Красимир Симеонов

(Из записките на един рокер)

ЕСЕН НА БРЕГА

Умореното слънце все по-трудно се провира между хоризонта и надигащите се вълни.
Примижал съм, преглъщам бавно от черната горчилка в чашата и трепкам с отблясъците на водата.
Тихо е.
Дори се усеща надежда.

…………………..

Но пък изгряват все така сърцата ни над мидички, охлювчета, раковинки и бури.
И продължават нататък.

БЕЗ ДУМИ

Последните двайсет години градих моя дзен търпеливо, тухла по тухла.
И разбрах - няма такова нещо като „моя”. И няма такова нещо като „дзен”.
И понеже и мен вече ме няма никакъв, най-после се видях извън загражденията.
Добре се получи.
Ела и виж.

УРОК

Точно съм навършил осемнайсет, спрял съм симсончето пред входа и бягам нагоре по стълбите към нас, когато дядо ми - двуметровият гагаузин с разрошен перчем - излезе на стълбището и извика:
- Момче, върни се тука!
- Бързам, дядо! Имам среща! С класа ще ходим на хижа „Ветеран” за събота и неделя.
- Влизай! - после ме дръпва у тях.
- Какво сега?!
- Сядай! - и ми сипва малко ракия, отваря буркан с пукани люти чушки, мълчи и пие. Отпивам и аз. Замезваме с чушките и усещам как очите ми стават големи колкото палачинки.
- Днес ще ти кажа нещо важно.
- Ама сега ли? - устните ми изгарят, в гърлото ми пожарът се разраства, не мога да си поема въздух.
- Сега! Виж, случва се понякога на един мъж да му се наложи да отстъпи в боя - ако трябва да го направиш, гледай да не бягаш, докато отстъпваш… Дишай, де! Това схвана ли го?
- К’во?
- И още - остани на страната на истината. Не гледай на другаде - не си струва!
- Ох! Езикът ми гори!… Да изчезвам ли?
- Изчезвай!
………………………………….
Но някак съм запомнил думите му.
Не знам как, не знам защо, но те още кънтят в мен като предупреждение от едни времена, в които думички като „Родина”, „Доблест” и „Вяра” имаха смисъл.

В ПРЕСЛЕДВАНЕ НА ОБЛАЦИТЕ

- Ето, станаха вече двайсет години, откакто сме в Щатите. Добре сме - и къща купихме, и децата са здрави, учат; и приятели имаме тука… Но жалко, че и тази година не можахме да си дойдем. Знаеш ли, понякога нощем, като си легнат всички, влизам в Google Maps, написвам адреса на нашите в България и гледам входа на блока ни. После се „разхождам” наоколо - спирам отсреща пред магазинчето на бати Жоро, чакам малко на спирката на автобуса, на която ми беше писнало да вися като дете… И пак обикалям, докато не се окажа отново пред нашия вход - там стоя и чакам, чакам… чакам мама да излезе за хляб.
Такива работи… Иначе сме добре! Къщата трябва да боядисаме това лято, ама първо да ми излязат изследванията за рака, че не знам…

МОЯТ ОСТРОВ

И той не е за лигльовци!
Далече на север е - далеч от награди, признания и заигравки с властници, далеч от търговията с индулгенции…
Защото сътвореното от нас не трябва да е просто поредният хвърлен в блатото камък.
По-добре ще е да пречистим водата и да я направим годна за пиене.
……………………
Понякога сутрин около пет паля мотора си и изгърмявам на някъде без посока. Привечер се озовавам сред нищото; сред мечтаната съвършена пустота.
Там спирам. Пия вода.
И оставам завинаги.

КАЛИНКЕ-МАЛИНКЕ

Калин навърши девет миналия месец.
Лежеше си както обикновено с лице към стената, но с пръстчето си весело побутваше калинката. Калинката беше долетяла при него току-що и детето й се радваше:
- Калинке-малинке, покажи ми пътя… - й шепнеше той.
Иначе беше изучил всяка дупчица и вдлъбнатина на стената пред себе си. И не пропускаше да чопли поне веднъж дневно разлепените крайчета на тапетите, за да вдигне нервите на майка си. Леглото му, разнебитено от годините, стенеше при всяко негово движение.
Но тази сутрин във въздуха имаше нещо ново, някакво непознато ухание, някакъв трепет в ефира… Дали днес не бе денят?
Майка му се втурна в стаята. Калин усети, че е задъхана.
- Днес е денят, миличък! Линейката след малко ще дойде! Намерили са донор!
- Някъде е умряло дете ли? - с голямо усилие проговори той.
- Не мисли за това, миличък! Всичко ще е наред! Свършиха се мъките ни, Боже!
- Не искам никой да умира заради мен…
Майка му трескаво приготвяше багажа и не го чу добре.
- Никой няма да умира, Кали! Само потърпи - ще бъде пак хубаво, пак ще ходим до морето, пак ще сме щастливи!
На вратата се позвъни.
- Няма да мога, мамо… - и дълбоко в очите на детето мътилката на болката най-после се утаи. Пръстчето му се отпусна на чаршафа и калинката отлетя.
- Калине, забранявам ти да ми говориш така! Аз съм ти майка, ще ме слушаш! - крещеше тя, докато разкачаше кабелите около леглото.
После изтича да отвори вратата.
- Влизайте, моля! Заповядайте, ето тук!
Екипът внесе животоподдържащата апаратура и носилката и започна да подготвя уредите. Лекарката седна на ръба на леглото, то изскърца пронизително:
- Хайде, моето момче! Днес е щастливият ти ден! - и го помилва по косата.
Детето не помръдна.
- О, Боже!
В този миг майката увисна в рамката на вратата и се разпищя.

ДАЛЕЧЕ, ДАЛЕЧЕ

Седим си една вечер с брата Мариус в неговата кухничка. Пием си чай от бунтовни тревички, опържили сме си яйца на очи с много лют пипер и сме надули грамофона оттатък.
Аз му разказвам небивалици от един друг съвсем измислен и нереален свят - изминалия ден. Той махва с ръка накрая и благо казва: „Прочети ми пак онова стихотворение - за дъщеричката”.
Чета.
Едвам преглъщаме заседналите хапки.
Сълзят очите ни - от лютото ще трябва да е…
И дращи гърлата ни чаят от бунтовни тревички.
А от другата стая над всичко с „Еще не вечер!” могъщо дрезгавее Висоцки.

