”

И отново през юни 1992 г., в отвореното писмо до Стефано Родота, председател на PDS: „В тази PDS безумието на умните е широко разпространена стока и намира храна в комплексите на неудовлетвореността, които засягат много от нашите партийни другари. Мнозина изоставиха знамената на комунизма не защото са разбрали и усвоили в дълбочина урока от седемдесетгодишната история на ИКП, а за просто удобство. Тези, които бяха дълбоко убедени в историческата и морална необходимост от това трансформиране проведоха честна операция с историческо значение. Но тези, които ги последваха, за да не останат „на сухо”, в крайна сметка придадоха на PDS вид на корпоративна асоциация. “

През февруари 1993 г., той заявява, че „лявото на бъдещето, позовавайки се на проектите, създадени от политическата култура от миналите векове, също ще трябва да вземе ценното от учението, съдържащо се в марксистката доктрина. Както и от културното наследство на християнството, на Просвещението, на Френската революция. Това, което е затворено, е епохата на доктрините, тоест на лесните спасителни рецепти.”

През май 1995 г. той предупреждава: „Ако левицата, погълната от дребните тактики на ежедневния политически живот, продължава да не разбира, че историческият провал на марксизма прави рязкото възобновяване на светската и рационалистическа култура неизбежно, точно като основа за политика на социален прогрес в полза на по-слабите класи, Италия ще стане страната на двете десни: на католическия фундаментализъм и на капиталистическия материализъм.”

И през септември 1995 г., два месеца преди края си, старият и болен вече воин е категоричен: „Днес усилията за налагане на италианската демокрация върху редуването между два противоположни полюса крият риск да се провалят и да върнат общественото пространство на трансформисткия центризъм, защото от една страна дясното може само се представя с лицето на Берлускони, помпозно, грубо изразяване на частни интереси на всички нива, а на противоположния фронт лявото прави обратната грешка, като се придвижва към ултра-умерените позиции на опортюнизма, защото вече няма идеология, с която да се отъждествява.”

През 70-те и 80-те години на миналия век Италия навлиза в един от най-мрачите си периоди след Втората световна война. Корупцията достига чудовищни размери, кражбите на огромни обществени средства са постоянна практика на управници и политици, убийствата са всекидневие, мафията вилнее и постепенно завзема държавата.

Инфлацията придобива космически размери - една малолитражна кола струва милиарди лири. Правителствата се сменят кажи-речи на всеки три-четири месеца, най-много половин година.

В тези години се случват няколко знакови престъпления, които като че ли някак си започват да осветляват италианското общество и най-вече малцината останали честни журналисти, писатели, магистрати и висши полицаи. Ще разкажем малко по-подробно за тях, защото те имат пряко отношение към развитието на Серджо Туроне като общественик, журналист и писател.

На 13 май 1978 г. е убит Алдо Моро, християндемократ, бивш министър-председател. Изфабрикувано с американско участие изявление, че Моро е мъртъв, накарало „Червените бригади” да го убият. Високопоставен американски дипломат разкри, че Вашингтон е играл важна роля при решаването на съдбата на Моро, отвлечен и убит от крайнолеви екстремисти през 1978 г. Стив Печеник, специалист по водене на преговори за освобождаването на заложници в Държавния департамент на САЩ, твърди в книгата си „Ние убихме Алдо Моро”, че известният италиански политик е бил „принесен в жертва в името на стабилността на Италия”.

Алдо Моро е отвлечен от групировката „Червени бригади” на 16 март 1978 г. и убит на 9 май 1978 г. Вдовицата на Моро, Елеонора Моро разказва, че бившият държавен секретар на САЩ в периода 1973-1977 г. Хенри Кисинджър е предупреждавал мъжа й, че „ще плати висока цена” за опасните си намерения да обедини двата полюса на политическия спектър в Италия - християндемократи и комунисти.

