ХАРИЗАНИ СТАРИ ДРЕШКИ
В един голям магазин за хранителни продукти и домашни потреби много често наблюдавам как някои мъже и жени с широки овехтели дрехи, попрегърбени от години и неволи, носят прозрачни торбички само с по 1-2 евтини консерви или пакетче вафли, или някоя друга дреболия…
Все пенсионери с различни трудови професии (най-вече в областта на културата и науката). Представители на всякакви семейства, съдби, интереси, сполуки и несполуки…
Гледат с блуждаещ поглед към всички витрини, претрупани с хранителни и всевъзможни други изкушения, и ги отминават с плахи стъпки. Окайват своя овехтял живот и се чувстват по-зле от бежанци в собствената си държава, за прогреса на която са се трудили честно дълги години.
Обикалят по няколко пъти все по едни и същи коридори с продукти - сякаш са забравили разсеено някъде портфейла си с остатъка от мижавата пенсия и не могат да го намерят из празните си джобове.
Приличат на уплашени деца, които са се изгубили в лабиринта на шумната навалица. И все не успяват да открият пролуката към най-верния изход от житейската си безизходица.
Вероятно си мислят, че само тука могат да удължат чувството си за човешка топлина сред другите хора, при които да изглеждат като равноправни български (а не ничии) граждани. И не като жертвени пчелички, произвеждали мед на някоя чужда земя.
Вероятно се чувстват нелепо пред всеки изход на залата, където са разположени касите за плащане. (Те ги дебнат подозрително с митнически електронни кучета)…
Магазинът е само на едно стъпало по-високо място спрямо тротоарното равнище, но на излизане от главния изход уморените старци сякаш слизат няколко стъпала. Стъпват по равно, а сякаш крачат по надолнище.
Вървят с тромави крачки. Все надолу и по-надолу по стълбището на ежедневието си към някой друг, по-справедлив свят.
Сякаш носят в тънките си пазарни торбички своите тежки порцеланови снимки за надгробни паметници, а не евтина сухоежбина за бедняшката си софра.
И тъй: ден след ден тези възрастни пенсионирани труженици на съвременното българско битие съществуват като махало на навит часовник с пружина, което цял месец се движи от пенсия до пенсия, от аптека до аптека, от държавна милостиня до „демократично” унижение…
Проследявам ги скришом с виновен поглед. Не мога да им помогна. Безсилен съм. Иде ми да изкрещя на възбог:
„Мили мои братя българи! Кой и защо ви осъди да изтърпявате тази тъй сурова и унизително незаслужена присъда?!
Защо без никакво провинение сте въдворени в най-невзрачния сутерен на целогодишния сбъркан интериор на обществената ни държавна уредба?!
Защо мнозина пенсионери (и не само те!) са обречени да съществуват като харизани стари дрешки на днешното наше общество, окьоравяло от лицемерие и воняща арогантност?!”
И да крещя из низините на обществото, кой ли ще чуе един писателски вопъл?!
Преди години комай прав е бил моят доста по-възрастен приятел писателят Антон Михайлов. В залеза на дните си седемдесет и седемгодишният белетрист веднъж ми беше признал с тъжен глас:
„Отчаян съм. Животът ми изгуби всякакъв смисъл… Не ми се живее вече…
Недъгав живот е обида за човека. Язък за прахосаните слънчеви лъчи…”
Тогава авторът на немалко оптимистични литературни сюжети не ме гледаше в очите. Сякаш се срамуваше от своята детинска наивност за истинската правда и справедливост…
Въпреки върлите социални катаклизми, нека сме оптимисти. Само вярата в доброто крепи духа ни безвъзмездно. Най-сладката стока в магазина на живота е надеждата.
Всеки човек е достоен да си позволи нейната цена…