* * *

ЗАВЕДИ МЕ ВКЪЩИ.
Там, където
се топи снегът
и в шепите на мама гасне,
а баща ми
ме държи за рамото
и се усмихва.
Заведи ме вкъщи.
Ще се върна
с теменужки за роднините;
за мъртвите ми дядовци
да поговорим
и баба за последно
на морето да покажа -
да си кажат сбогом
и така нататък.
Заведи ме вкъщи.
Моля те.
Защото съм във възрастта
на гордите мъже,
по-ниски от тревата;
с дом от точки
и от запетаи,
с мебели от слама.
Заведи ме вкъщи.
Ще направя всичко,
само ми подръж ръката,
дъще.
Заведи ме вкъщи.
Заведи ме вкъщи.
Заведи ме вкъщи.

ЗА МЪЖЕТЕ

Древните казват, че е добре мъжът всеки ден да отделя по няколко минути и да мисли за смъртта.
И превъзмогвайки себе си, да се подготвя за нея.
Казват също, че през живота си той трябва да възпита дете, да построи къща, да засади няколко дръвчета и поне един орех.
Както и да си намери умна жена, която да управлява взривоопасния му нрав.
Защото мъжете може и да са корените на семейната вселена, но жената и децата са нейните звезди.
А без тях вселената е само студ и камъни.

НАЙ-ХУБАВИЯТ ДЕН

Понеделник.
Една от раковите болници у нас.
Отделението за палиативни грижи.
Подпрял съм се на стената малко встрани от входа, стиснал съм очи и чакам. В ъгъла някой повръща, вътре стенат човеци, санитарки гръмогласно мърморят, миризмата е потресаваща… Внезапно чувам:
- Ние сме късметлии с теб, братле! Хайде, да се порадваме и на днешния ден! Ще черпиш ли едно кафе от машината? - познавам този глас, отварям бързо очи. Бате Мими е спрял пред мен в инвалидна количка и ми се подсмихва.
- Хей, не съм те виждал от сто години! - едвам преглъщам аз.
- По работа ли си тука или за забавление? - и си трие ръцете в замазаната, овехтяла пижама.
Бате Мими беше бог за майка ми - само с няколко години по-голям от мен, той ми спаси два пъти живота още докато бяхме ученици. Единия път, като паднах с дядовия мотор, ми направи изкуствено дишане и ме върна от оня свят, другия път ме измъкна от вълните, след като ни се обърна лодката. После пораснахме, той стана лекар, беше роден за лекар; ожени се и замина за Канада. Дълго не чувахме нищо за него. Преди няколко години от разплакания чичо Жечко - баща му - разбрах, че в катастрофа са загинали жена му и двете му деца. А той решил да се върне вкъщи завинаги.
Не разбрах кога се е прибрал, не го бях виждал да излиза от тях. До срещата ни тук.
- Е, днешният ден е най-хубавият ден! Помниш ли? Все това повтаряше, докато си играехме като деца!
- Помня! - бях забравил. - Но какво е станало с теб?
- И аз съм го запомнил! Цял живот живях с тези думи, братле! Те ме измъкваха от тинята и продължават да ме измъкват! Няма да се даваме, нали! В петък ме изписват - най-хубавият ден! - трябва да пием по една ракия! Да ми се обадиш, ей!
………………..
В петък бате Мими умря.

ЗАДИМЕНИ НЕБЕСА

На сватбата тя му каза:
- Отведи ме далеч от тази мизерия!
Но той беше просто електротехник в местната фабрика и й обеща през лятото да отидат до Жеравна. Не отидоха. Заводът беше пред фалит, но слава Богу, през пролетта дойдоха две нови поръчки. Жена му си намери любовник.
- Какъв мъж си ти! - не му го спести тя.
После се роди дъщеря им.
Той обичаше дъщеря си до болка.
До болка го мразеше жена му.
След година все пак взе заем и си купиха жилище на нелошо място в града - „да се махна най-после от тези простаци!” - изсъска жена му. Блъска се след работа шест месеца, но освежи апартамента, с приятели смени кухнята, купи мебели, фалира съвсем.
И една нощ през зимата жена му го изгони.
Той се повъртя около блока и хвана последния автобус за фабриката. Вмъкна се в работилничката си до цеха и заживя в нея.
Половината му заплата отиваше за заема, другата половина даваше за детето си. На всички беше ясно, че живее в завода, станеше ли дума обаче, хората само извръщаха глави. Не се знаеше какво яде, но в събота сутрин той разгъваше кокалестото си тяло, изправяше щастливо глава, вземаше дъщеричката си и я извеждаше на сладолед. Смееха се на измислените му истории, разхождаха се край морето. Към десет я връщаше и в същия миг раменете му се спихваха, лицето му се съсухряше от тъга и в работилничката в завода се прибираше една опърпана сянка.
Минаха доста години.
Срещите им ставаха все по-редки.
Това лято приеха дъщеря му в добър немски университет:
- Искам да се махна от тази мизерия! Трябват ми пари - му изсъска тя.
- Нямам.
- Какъв баща си ти!?

НИЩО ЛИЧНО

Май.
Книжарничката се е сгушила под двата стари бряста от детството ми, седнал съм на масичката до входа, разгръщам „Малкият принц” и си пия кафето.
Петък предобед е. В града съм само за няколко дена.
Нели - собственичката, бунтарка и моя съученичка от основното училище - след кратка пауза продължава:
- …и после покрай тези маски се научих да чета в очите на хората.
- И какво виждаш там?
- Виждам отчаяние.
- Изкарваш ли въобще нещо от тази книжарничка, Нел? Как преживяваш?
- Изкарвам колкото за наема и тока. Никой не чете вече така… жадно, като нас навремето, Краси. Интернетът замести въображението. Хората вече не мечтаят за приключения - нали могат да си ги пуснат по телевизора.
- Чак съм отвратен!
- Разказах ли ти как две лайненца онзи ден дойдоха и ми казаха, че съм била на добро място за бизнеса им - заради училището. От съседния магазин ми подшушнаха, че били наркодилърчета, полицията ги знаела много добре… И като ги знае, какво?!
- Нищо! Вероятно и ченгетата са в схемата, както обикновено.
…………………….
Септември.
Върнах се преди две седмици за отпуската и все ми се иска да пия едно кафе при Нели в книжарничката отсреща, но тя все така не отваря. От време на време надничам през витринката - вътре книгите си стоят, всичко изглежда като по старому, но някак не е. На вратата с почерка й има поизбледняла бележка:
„Дай ми сили да бъда тази, която мечтаех да съм, и ми прости за това, което съм сега! Връщам се след 5 мин.”
- Знаете ли какво става с Нели? - питам в съседното магазинче.
- Каква Нели?
- От книжарничката тук.
- Не сме я виждали да работи. Ние сме нови.
Отидох у тях.
Поразритах изпочупените саксии пред вратата, звънях, чуках и блъсках, но никой не ми отвори.