Според американския дипломат, за да се попречи на това било изфабрикувано фалшиво изявление от името на „Червените бригади”, че Моро е убит. Вероятно именно тази позиция на властите кара екстремистите през следващия месец да ликвидират Моро и да захвърлят тялото му. По-късни изследвания установяват сериозната роля в покушението и на масонската ложа Р2, дълги години олицетворявала срастването на мафията с бизнеса и политиката.

Друго знаково покушение е срещу папа Йоан Павел II, извършено в сряда на 13 май 1981 г. на площад „Св. Петър” във Ватикана. Докато излиза на площада, папата е прострелян и тежко ранен от Мехмет Али Агджа - член на свързаната със секретната натовска мрежа „Гладио” ултра националистическа турска организация „Сивите вълци”.

Обвинена е България. Защо България? Каквото и да се случва, основната цел на посочените организации е борбата с комунизма в лицето на могъщата тогава Италианска компартия (ИКП) и влиянието на Москва. Избрана е България като един от най-верните съюзници на СССР.

И отново на сцената излиза мрачната сянка на Р2 и нейният духовен гуру Личо Джели. Знаем как завършва всичко - Сергей Антонов е освободен след тарикатска формулировка на италианското правосъдие - не защото е невинна жертва на заговора на Р2 и ЦРУ, а „поради липса на доказателство”. С други думи: виновни сте, но сте се прикрили добре и не можем да докажем вината ви.

На 23 май 1992 г. е убит посред бял ден от сицилианската мафия Джовани Фалконе, сицилианският прокурор, посветил живота си на борбата с мафията. Взривен на магистрала А29 между град Палермо и международното му летище с повече от един тон експлозиви. Организатор на убийството е видният мафиотски бос Салваторе Риина.

И това се случва малко, след като Фалконе е председателствал гръмкия съдебен процес срещу мафията, в резултат на който 360 души от 474 обвиняеми са признати за виновни и осъдени на затвор. Само 2 месеца след смъртта на Фалконе, Риина организира ново гръмко покушение, в резултат на което е убит приятелят на Фалконе и влиятелен магистрат Паоло Борселино.

В челните редици на тази престъпна кохорта е и политикът, станал символ на корумпираност и който при последната си публична изява бива замерян с монети от разгневената тълпа - Бетино Кракси.

Само че човешката памет е къса - само пет години след смъртта му в изгнание, защото след масовите арести на корумпирани политици, бизнесмени и т.н. Кракси, премиерът социалист, бяга от Италия и завършва живота си като изгнаник в Мароко.

Та пет години след това той се сдобива с паметна плоча. И то не каква да е - мемориалът за Бетино Кракси е разположен в самото сърце на Милано, на входа на стария му офис на Пиаца Дуомо. На същата сграда, в която навремето е получавал подкупите, с горчивина отбеляза по този повод Джерардо Д’Амброзио, един от прокурорите по делото „Чисти ръце”.

На плочата между другото пише: „Бетино Кракси работеше за своята страна и за своя град”. Дали става дума за град Милано, или за Града на подкупите, е трудно да се прецени.

Разкритията за връзки с мафията разтърсиха из основни Християндемократическата партия; разпадането на Източния блок доведе до разпадането на Комунистическата партия, водещата сила в Италия в продължение на десетилетия.

Социалистите на Кракси вече кроят планове как да се възползват от тази ситуация, когато през един февруарски ден на 1992 г. Марио Киеза, един от лидерите им в Милано, е задържан при опит да изхвърли 30 млн. лири подкуп в тоалетната.

Пред потресените прокурори Киеза разкрива колосална, всеобхватна мрежа за подкупване на политици, държавни служители и министри. Сред споменатите имена са и тези на двамата най-влиятелни мъже в Италия - Джулио Андреоти и Бетино Кракси. Журналистите нарекоха тази мрежа Танджентополи - Градът на подкупите.

