Георги К. Спасов

Номинацията на ГЕОРГИ ГОСПОДИНОВ за Нобелова награда за литература се посрещна с адмирации и с онази родолюбива подкрепа, която, струва ни се, ни прави равностойни на най-напредналите в културно отношение народи.

Аз ще си позволя друго мнение за кандидат-нобелиста, още повече, че неведнъж съм го споделял в свои текстове преди години и което днес вероятно изглежда възмутително и несправедливо.

Г-н Господинов от години усвоява занаята да създава „конвертируема” литература; тя е предназначена за ИЗНОС, за външна употреба, за ДРУГИЯ читател, не българския; в някаква степен „глобализирана”, разбираема за милионите „иноземци” и вписваща се в тяхната естетическа и оценъчна система; неговата житейска и творческа история илюстрира стъпките, по които се върви, за да се създаде един мит - митът за успешния, или може би - преуспелия български писател - просто защото всяка легенда изисква определения, недостъпни за мнозинството (ето едно от клишетата, което упорито се настани пред името на този писател - „най-превежданият български писател”) ; и не, той няма да стане Нобелов лауреат за литература - но беше необходимо да се реализира и тази стъпка, за да се добави към предишното клише още едно, много по-престижно - „номиниран за Нобелова награда”.

Това е писател, създаден в епруветка, лабораторен, изкуствен, стерилен. Ако трябва образно да представя творчеството му като човешко тяло, то, няма спор, ще си има всичко - глава, уши, уста и очи, ръце, крака, тяло; ще има и походка - самоуверена, достолепна; ще има и очарователен поглед, леко надменен, леко снизходителен, подчертаващ разликата в нивата ви; ще има и глас - приятен, омайващ, прелъстяващ; ще има и отлично артикулирана и богата реч; ще има…ще има…

Едно нещо обаче няма да има - и то е невидимо. Във вените на това иначе прекрасно тяло ще тече вода, а не кръв!

Защото неговото творчество е безжизнено, въпреки (макар и това да е спорно) блестящата му опаковка; защото то е имитация на истински живот, на истински преживявания; защото в него отсъства онова магично ДОКОСВАНЕ до читателя, което отличава високата литература от съчинените истории.

Никакви физики и химии на тъгата или радостта, никакви естествени или изкуствени романи не могат да заменят онези раняващи ни с хубостта и възвишеността си възклици: „Език свещен на моите деди,/ език на мъки, стонове вековни…”, или „Душата ми е стон. Душата ми е зов./ Защото аз съм птица устрелена…”,или „Все така съм тъжен, Люсиен!”, или „О, Морна, Морна, в буря скършен злак”, или „Две хубави очи. Душата на дете…”, или „Говори, говори, говори - / аз притварям очи и те слушам…”, или „Как ще спреш ти мене - волната, скитницата, непокорната/родната сестра на вятъра, на водата и на виното…”, или „До мене ти не стигна никога,/о, зов на любовта,/ и аз загубих зарад книгите/ живота и света”, или „Во стаичката пръска аромат/оставена от тебе китка цвете…”, или онази болезнена „надежда” на великия човеколюбец: „Ще я видите, чедо, ще я видите. Аз я видях, ще я видите и вие. Аз с очите си я видях, бяла такава, бяла. Ще я видиш и ти. Да даде господ да я видиш, чедо, да оздравееш… я, млада си. Ще я видиш, аз ти казвам, че ще я видиш… и ще оздравееш, чедо, не бой се…”

Лавината от стотици автори - дори на дебютни книги! - залива родните медии с претенциозни интервюта и лековати разсъждения върху смисъла на творенето и неговото популяризиране.

Не мога да не призная, че младите писатели умеят да се „презентират”, да ангажират с представянето си наши и чужди „гледни точки” и да внушат на непредубедения зрител усещането за заслужено признание.

И както в онази класическа приказка за новите дрехи на иначе голия цар аз оставам без думи, объркан, възмутен и ядосан.

И преди да посегна към валидола, отивам до библиотеката си, моето „времеубежище”, свалям от нея която и да е книга на български класик, зачитам се и си казвам, че никой и никога не може да ни отнеме българското литературно наследство; и то продължава да бъде „модерно” в екзистенциалния му и общочовешки смисъл, с което се гордеем и с което - слава богу! - трябва да се съизмерва съвременната ни литература.

И се успокоявам.