МАЛКИТЕ НЕЩА, КОИТО НИ КРЕПЯТ

Мирисът на изпрана и изгладена кърпа; мирисът на нова книга;
лекотата на битието около водопад, скрит дълбоко в боровата гора;
уханията, докато се издигаш с мотора някъде из планините;
пропукването от огъня на брега на морето - привечер с китарата, далече от суетите;
домът ни - с белезите, оставени от живите и мъртви наши близки;
кучето ти - когато те близва по носа с цялата обич на Вселената, малко преди да го умъртвиш, защото е престаряло;
добротата в очите на мама, докато й крещиш за някаква глупост…

В нас остават да тлеят само малките неща, защото те са дървоядът на сърцето.

РЕЦЕПТА ЗА ЩАСТИЕ

- Нямам повече място в сърцето! - вика майка ми. - Аман от скърби, мизерии и белези от този и онзи! Ще изхвърля всичко и всички!
Чичо ми Павел мълчи известно време, докато думите не започват да изплуват от най-дълбокото на душата му:
- Я направи по еднo кафе! Ама бавно го направи - да ти се наместят чарковите в главата. И седни тука - послушай птичките, погледай небето - стига си търчала…

СТАРИЯТ ЧАСОВНИКАР

Пясъчният ми часовник отказа точно на 10 963 песъчинка. И не допусна нито една прашинка повече през себе си.
- Ще ми трябват лявото крилце на синя пеперудка, нишка от червен паяк - средна дължина, едно кълбенце прежда от гъсеница и немного колибрита - да речем шест.
- Въобще не Ви разбирам!
- Нали Вие донесохте този пясъчен часовник за ремонт?
- Аз.
- Ами това е ремонтният комплект, който трябва да си набавите.
- Че къде сега да търся синя пеперудка?
- А колибритата не Ви ли притесняват?
- Ще накълцам няколко врабчета.
- Ще ми трябват живи, а и няма да е същото.
- И от гъсеница прежда?
- Знам - ще бъде трудно. Не стоят на едно място гадинките, щурат се насам-натам.
- Ама Вие не се шегувате?
- Няма място за шеги - времето Ви е спряло. На безсмъртие ли се надявате?!
- Не съм мислил. Възможно ли е? И то само защото ми се е скапал някакъв боклук от пазара?
- За Вас не е възможно! Само за някои, но Вие не сте от тях.
- И как разбрахте?
- Не сте ми предложили нищо, заради което после ще Ви боли. Например сърцето си.
- Кой заменя сърцето си срещу играчка за няколко лева?
- О, много биха искали да разменят сърцата си срещу безсмъртие!
- Тръгвам си! Задръжте пясъчния боклук или още по-добре - строшете го в земята!
- Правилно се освобождавате от ненужното, приятелю…

ДОБРИЯТ ПЪТ НА ЕДНО СТИХОТВОРЕНИЕ

През 17 век в Япония един самурай - Оно Докен - е осъден несправедливо на смърт чрез изгаряне.
Легендата разказва, че когато към още незагасналата жарава се приближил човекът, отговорен за неговата смърт, Оно Докен се присегнал от пепелта, измъкнал меча на мерзавеца и го съсякъл с него.
После се разпаднал на прах.
От тогава тази история се разказва на японските деца ( и в момента се изучава в училище ) като пример за възмездието, което неминуемо застига страхливците, предателите и подлеците.

ОНО ДОКЕН

Бях осъден и жив изгорен.
И когато към останките ми се приближи палача,
протегнах ръка от пепелта и го съсякох с меча му.
Не се спирай пред тази могила -
тук няма нищо.
(надпис на камък)

СЕМЕЙНА МИНУТКА

След завършването на университета се запиля със съмнителните си приятели из планините. Но парите му свършиха и на следващата сутрин осъмна сам.
Не се прибра.
Скита се на стоп месеци наред и изпосталя до умопомрачение.
Намериха го с полиция и го върнаха на родителите му, които с омраза и нетърпение го въдвориха в ежедневието.
Откриха му, разбира се, психично заболяване и му отнеха девствените още граждански права. Успешно му приложиха някаква душевно-химическа рехабилитация или нещо подобно…
Две-три години работи срещу мизерна заплата. Най-неочаквано успя да се измъкне в чужбина и дълго никой не чу нищо за него.
Върна се все още млад и си купи тесничко панелно жилище в краен квартал. Ожени се дори. И му се роди най-прекрасната дъщеричка на света. Тя смешно се повдигаше на пръсти, за да го държи за ръка, а езерните й очи го крепяха на земята.
Пари отново нямаше. Жена му го ненавиждаше. Гладуваха всички, но детето им гладуваше до болка. Със своя невръстен ум обаче, момиченцето някак го разбираше, прощаваше му и му помагаше да властва над нищетата. Вечер то го милваше и му разказваше детските си небивалици. Сутрин го целуваше за добро утро и вчесваше опърпаната му коса. Той излизаше от къщи и дълго скимтеше, свит на стълбите между етажите. Жена му знаеше къде да го открие и с шамари го изкарваше от това състояние.
Без да разберат как, детенцето се разболя и умря след няколко дена - защото нямаха пари за лекарства, а и поради отказа на лекарите да му обърнат внимание. Див от мъка, той причака един от виновните лекари и в дъждовната зимна вечер размаза главата му с кол, откъртен от близката ограда.
После с „Уолдън” в джоба се стопи в нощта напът към най-забутаното ъгълче на страната, за което бе чувал.
В непознатите градчета той оставаше само за малко. Издържаше се, като нападаше закъснели богаташи. И не спираше да се възхищава на наглостта им, че ще преживеят благодарение на парите си и това дребно неудобство, в случая наречено „смърт”.
Той не одобряваше подобно отношение и ги убиваше с каквото му падне под ръка.
Събра доста пари. Почти всичките от тях изпрати на жена си заедно с телеграма с кратък текст: „Сега ще ти е по-добре. Точка”.
С останалите си купи мотор. Излезе извън града, изпи шишенце минерална вода и вдигна с машината двеста на правата отсечка пред местния полицейски участък.
Разби се в бетонната стена на три метра встрани от входа, а мозъкът му полепна по здравата прозоречна решетка на отдел „Жалби”.