В тези размирни времена на сцената излиза по-малкият брат на Серджо Туроне - Джулиано - бивш италиански магистрат, писател и академик, на активна служба в съдебната система между 1969 и 2007 г.

Като разследващ съдия в Милано от 1970 до 1987 г., през 1974 г. той ръководи, заедно с Джовани Каизи разследванията, довели до ареста на тогавашния шеф на Коза Ностра Лучано Лиджо.

През юли 1984 г. той обвинява новия „капо” Микеле Синдона за убийство, извършено в Милано на 11 юли 1979 г. За това убийство, както и за други престъпления, Синдона е осъден на доживотен затвор. Два дни по-късно Синдона тайнствено умира в затвора от доза цианид.

Като част от същото разследване, Джулиано Туроне, заедно с колегата си Герардо Коломбо, нареждат претърсване на всички известни адреси на Личо Джели, „почтен учител” на масонската ложа P2.

Операцията е извършена на 17 март 1981 г. Претърсването има сензационен резултат: открити са списъци с почти хиляда членове на ложата P2, както и 33 запечатани плика, съдържащи документацията, свързана с операции от огромно национално значение, управлявани от тайната ложа по непрозрачни пътища и избягване на всякакъв институционален и обществен контрол.

В едно свое интервю във вестник „Il Giorno” Джулиано Туроне казва: „Беше невероятно да видиш имената на високопоставени офицери от разузнаването, генерали, политици. А и можеше да усетиш другите хора над тях… Не очаквахме да намерим нещо толкова чудовищно голямо. Престъпната система претърпя удар, но тя е като повален боксьор, който след това възвръща силата си и се изправя.”

Все пак поносимостта на едно общество към злото има някакъв предел. Този предел в Италия е достигнат с ареста на социалистическия лидер Марио Киеза. Започва операция „Чисти ръце”, която да разчисти корумпираната политическа класа, осигуряваща чадър на всякаква измет - мафиоти, „бизнесмени”, едри и дребни крадци и мошеници.

На 17 февруари 1992 година магистратът от Милано Антонио ди Пиетро нарежда ареста на Марио Киеза от италианската социалистическа партия, с което е сложено началото на „Чисти ръце”. Стотиците арести и разследвания обезглавяват тогавашната политическа класа, доминирана от социалистите на Бетино Кракси и разкриват системната й корумпираност.

Това слага край на Първата република и отваря пътя към властта на „Форца Италия” и някой си… Силвио Берлускони, протеже и верен съратник в далаверите на Кракси. Въпреки огромното въздействие на „Чисти ръце”,

Италия редовно е разтърсвана от страховити корупционни скандали, в основата на повечето от които е Берлускони. Всичко това променя стила на работа на мафията, защото, както казва съдия Вирджилио Карневали „корупцията се превръща в любимото оръжие на организираната престъпност, защото е много по-лесно да корумпираш, отколкото да убиеш”.

Докато единият брат воюва със силата на закона срещу тъмния свят на злото, Серджо Туроне го прави със силата на перото. Тези бурни години са благодатни и плодотворни за журналистическия му и писателски талант. Туроне пише и издава редица книги, в които фактите и пророчествата му се смесват и създават картината на обществено-политическия и икономически живот на Италия с точност, яснота и безпощадност.

През последните четиринадесет години от живота си той пише „История на синдикатите в Италия от 1943 г. до днес”, 1981 г., (награда „Тобаги” за 1985 г.);  „Корумпирани и корумпиращи от обединението на Италия до P2″, 1984 г., „Партиите и мафията. От P2 до наркотиците”, 1985 г., през 1986 г. печели наградата „Forte dei Marmi” за политическа сатира с романа „1994″, (986 г.) „Как да станеш журналист (без да се продаваш)”, 1987 г., „Синдикатите в Италия на благосъстоянието”, 1989 г., „История на италианския работнически съюз”, 1990 г., „Агонията на един режим. Случаят Абруцо”, 1993 г., в която Туроне се занимава с поредния Танджентополи, видян и изстрадан от неговия собствен опит като регионален съветник в Абруцо, когато през септември 1992 г. целият областен съвет на Абруцо подава оставка за предполагаема, но неразследвана корупция с обществени фондове., „Политика на крадците. История на корупцията в Италия (1861-1992)”, 1993 г., „Писма от Адам Смит до кавалер Берлускони”, 1995 г., в която разкрива цялата нелепост на личността и политиката на безкрайно корумпираното управление на Берлускони. Повечето книги излизат в най-големите италиански издателства, най-вече „Латерца” и „Мондадори”.