ИМАЛО ЕДНО ВРЕМЕ

Дядо ми Стоян не вярваше в Бог.
А всяка вечер в тъмното спореше с него.
Към края обичаше да сяда на припек на тераската си, да храни гълъбите и да се подсмихва.
Един ден влетявам при него буреносен - не мога да сдържа тъгата си и започвам:
- Дядо, умрял е другарят Янев! - Дядо знаеше кой е другарят Янев - учителят ми по физическо в основното училище, който беше преподавал и на неговото дете - на майка ми.
Учител легенда сред старите варненци; с открит, напорист, леко брутален подход, който те преценяваше още при първата ви среща и ако се окажеш мекушав пръдльо, поемаше ангажимента пред твоя баща да те поправи. Никой не спореше с другаря Янев - той говореше малко, тихо и бавно, но наставленията му оставаха да кънтят в теб завинаги. Дядо Стоян се умълча. А после каза:
- Спокойно, моето момче! Сега ще ги вкара в пътя той онези горе! Защото, нали знаеш, смъртта е врата, а не яма, в която да изгниеш.
Аз изсумтях, а той продължи:
- Защото Господ не мери ума, той слага на кантара сърцата… Бог да го прости другаря Янев - в сърцето му имаше място за всички деца!

Да, на погребенията на моя учител и на дядо ми дойдоха стотици хора.

РЕКВИЕМ ЗА ЕДИН ПРИЯТЕЛ

1987 г.
Първи курс сме в университета. Току-що сме се запознали. Краси е няколко години по-голям, грозноват и много умен.
Станахме приятели.
Каза ми тогава:
- Аз съм търсач! Искаш ли и ти да станеш?
И в началото на лятото, след изпитите, ни поведе на стоп с няколко приятели към Рилския манастир. На втория ден ни качи в постницата на свети Себастиян - нагоре в планината. Живяхме там две седмици. Спяхме върху легла от камъни, покрити с шума, пиехме вода от изворчето наблизо, разхождахме се и си говорехме. Прибрахме се изтънели, подивели и щастливи; съвсем различни.
И така всяко лято, докато следвахме.

1992 г.
Звъни ми един ден вкъщи и ме вика у тях.
- Сигурно искаш тези книги? - и ми сочи десетина препълнени чувала.
- Че това са ти всичките книги, какво става?
- Намерих каквото търсех. Всичко е наред.
После аз се запилях някъде надалеч, а той остана да гледа болната си майка. Дълго не се виждахме.

2004 г.
Морската градина във Варна, някой ме тупа по гърба:
- Адаш!
- Ама че изненада, адаш! Разказвай, как е при теб? - вървяхме няколко часа, разказахме си всичко. Накрая ми казва:
- Искаш ли тази пролет да си направим един подарък? Да се срещнем с истински свят човек, духовен учител.
- Ти да не си се набутал в някаква секта?!
След няколко месеца пътувахме до Букурещ за срещата. Имаше много хора. Стоях, мълчах и слушах. Върнах се различен.
- Вече си Търсач! - ми вика адашът.

2012 г.
Краси е вкъщи на гости. На Тина не й харесва, защото е вегетарианец и се налага да готви отделно за него. Ние с нея си пием ракията, смучем кокалаците от печеното пиле и го бъзикаме, че няма приятелка. Той се смее и разказва:
- Станаха вече десет книги, които съм превел - това е радостта ми, адаш! - превеждаше духовна литература; сигурно над десет пъти съм препрочитал книгата му с преводи на Руми…
По едно време ми вика:
- А ти реши ли?
- Какво да реша?
- Кога ще стъпиш… на онази пътечка.
- Искам, но не смея - отговарям съвсем сериозно. - Хайде, наздраве! - той вдига чашата си с вода, аз отпивам от ракията, а тя, подобно на киселина, ми продира гърлото. Изтичвам до мивката и изплювам. Помислих, че съм глътнал стъкло. Сипвам си в нова чаша, отпивам пак и пак същото - сякаш имам тръни в устата и не мога да преглътна. Споглеждаме се с адаша.
- Тинче, аз май приключих с алкохола… - Тина се подсмихва.
- Да бе, то така става!
Грабвам едно бутче и го захапвам ядосано - и пак същото, не мога да преглътна от болка:
- Аз май приключих и с месото!
- Абе, ти полудя ли? - ме гледа втренчено жена ми.
- Адаш, ела на прозореца да изпуша една пура.
Паля и пак същото - киселина в гърлото и не мога да преглътна. Изгасих пурата:
- Така, като гледам - приключих и с пушенето.
И това всичкото за петнайсет минути.
- Какво се случи, адаш? - шепна му аз.
- Стъпи на Пътечката. Сега започва трудното - и си тръгна.

2014 г.
Посвещение. Раждам се отново. Този път съзнателен и щастлив.
Дръпвам Краси встрани:
- Благодаря ти, адаш!

2020 г.
Миналата седмица на летището в София се виждаме с наш общ приятел:
- Разбра ли за Краси?
- Не, не съм го виждал отдавна! Какво е станало?
- В лудница е. Събрали се съседите му, подали всичките жалби, че е агресивен, че не е добре психически… и го прибрали с полиция в някаква лудница.
- В коя?
- Не знам.
……………
Сутринта отидох до апартамента му и звънях дълго. Нямаше никой. Върнах се пак следобед и така няколко дена.
По едно време се отваря съседната врата:
- Е, не разбрахте ли, че го няма!
- Здравейте, аз съм приятел на Краси. Какво става с него?
- В лудница е, където му е мястото на този ненормалник!
- И защо?
- Защото тормозеше целия вход с неговите книги, статии и духовни простотии! Хайде, махайте се, че ще извикам полиция!

СЪРЦЕТО НА НЕБЕТО

Живял отдавна сред хората, живее и днес, скромен и добър човек.
Някои все така го наричат „скапан ненормалник!”, други се обръщат към него с „обични Учителю!”.
Веднъж умен и признат от светския елит учен отишъл при него с приближените си, за да го предизвика:
- Казват, че знаеш много за живота и смъртта. Но виж например тази книга - в нея е описано как се добива вода. Не е ли това най-важното на земята? Без вода всичко умира.
- Добре. Изстискай сега книгата в шепите ми - колко вода ще пусне… По-добре е да добиваме Любов, не земни неща.
- Това са само приказки! Прочел съм хиляди научни и философски трудове и никъде в тях не се говори за твоята любов. Имам стотици ученици всяка година, които ме следват, защото най-важна е науката на доказателствата!
- Тъжно ми е да го чуя - явно си много натоварен. Натоварил си се като магаре със знания и като едно магаре си разбрал Божия свят.
- Никой не може да ми говори така! Глупак! - и го засипал с обиди.
Добрият човек поклатил мълчаливо глава и се усмихнал.
- Е, кажи нещо де, защити се! - крещял вбесен изтъкнатият учен.
- Благодаря!

ОТ РЪБА НА ЖИВОТА

Бях дете, когато чичо Благойчо ми разказа историята за Малкия Голям Тормозител. Това лято, няколко месеца преди да умре, ми я разказа отново:
- Пред входа на сърцето си всеки от нас е сложил на пост по един Малък Голям Тормозител. За да може, когато искаме да се погледнем отвътре и да си помогнем в някой труден избор, той да ни напада, да ни обижда, да ни тъпче и мачка. Не знам защо сме го сложили там, но така той вкоравява душите ни и лека-полека ни превръща в Малки Големи Тормозители на нашите близки…
А когато успее още докато сме деца, да ни разбие на съвсем мънички парченца, ни слага по едни черни, омазани очила и ни пуска да се скитаме сред другите начупени човеци.
Как да видиш тогава през непрозрачните, безнадеждни стъкла колко е прекрасен светът?
Свали ги тези очила, изритай навън от себе си своя Тормозител и дишай свободно!
Ей на това му викам аз „Пробуждане”!
Хайде, сега тръгвай!

ЛАВАТА НА НАШЕТО БЕЗПОКОЙСТВО

Последните акорди яростно кънтяха в огромната зала.
Солокитаристът заблъска инструмента си в една от тонколоните, без да спира да крещи. Публиката скандираше името на групата в отмерен див ритъм. Нейните възгласи все повече заприличваха на подземно клокочене. Макс го усещаше със стомаха си. Започна да му се повдига.
И се събуди.
Потракването на дизеловия двигател и нощта наоколо най-после превзеха съзнанието му. Парното беше усилено докрай. Той огледа кабината с налепените навсякъде полуголи мадами и блъсна вратата.
Слезе, облегна се с рамо на някакво дърво и дълго повръща. Беше спрял за кратка почивка, но бе спал два часа. Ранният есенен студ дращеше белязаното му лице.
Прецени, че се намира по средата на планинския проход и че ако тръгне веднага, след час ще е на превала. Там, на най-високото място, над отвесните скали, имаше удобна за професионалните шофьори кръчма - с топли супи и истинско кисело мляко - и където тази сутрин щеше да се събере каймакът на боклуците в бранша.
По-старите казваха, че в ясно време оттам се вижда чак Мраморно море, но Макс не беше убеден.
А когато се завихряха спорове между шофьорите дали това е истина, или чиста зрителна измама, той мълчеше в някой ъгъл, настъпал с моторджийския си ботуш най-близката табуретка, и отпиваше от вечния си билков чай.
Не след дълго намяташе обкованото кожено яке и сред гробно мълчание излизаше, за да продължи пътя си.
Никой от колегите, с които се засичаше тук и там, не го харесваше. Смятаха, че е далеч от техните болки и грижи. Всъщност го мразеха, без да могат да си обяснят защо. И изпитваха искрено задоволство, когато в някоя поредна крайпътна дупка станеше бой, а полицаите идваха и прибираха първо него - винаги и без въпроси. Може би заради кожените дрехи и бунтарския вид, може би заради раншни проблеми със закона - не се знаеше и никой не питаше.
А Макс, мълчалив по природа, кротко тръгваше пред полицаите, като оставаше на бара парите от сметката.
- Хубав навик, винаги си плаща - доволни го съпровождаха собствениците на алкохолните бърлоги, докато полицаите бързаха да му закопчеят белезниците.
В полицейската кола той заемаше любимата си поза с облегната назад глава и притворени очи и засвирваше своята музика.
Спомените се плъзгаха като пролетни цветя по реката на миналото и той задъхан им се наслаждаваше. Спомняше си изрисувания мощен мотор, покашлянето на двигателя и тънките крачета, които започваха от задния калник и завършваха с приказната усмивка и езерните очи на неговото момиче. Спомняше си нещата, които бе обичал, докато беше зависим от свободата си.
После грабваше насън китарата, щурееше отново по сцената, пиеше и се обливаше целият с алкохол като побесняло куче. Отговаряше с шамар на молбите на приятелката си след концерта да не кара толкова пиян; скубеше я за косите и я удряше в корема, за да прекрачи седалката и да тръгне с него.
От последния път не помнеше дори това. Свести се в болницата, след като бе прекарал месец в кома. При катастрофата той случайно бе останал под шасито на огромния камион - същите тези тридесет тона, в които сега дремеше и които бяха прерязали надве тялото на малката му красавица.
……………..
Той подаде плавно газ, отпусна ръчната и пое нагоре.
Стремеше се да набира постепенно скорост. Както очакваше, превалът се появи по изгрев със своята кръчма и с десетината очукани прицепа, паркирани встрани.
Макс настъпи газта до ламарината.
Миг преди да помете бараката, видя почудата в опулените очи на посетителите вътре и със сигурност някъде напред в безкрая му се мярна Мраморно море.
Тежката машина премина бясно ръба на скалата, увисна за секунда във въздуха и умря в мъки, докато гореше и се преобръщаше в бездънната пропаст.

БОТУШИ

Навели сме глави, бате Сечо тихо ми говори:
- Преди двайсетина години ми ги даде бате Ени - знаеш го, така си и отлетя милият. И тогава бяха стари, а сега са си направо древни. Ама здрава направа имат нещата от едно време.
Стоя и си ги гледам понякога, пък те ми припомнят къде сме били. Вярно им поизтърках токовете, поожулих им кожата - много път видяха, далече ме отведоха, срещнаха ме с добри хора… И колко пъти са ме държали здраво на земята - в някой бой или просто да не се отнеса, когато съм бил на седмото небе…
Та, така - вземи ги сега ти.
И когато си на мотора им хвърляй по един поглед, да видиш как си пасват със свободата ни…

Бате Сечо умря няколко месеца след това.
………………………
Минаха доста години оттогава, брадата ми съвсем побеля, но все така гледам да не изоставам от момчетата и да летя с вятъра.
Днес привечер ми звъни Серго от нашия клуб:
- Брат, синът ми тръгва утре „на дълго” с мотора и глупакът не е оборудван както трябва. Да ти го пратя?
- Пращай го!
Стоим в гаража с младока:
- Извинявай, бате Краси, ама аз…
- Мълчи и мери!
Давам му едното си яке, ръкавици и посягам към ботушите:
- Чуй ме сега да ти разкажа за тези ботуши…

МИНАЛО НЕСВЪРШЕНО ВРЕМЕ

Дълбоко в планината, някъде из сумрака моторът ми е вече пред разпадане.
Защото пътят към селцето не е точно път, а е по-скоро някакво прахолячесто, надупчено и криво направление.
Изгасям машината на един завой на реката с място за огнище. Тихо е.
Намествам си багажа и мислите - отдавна вече не бързам за никъде.
Реших да пренощувам, запалих си огън. Ще продължа утре.
Останахме само аз и планината.
И съм тук!
И съм сега!
Най-накрая дишането ми се укроти…
Някъде към полунощ захладня и по навик притиснах гръб към ауспусите, но те вече бяха изстинали.
………………………………………………
Разбужда ме ромоленето на водата.
Примижам с очи - слънцето също ми намига през клоните. Доколкото си спомням, ми остават няколко километра - ще ги мина някак. А в селото все трябва да има къде да изпия едно кафе.
Паля и тръгвам.
Дупките и калта вече не ме нервират.
След поредния завой се показват първите къщи - целите в бурени. Ето го и центърът - като след война… Така и не можах да свикна с разрухата в родината ни…
Спирам пред малко магазинче. Отвътре изтичва жена на около петдесет:
- Разгеле! Пощата!
- Не е пощата, а един жаден моторист!
- Ех, тези пак ни забравиха! Кафе ли?
- Най-голямото! - оглеждам се. И от сърцето ми изплуват спомените от студентската бригада - добротата на тогавашните хора тук, нощите край огъня с китарите, приказните очи на Ивито…
- Ето кафето!
- Благодаря!
- Какво търсиш тука?
- Вече нищо.
- Ами, добре дошъл у дома тогава.