Отминало е времето на забавната „смешна фантастика”, на разказите, писани с лекотата, с която се разказва виц. Дошло е време Туроне да се изправи с цялата мощ на перото си пред суровата действителност на раздираната от противоречия, корупция и лъжи Италия. Той никога повече не се връща към разказите.

Книгите на Туроне се радват на огромен читателски интерес и някои от тях са преиздавани многократно. Не така стоят нещата с управляващата класа.

Всяка нова книга на Туроне се превръща в звучна плесница по фалшивия имидж на министри, политици, магистрати, бизнесмени или просто обикновени крадци и мафиоти и обикновено те се правят, че не са ги забелязали. Забелязали са ги, и още как! Те просто чакат момента, когато старият войник на перото ще си тръгне от този свят, за да го обрекат на мълчание забрава.

За съжаление предупрежденията, отправени от Серджо Туроне, особено в книгата му „Агонията на един режим. Случаят Абруцо” са минали покрай ушите на мнозина, от които зависи изкореняването на това зло.

Или пък не са минали - Серджо Туроне е предаден и изоставен както от левите, така и от десните. Те не чуват думите му, както си затварят ушите и за думите на неговите честни и далновидни братя по перо. Може би затова и днес Италия продължава да се бори със старите си демони.

На 17 февруари 2012 г. бившият депутат от Абруцо Пио Рапаня пише в своя статия: „20 години след „Чисти ръце” подновявам тревогата за необходимостта по някакъв начин да се отхвърлят многократните опити за проникване под някаква форма на политическа, административна и криминална престъпност, представена от корупция, покровителство, продажна политика и изкривени и неконтролируеми начини за управление на обществените пари, които в последно време стават все повече в нашия регион.

От тази гледна точка той никога не е бил „щастлив остров”, както мнозина винаги са бързали да го обяват. Вместо това „старите и новите” юридически факти незабавно отричат такова понятие за Абруцо.

Днес, след 20 години от първите факти за „чисти ръце”, мога да потвърдя, без да се страхувам да бъда отречен, че Абруцо се е превърнал в нещо като „гигантска копаня”, вътре в която онези, които са успели, са „яли със седем челюсти! “, с огромни допълнителни разходи и загуба на публични пари, явление, което, както виждаме, продължава и което за съжаление не можем да спрем.”

През целия си живот Серджо Туроне е активен журналист, опъната до скъсване струна, която откликва на всяко събитие в обществено-политическия живот на Италия.

В написаното от него в рубриките му във вестниците „Il Giorno” , „Il Messggero”, „XIX век” и още няколко други регионални издания през годините той проявява своята политическа далновидност. В тях той предсказва опасностите и неуспехите, до които ще тласне страната ерата на Берлускони. В статията „Плутокрация, която се превръща в система” (8 юни 1994 г.) той пише:

„Авторитарен режим, установен благодарение на безкръвен катодно-проповеднически преврат. Това, което плаши в този герой не е само силата, която произтича от контрола на телевизорите. Това е мистичната и всеобхватна концепция, която той има за себе си като спасител и възродител на отечеството.”