НОЩТА ПРЕДИ КРАЯ

Ударът му беше като взрив.
Вземаше ти въздуха и трудно смогваше да си събереш чарковите след това.
Бате Ники!
Бате Ники беше градски шампион по бокс и в махалата ни учеше как да се бием. И как да мислим - беше също умен и спокоен.
А когато в мазата на нашия вход започнахме да си организираме редовно първенства по бокс с „награден фонд” една кутия цигари „Стюардеса”, дойде, заби ни по един шамар, защото пушенето било вредно, и стана съдия на битките. Всяка вечер се прибирах окървавен и щастлив.
Също редовно ни отърваваше от по-големите тежкари, които задяваха нашите момичета. Или ни водеше цялата тумба на палатки край морето и поемаше отговорността за нас пред родителите ни.
Беше само няколко години по-голям, но се държеше като бог, изглеждаше като бог и говореше като бог, поради което повечето го смятахме за бог.
А и си беше бог.
Докато не умря жена му.
Това го смали, усука го и го заби в земята; взе му дъха завинаги.
Макар че и до днес, когато го мерна навън, се спираме пред входа да си поговорим за изминалите времена, за децата от махалата, които бяхме; за разните щуротии и щастливи мигове, които сме вършили и запомнили. Но вече не е същото…
……………………………………………..
Снощи се връщам късно през нощта от път и се налага да разходя кучето - моите пак го забравили.
Студеният вятър ти смъква кожата пласт по пласт.
Още на излизане гледам шайка нахакани типове пред съседния блок. Осем-девет пишлемета лочат бира от двулитрови бутилки, зяпат си телефоните и от време на време се хилят шумно.
В същия момент иззад ъгъла се появява бате Ники - прибира се от магазина. Живее в същия вход. Полутъмно е, разпознавам го само по прегърбената стойка и вечно разгърденото кожено яке. Спира се пред групичката, поглежда ги и казва кротко:
- Късно е, момчета! Пречите на хората да спят! Тръгвайте си, не живеете тук.
На петдесетина метра съм, но чувам всяка негова дума - тишината кънти и разнася и най-мъничката вибрация из заскрежения въздух. Забързвам се и в движение си намествам връзката с ключове между пръстите. Може да сме динозаври, но ще се озорят с нас. Вече тичам, когато го чувам:
- И понеже виждам, че в главите ви минават разни мисли, ще ви питам само едно: Готови ли сте да умрете днес - тук и сега? Защото аз съм готов!
- И аз! Здрасти, бате Ники!
- Здрасти, Красе!
Дори кучето се изпъна и се наежи.
В мозъците на младоците видимо настъпи смут. Никак не бяха очаквали такъв развой.
- Чакаме едни приятели!
- Ще ги чакате другаде! Сега тръгвайте!
И си тръгнаха.
Постояхме, докато завият зад ъгъла.
Тогава чувам бате Ники да пита с поглед в нищото:
- Ние ли сме последните?… А след нас какво?
- Не знам.

МЕЖДУ НЕБЕТО И ЗЕМЯТА

Ниските гръмотевични облаци ме затискат вече трети ден.
Валя ме няколко пъти, но Бог още реди небесната си баница и бурята предстои.
Преди минута изгасих мотора под една разнебитена спирка преди Беклемето. Съвсем измръзнах. Вдясно е Балканът, който скоро щеше да изчезне - ниското мрачно небе бързо го изтриваше от пейзажа.

………………………….

Извадих си бутилчицата с вледененото кафе, отпих и се облегнах на сака отзад. Тогава някъде далече в спомените ми се мерна Жорето. Моят най-първи приятел, когато бяхме деца.
С Жорето си обещахме, като пораснем, да станем рицари.
В краен случай космонавти. Но аз тайно се надявах да ме вземат поне за боклукчия, защото баща ми беше категоричен, че дори за такъв не ставам.
Жорето обаче беше гений. Участваше във всички олимпиади, учителките го обожаваха. И не беше натегач, просто беше умен. Говореше като шейсетгодишен доцент по химия и от нещата, които ми обясняваше по математика, обикновено разбирах само препинателните знаци.
Да, лошото - както отбелязваше класната ни - е, че се беше хванал с мен.
И като бъдещи рицари на цял щат ние от рано започнахме да защитаваме оскърбените и онеправданите. Бяхме готови веднага да обърнем света към по-добро - когато някой тормозеше друго дете, отивахме да го защитим, когато някоя баба си вареше лютеницата пред тях, ние носехме дървата, когато шайката гадове от долната махала искаше да обеси някое коте, ние влизахме в бой с тях. Това наложи в седми клас да отмъкнем балканчето на дядо, за да ни бъде първият кон. После мене ме биха, а Жорето баща му го накарал да прочете за втори път сборника с четиризначните математически таблици. А аз му викам:
- Жорка, ако бяха направили обратното, тогава щяха да ни измъчат! Че ти не носиш на бой, а пък аз - на математика.
И през лятото Жорето умря.
Казаха, че е от разрив на сърцето, имал някакъв порок.
Тогава до края на ваканцията мълчах и баща ми накрая, за да ме разсее, ме записа на футбол.
След първите няколко месеца, по време на важен мач, треньорът ме извика и ми каза:
- Ако можех, щях да те пускам да играеш през цялото време, а не за няколко минути, колкото да обърнеш мача. Но никой не може да си позволи да държи играчи като теб дълго - огънят им е в повече. А ти палиш и изгаряш всичко наоколо. Затова си остана и сам. Влизай и победи сега, но после си събирай нещата!
Той нямаше как да знае, че допреди месец се учехме за рицари с най-добрия ми приятел и че той сега е мъртъв, а аз съм най-тъжното момче на земята; и че май съм попил и неговия огън.