И как да не се усмихне човек, когато, слушайки химна на „Forza Italia”, чете написаното от Туроне с нескрита ирония и язвителност:

„В това отношение първият ми инстинкт би бил да благодаря на Берлускони, защото той разреши личния ми проблем: безсънието. Сутрин, на обяд, та докато стане време да си лягам, слушам меките нотки на „Forza Italia” и спя като невинен ангел. Но точно в това се крие опасността преди всичко - да се премахне духът на бдителност на гражданите и да ги накара да се отпуснат в ненарушимо пасивно спокойствие. Само че ние ще спим спокойно само когато върнем Берлускони където му е мястото”.

Показателна е и оценката му за съвременната италианска журналистика: „Смятам за тъжно и неуместно явление самозваните журналисти, които нямат други ресурси да бъдат полезни на обществото. Пише се журналистика, подходяща за някои нископрофилни редакционни политики. Паражурналистика за чакалнята.”

В едно свое интервю неговият ученик и приятел Роберто Ричи, на въпроса за оценката на Туроне за качеството на журналистиката, той отговаря:

„Това със сигурност би било цялостна отрицателна преценка. Той можеше само да бъде критичен към глобалното опростяване на професията; в нея ще откриете изпразването от смисъла, на който е подложена функцията на журналиста в нашето общество; опитът на разследващата журналистика или репортажите с някаква реална тежест в съдбата на социалния, политическия и културния живот са много маргинални.

Мисля, че Туроне често отправяше предупреждение за рисковете от пасивно съглашателство и морална афазия в гражданското общество за защита на истинска преса.

Определено съм съгласен с това наблюдение на Туроне. Имаме основание да съжаляваме дълбоко за мълчанието, което в крайна сметка помрачи паметта на Туроне, трябва особено да скърбим за новите поколения, които не са успели да се възползват от уроците на такъв висок модел на човек и журналист.

За съжаление мога да добавя, че това е тишина, която е напълно съобразена с времето, в което живеем. Поразен съм от актуалността на проблемите, които бяха скъпи за Туроне. Неговите преценки за обществото, за политиката, за силните теми за живота и смъртта, изразени и чрез радикални лични избори, са изключително, невероятно актуални.

Те представляват все още жив, ясен и проницателен поглед върху въпроси, които бележат нашето време и по които неговата интерпретация все още може да ни помогне, със сигурност с по-голяма интелигентност и компетентност от тези, които ни е дадено да открием в така наречените лидери на общественото мнение, организирани от телевизионни оператори и много вестници.

Бих искал до има някаква добре организирана инициатива, способна адекватно да запомни и подсили фигурата на Туроне. Не говоря за мемориали с възвеличаващ привкус, а по-скоро за интелигентно преизлагане на неговата мисъл в полза на осъвременяването на една ангажирана журналистика и практика на активно, критично и отговорно гражданство. За да се възприеме правилно това, което аз за десет години непрекъсната връзка с човека, учителя и журналиста Туроне имах късмета да науча, живо и ефективно”.

Журналистката Антонела Гайа пише на 14 ноември 1995 г.: „Освен остроумен и учен полемист, наблюдател на най-острите и хапливи политически събития, свободен и културен журналист, сериозен и компетентен университетски преподавател, един от водещите експерти в историята на синдикатите, Туроне беше преди всичко човек, който се нуждаеше от обич и разбиране. Имаше нужда да бъде приласкаван и утешаван. Още повече през последните години, когато беше един много болен човек.

Само ако му бях писала… Щях да му кажа, че религиозно пазя неговите колонки, че чрез написаното в тях знаех почти всичко за него: дори, че обича да рисува, повече като хоби, терапия и в същото време противоотрова срещу пълзящите пристъпи на депресия.”

Туроне принадлежи към онези неспокойни, антидогматични, антиавторитарни творци, може би твърде емпирични, дори разочаровани след толкова много събития, грешки и ужаси, но никога цинични, никога угаснали, винаги готови за следващата битка, винаги готови да се хвърли в сражение за всяка справедлива кауза, с цялата си откровеност, с цялата си крехкост, с цялата си горчивина и - също - с цялото си желание да живеят. Просто, ясно и честно - без компромиси, но и с огромна жажда за живот, с уважение и обич към човешкото и достойното във всяка личност.

Той написа история на профсъюза в Италия, която остава сред малкото неща, които в тази област на изследване не са просто публикации; преди всичко той пише в годините, в които преплитането между политиката и бизнеса триумфира, в които мафията, P2 и корупционните режими бушуваха. И в които хора като Кракси и Андреоти бяха носени на щитове и възхвалявани от купени телевизии и вестници.

Твърде малко са книгите и то от малцина други автори, които са се превръщали в щит на италианското общество, в рупор на гражданското съзнание срещу корупционната и мафиотската политика, срещу режимите на убийците, режими, който все още, за съжаление, съществуват.

Неговите книги все още трябва да се четат, все още са полезни инструменти днес, в ерата на масова информация и всеобщо неглижиране на проблемите в името на спокоен и безметежен живот, живот, в който все повече заприличваме на щрауси, които предпочитат да заровят главата си в пясъка, вместо да гледат истината в очите. И да имат смелост и глас да я изрекат.

Синът му Фабио Туроне, също журналист, писател и преподавател пише за баща си: „Той беше много удивителен татко. На мен, който беше станал журналист като него, той обясни, че трябва да се използват много пестеливо онези редки и избрани моменти, когато поставяте края на написаното и които наистина могат да подчертаят важността на казаното и изключенията от него.”

Важността на казаното често присъства в една невралгична, но дълго и страстно защитавана от Туроне тема: евтаназията. Дълбоко убеден в правото на човек да вземе решение за съдбата си тогава, когато е притиснат от обстоятелствата, когато е неимоверно страдащ, присъства в журналистическата му практика още от началото на зрелите му години.

Сякаш още тогава е знаел, че ще му се наложи да го направи… Още на 4 май 1982 г. той пише в „Il Messaggero” статията „Caro suicidio, grazie! (Скъпи самоубийци, благодаря!)”, в която страстно защитава позицията си, че е право на всекиго да избере съдбата си. Статията е потресаваща с откровението си, с дълбоката любов, която Туроне питае към всяко човешко същество, стремежа да защити честта и достойнството на всеки, предприел този отчаян акт.

И все пак трагичната съдба не отминава Туроне. Той губи битката с рака и слага край на живота си.

Нека отново дадем думата на Мария Д’Азаро в статията й, публикувана в Палермо на 12 ноември 1995 г.

„Защитата на евтаназията, която той силно застъпваше в дълга поредица от статии, беше твърде искрена и жизнена, за да бъде просто интелектуална и етична поза.

Трябваше да разберем: зад молбата в статиите му - многократни, мотивирани, подробни, страстни - за закон, който да регулира асистираното самоубийство, се криеше личното му желание за смърт.

Беше ясно: 60-годишният пациент, измъчван от непрекъснати и болезнени хирургични интервенции, описани много подробно в статия от 21 февруари 1990 г., беше не друг, а самият той. В нея той казва: „Евтаназията, в ограничени и контролирани случаи, наистина може да бъде превъзходна форма на щедрост, ако бедният човек трябва да плати цената на халюциниращото и все по-често физическо страдание, за да живее. Едно от редките чувства на щедрост, които се таят във всяко човешко същество, е дълбокото уважение, което смъртта вдъхва в нас.

Също така човек, влюбен в живота, може ясно да реши да не търпи повече.” С тези думи, толкова ясни, толкова изрични, той споделяше с мен и всички свои читатели страха си от страданието, решението си да започне обратното броене на живота, да избяга от спиралата на непоносима, неизлечима болка, предназначена да расте.

Не смея да обсъждам твърде личния му избор да посегне на живота си, направен, когато страданието и самотата са били единствените и последни спътници. И все пак той, въпреки опустошителната болка, не преставаше да твърди, че все още е влюбен в живота.