Да, светът щеше да е по-добър с Жорето и с него може би щяхме да успеем да променим нещата към по-добро…
Но Господ го спаси от тази битка.
И ме остави сам. Но помня обещанието си и оттогава се готвя за онази минута, в която Бог ще ме пусне за последната атака.
Тази, която ще обърне играта.

……………………………………

Гръмотевиците вече деряха прокъсаното небе и дъждът проблясваше по ламарината като рикошети от куршуми.
Поизправих се на седалката и отпих нова глътка кафе.

Добре, че двигателят на мотора още пропукваше, докато изстива, и някак успяваше да ме задържи с невидимата си нишка към този свят.

БИТАК

Студено е, но ако не беше вятърът, щеше да се търпи.
Встрани от човешкия поток, на вехта табуретка е седнала прилежно облечена възрастна жена. Пред нея върху вестник, направо на земята е сгънато ковьорче.
Като че не продава нищо.
Измъквам се от тълпата и приближавам:
- Добър ден!
- Добър да е!
- Колко струва ковьорчето?
- То не се продава - и се навежда, разгъва го, а отвътре се показва поочукана икона на Богородица. - Божията майка продавам, завила съм я да е на топло.
Настръхна ми косата.
- Налага ли се? - въпросът ми я изненада.
- С пенсия като моята се налага…
- Да поседна до Вас може ли?
- Може.
Сядам на един камък до нея и поглеждам косо иконата. Не ми изглежда нито много стара, нито много ценна. Погледът ми се спира на обувките на жената и виждам, че са летни сандали, обула ги е с вълнени чорапи.
- А колко струва Божията майка днес?
И усетих как пейзажът се вледени, остана да потреперва само ковьорчето.
- Днес е сто и петдесет лева, а другия месец може и да е умряла.
Изстинах и се слях с камъка. Имах осемдесет лева, извадих ги и й ги подадох. Тя дори не ги преброи, само си ги пъхна в джоба.
Станах и без да я погледна, си тръгнах. Чух зад себе си:
- Ами иконата?
- Запазете я!
- Не мога, вече е късно!
Вдигнах си яката, нахлупих шапката и се затътрих към спирката на автобуса.

ПОСЛЕДНАТА ЗАКУСКА

Напудреният петзвезден хотел е от малкото, които работят в кризата.
Както обикновено слизам на закуска рано и както обикновено трябва да побързам, защото в офиса не може да не гори вече някакъв пожар.
Сутрин пия само кафе с чаша вода, но този път съм разточителен и си поръчвам два-три резена ананас.
До мен няколко руснаци обсъждат гръмко нещо. По-встрани четирима германци мълчат, потопили глави в пържените си яйца. Братята сърби на централната маса са особено колоритни. Мъжът и жената са съвсем разпознаваеми - те са босовете - говорят тихо, малко и надуто. А двамата ахмаци до тях явно са им охраната - дъвчат шумно, лапат за четирима и се надвикват. Премествам се до прозорците и поглеждам навън. Дъждът се усилва и закапва тежко като сълзите на пребито дете.
Възрастният господин в бяло с малкото кученце минава покрай мен, кимва ми незабележимо и сяда в сепарето в дъното. С него сме единствените постоянни гости тук. Заварих го в хотела още като дойдох преди година. Никой не пита изискания господин какво желае. Носят му веднага чай, две препечени филийки с масло и шарена сол и три парченца филе за кучето. Той мълчи и гледа към градината. Ако каже дума - ще е на кученцето. То пък е кротичко и не досажда. И двамата изглеждат добри човеци.
- Здраствуйте, бе хора! Искаете ли да паходим? - натруфен млад нашенец е дошъл да посрещне руснаците. Изисканият господин в дъното все така гледа през прозореца, но дискретно поклаща глава.
Размърдва се и богатата двойка сърби. Мъжът се навежда към двамата си гавази и нещо им се тросва, те се сепват, бутват чиниите и изкачат навън. Този път изисканият господин е впечатлен и се обръща към залата.
Но германците все така дъвчат и мълчат.
Вдигам чашата с кафе към господина в бяло за „на здраве”. Това всеки път го кара искрено да се усмихне - той прави същото към мен с вечния си чай. Точно в осем и трийсет господинът става и излиза. Не го виждам повече. До следващата сутрин.
А исках някак да му кажа, че днес е последния ми ден на работа и вечерта си тръгвам към вкъщи; че ще се прибера в далечния си град, ще запаля мотора си… Защото май е дошло времето да поема към изгрева.
И този път завинаги.

ГОСПОЖА ЕВЛОГИЯ

Къщата на чичо Пешо в махалата не беше нищо особено.
Сива такава, с позакърпен покрив, но пък с два каменни лъва над портата; когато с аверите си правехме среща за излизане, казвахме: В пет пред лъвовете!
А в двора на къщата беше стаичката на нашата любима госпожа Евлогия.
Стаичката й беше с едно китно прозорче и с вратичка към тревата до детската площадка. Когато напечеше, госпожа Евлогия изнасяше сгъваемата си масичка със сгъваемото си столче пред вратата и сядаше да пие кафе и да се порадва на децата. Тогава се надпреварвахме да я разпитваме за всякакви и най-необикновени неща. Тя ни отговаряше надълго и нашироко, а ние я зяпахме в захлас, насядали по тревата. Отговорите й бяха като приказки, които тя вълнуващо и пъстро разгръщаше в сърцата ни. Помня и как се смълчавахме, когато ни пускаше на грамофона си своите „симфонични балади”, както ги наричаше тя.
Някак ме беше усетила и с мен си говореше основно за литература. И ме навикваше, когато разбереше, че не съм прочел някоя книга от задължителните. Като отраснах, бях фурия, но когато минавах край нея, благопристойно намалявах темпото, поспирах за минутка, поздравявах и я заговарях.
Всички в махалата се обръщаха към нея с „госпожа Евлогия” от уважение, но малко хора знаеха подробности за живота й. Спомням си колко ме шокира разказа на баща ми, че чичо Пешо не й бил син, братовчед или друг някакъв роднина, а неин ученик от гимназията:
- И когато госпожа Евлогия се пенсионира, се оказа, че остава на улицата, защото живеела във ведомствено жилище. Нашият Пешо разбрал от майка си и решил да я приюти. После взе, че построи тази стаичка за нула време, покани я и тя дойде. Малко култура да внесе жената сред тези диви гагаузи!
Рано сутринта на един дъждовен септемврийски ден трябваше да вляза в казармата.
Изпратиха ме момичето ми и госпожа Евлогия.
Блъснах вратата на колата, без да се обърна, но помня мокрия прозорец, вадичките, които се стичаха по стъклото и размазаните подсмърчащи силуети на едно младо момиче и на една стара жена.
Повече не ги видях.