Случва се обаче точно когато сме най-крехки и най-много се нуждаем от това, да ни липсва нежния жест, прегръдката на партньор или другар, вниманието и грижата за другия, проявите на нашата скрита, скромна и може би малко ъгловата човечност …”

Никой не може да обвини Серджо Туроне в пораженчество и малодушие. Той е човек страстно влюбен в живота. Всъщност, само няколко седмици преди самоубийството, той изпраща обява в “Corriere della Sera”, за да бъде публикувана в брачните обяви: рекламата посочва типа жена, която би искала да срещне за брак.

И дори в този вик за помощ той не пропуска възможността да се надсмее над своя любим „герой” - Берлускони. Обявата завършва с изречението: „Моля, въздържайте се, ако сте почитател на Берлускони”.

Изречение, което вестникът „тактично” прескача и не публикува. И заради което Туроне с горчивина пита ден по-късно редакцията: „Защо?” Отговор няма.

В обявата си той пише „че той не търси просто жена, а жена, с която да се чувства в морална и културна хармония; а в днешна Италия едва ли има по-добър начин да се установи характера и манталитета на човек от отношението му към капиталиста на частните телевизионни канали, който се е превърнал в политически лидер…”

Последният публикуван текст в рубриката му съдържа историята на цензурираната реклама и Туроне заявява, че на шестдесет и пет, разведен, сам, е изпратил обявлението за брак „малко, за да не умре”. Да, той казва точно така: „малко, за да не умре”.

Серджо Туроне умира във Вила Роза ди Мартинсикуро, в елегантния таван на улица „Прочида” 6, в който е живял години наред като много активен изгнаник, сам, но заобиколен от нещата си: пишещата машина, факса, който го свързва със света, многото вестници, купувани всяка сутрин, десетки цветни картини по стените и най-вече морето, единственият видим хоризонт от големите прозорци.

Засегнат от много сериозно заболяване, за което не крие, Туроне може би е решил да се самоубие с мощна доза барбитурати. Карабинерите на Мартинсикуро говорят за разследване на смъртта му, но така и не го провеждат.

В апартамента на Туроне обаче не е намерено писмо или бележка, която да обясни причините за стореното от него; в тях писателят може би щеше да поиска прошка за постъпката си. Намерена е само бележка лично до децата му, която не става публично достояние.

Туроне е журналист първо в „Il Giorno”, след това в „ Il Messaggero”, изкачвайки всички стълби на известността и редакционната йерархия, за да стане автор на рубриката „Събития” във вестник „XIX век”.

Той пристига в Терамо с мечтата да преподава във факултета по общестено-политически науки, ръководейки катедрата по история и методология на журналистиката, както и да чете курс по история на синдикализма. Постепенно се утвърждава не само като блестящ и обичан преподавател, но и като важна обществена фигура в района на Абруцо.

На 13 ноември 1995 г. ноември във Вила Роза ди Мартинсикуро се провежда простичка церемония, на която присъстват роднини и по-близки приятели. След кратката гражданска церемония ковчегът е транспортиран в моргата на Сан Бенедето дел Тронто, където на следващия ден е извършена кремация, според последното желание Туроне.

Пепелта му е погребана в гробището на Вила Роза ди Мартинсикуро, наблизо до гробниците на бащата на Туроне, Марио Антонино, и на майка му, Луиджия Тома. На церемонията е прочетено и съобщение от в. „XIX век”, в който в самия ден на самоубийството се появява последната статия на Туроне, в която журналистът отново пише за болката и евтаназията.

На 12 ноември 1995 г. в „Унита 2″ излиза с цяла страница, посветена на Серджо Туроне под наслов: „Да живее животът, да живее евтаназията. С тези думи писателят се самоуби” и с основна статия „Последното предизвикателство на Туроне”. В нея авторите с топлота и обич споделят мислите и чувствата, които ги вълнуват заради това трагично събитие.

Минават годините. Туроне, неудобният за всички властимащи и силни на деня писател, скоро потъва в мълчание и съзнателна забрава. Неговият колега и приятел Уго Сенти пише по повод отбелязването на годишнината от смъртта му:

„Официален Абруцо отмени отбелязването на критичен, но галантен интелектуалец и неудобен репортер като Серджо Туроне. Ако знаехте като него, че заговор на измамници и интриганти се разпространява в Италия, щяхте да треперите. Туроне, който също беше регионален съветник и водещ политически представител в Абруцо, беше неудобен журналист и писател. Освен това той беше левичар, естествено недолюбван от голяма част от левицата, защото беше автономен. И в това Абруцо, което всичко помни и чества, Туроне е забравен. Един мой стар професор казваше: “Трудно е да си отляво, но трябва да бъдеш”. Туроне беше.”

В тези дни Абруцо, завладян от празнодумство, от напомнящо лицемерие, от съществено невежество и безразличие към най-добрите - по-малко живи и мнозина вече неживи - силните на деня се разхождат, празнуват и се разправят с това или онова, забравяйки най-значимото и по-малко зрелищното.

За хората като Туроне, който е по-уважаван и по-почитан другаде, въпреки, че е дал всичко най-добро и стойностно от себе си, за да живее този красив край на Италия по-слънчево и да диша с пълни гърди. Това е преди всичко част от простото и мрачно невежество на политиците и институциите и е подходящо за онези, които се стремят да заличат миналото и неговите основни фигури. Неудобни фигури.

Тяхната врява е мимолетна и скоро ще потъне в небитието. А нищо не убива повече от тишината и забравата, това е добре известно на крещящите и суетни герои на днешния ден. И затова вдигат врява покрай себе си, опитвайки да заглушат гласа на Серджо Туроне.

Години по-късно, на 21 март 2008 г. неговият син Фабио Туроне, журналист, писател и преподавател по журналистика, ще напише под заглавие „Да живее животът, да живее евтаназията! (Скъпи самоубийци, благодаря!) следното:

„Двете изречения, увенчани с удивителния знак, които поставих в заглавието, са негови, но той ги написа в обратен хронологичен ред: химн на живота, който написа в последната си бележка, в която, напускайки ни, той заявява любовта си към мен, моят брат и моята сестра. В края на дните си с написването на статията, с която той благодари - дори в цитираното заглавие - за силата, която получава от съзнанието, че може да използва перспективата за самоубийството като оръжие за защита на живота.

Баща ми беше узрял за решението си през годините. Тази прощална и изпълнена с обич бележка беше много специална: той не се извиняваше за стореното, защото ни беше подготвил за идеята с времето и защото беше убеден, че е постъпил правилно.

Бях в чужбина, когато пристигна новината и имам объркани спомени от следващите неистови дни: обаче си спомням много добре, че прочетох статия, в която Габриеле Романьоли написа за баща ми: „Поклон за човека, който си отиде, възхвалявайки живота”.

Отвъд заглавията на книгите му, многократно преиздавани от „Латерца”, днес Серджо Туроне, за съжаление, изглежда е оставен на заден план: няма конференции, посветени на идеите и творчеството му, няма награди за постигнатото, просто мълчание…

Двадесет години след смъртта му общината на Вила Роса ди Мартинсикуро кръщават на името на Серджо Туроне малка уличка. Което не й пречи да отмени официалното отбелязване на тази годишнина. Нали си спомняте за Бетино Кракси - на най-корумпираният италиански политик е поставена паметна плоча на сградата, където е прибирал подкупите…

Не знам дали съм прав, но написаното до тук не напомня ли странно за една позната нам държава? В която честните и почтени хора са недолюбвани и забравяни съзнателно както отляво, така и отдясно. Без забравящите да си дават сметка, че това мълчание е оглушително.