ЗА ЖИВОТА НА ЕДНО ДЪРВО

- Няма да сечете! - гласът на чичо Стефчо вече стене.
- Отдръпнете се, Ви казвам, ще разширяваме паркинга и дървото пречи!
- Този орех го е засадил баща ми, когато съм се родил - няма да го сечете!
- Викай ченгетата, началник! Този ще ни вгорчи живота!
Гаражът ми е на има-няма двайсет метра от драмата с ореха. Прибрал съм се от командировка само за няколко дена и гледам да запаля мотора и да изчезна нанякъде. От десетина минути пристягам упорито дисагите и се убеждавам да не се намесвам.
В далечината дочувам боботенето на моторите от клуба - идват за мен. И в следващия момент улицата се изпълва с грохот, а буреносните машини на братлетата задръстват движението.
Момчетата не гасят, гледат ме, че се моткам и нервничат по седлата.
Онези отсреща обаче пак нещо крещят на чичо Стефчо и го бутат далеч от ореха.
И понеже помня същото това дърво в двора на чичо Стефчо и колко пъти сме се крили от дъжда под него и как сме си разказвали разни невероятни истории с приказната Меги - дъщеря му, в която бях влюбен тогава и за която като нищо щях да се оженя след казармата… и някак не издържах. Пресякох улицата на косо, спрях се пред единия смелчага с резачката, хванах го за врата и му измъкнах верижния трион от ръцете.
Той ме гледаше вцепенен.
Обърнах се и направих знак на момчетата. Настъпи гробна тишина - всички изгасиха почти едновременно, подпряха моторите на степенките им и започнаха да слизат.
Така ни завари полицейската кола.
Двамата полицаи излязоха бавно, огледаха се внимателно, а аз им направих знак да се приближат:
- Тези момчета от общината искат да отсекат нашия орех, ама няма да стане. Ще го оставят и ще направят остров около него, за да разширят паркинга. Става така, нали? - и се навеждам над баджа на началника, за да му запомня добре името. - Става, нали, господин Стоянов?
- Е, май ще можем да заобиколим дървото. То няма да е точно остров, някакъв крив полуостров ще е, ама майната му!
- Тъй ами, браво на вас! Видя ли колко било лесно?! - и двуметровият Жоро Секса от нашите го тупа братски по рамото. Като в този деликатен момент началникът Стоянов може и малко да се е изтървал в гащите.
- Чичо Стефчо, наглеждай тези момчета да си спазят уговорката! Имаш ми номера.
- Става, Красе!
- Значи всичко е наред? - ме гледа изпитателно единият полицай.
- Съвсем наред! Тръгваме!
- Ние ще ви изчакаме!
- Само така! Път на свободните души! - и Жоро Секса, щръкнал над всички, целият в замазани кожи и леко възбуден, този път прегръща отревисто с мощните си ръчища двете ченгета.
Нямах време да задържам погледа си върху пребледнелите физиономии на служителите на реда. Постегнахме се набързо, запалихме кервана и отлетяхме нанякъде. Както си бяхме решили.

МАРИЯ

Една вечер като студенти в литературния ни клуб скришом я докоснах. Тя разбра, усмихна се топло и си мушна ръката под моята.
Но тогава само довърших песента, оставих китарата и не посмях да продължа нататък.
След десетина години се видяхме и се прегърнахме неловко. Беше се омъжила за някакъв паралия. Той пътуваше, а тя си стоеше вкъщи и четеше… Спрях дотам. Излязох от тях, запалих мотора си и изчезнах надалеч и за дълго.
Разбрах, че после се развела.
Преди първото „голямо затваряне” през 2020-а получих снимка - тя, с кръстосани крака, с димящо кафе в ръката, на някакъв бряг, пред някаква каравана, до някаква накривена палма и с надпис: „Поне морето не могат да ни вземат!” А по-надолу: „Не пиши, не звъни!”
Малко след това ни взеха всичко.
И оттогава й пиша.
Въпреки че профилът й е отдавна изтрит.

ПРЕОБРАЖЕНИЕ

След полунощ.
Още виждам децата от сиропиталището, подредени в две редички.
Както обикновено сме им занесли подаръци, но този път останахме, защото малчуганите искаха да ни попеят.
И докато песничката кънти между стените на общата стая, към мен се приближава дребничкият Радко и ми шепне:
- И аз имам подарък за теб! Ето този химикал!… Давам ти го! Защото госпожата каза, че пишеш за живота - вземи го, за да разкажеш на всички за нас - колко сме щастливи, че ни идвате на гости. Напиши, че Снежито е моята приятелка тука. Че Илко вече не се напикава през нощта… Не, това не го пиши - ще се засрами! Разкажи, че вече имаме телевизор, че се учим горе-долу добре; че прочетохме онази книга, дето ни я даде. Четохме я всички заедно. И да напишеш, че беше хубаво! Хем някаква книга, пък виж - беше хубаво… Ама какви сте рокери само! Ще ми дадеш ли пак да седна на мотора? Ама другата събота пак да дойдете!
- Ще дойдем! - отвърнах, а той ме прегръща силно.
И още виждам почудата в очите му от секундата, в която извечната болка в сърчицето му сякаш най-после се утаи и като че ли изчезна.

СПОМЕН

Миниатюрна и почти прозрачна, с дълга бяла коса - искряща, но укротена в тежка плитка; на дървеното столче пред единствения прозорец на стаичката й, и с мъничкия черно-бял портрет на майка си в ръце - така я помня.
- Да грейне най-после лицето и на моята майка! - вика. - Да вдигне очи, да ме погледне, че да се сдобрим!
Пристанала навремето прабаба ми Пена - дивата гъркиня от Одрин - на прадядо ми Иван, хвърлила се на коня зад него и повече не видяла близките си. Имаше само този портрет и кичурчето сламеноруса коса за кадем - отрязано, докато е била дете, и увито в червена прежда.
И през годините, докато стареела, все режела по някой кичур от косата си - първо черен, после посивял, накрая съвсем бял - и си ги пазела.
Вече на старини я виждах всяка неделя да вдява космите от кичурите в иглата и да бродира с нея направо върху снимката. Дупчи фотографията и пее на гръцки, а аз клатя крака на стола и захласнат слушам.
- Ще ти светне сега лицето, мамо! Ей, сега! - и вади най-накрая един ден русия кичур, вдява косъм по косъм и дупчи портретчето там, където е лицето на майка й. И пее на гръцки.
А гласът й трепти и се носи от цветче на цветче в градината, прелита над древния орех и се стапя в далечината.

ПИСМО НА ЕДИН ЗАТВОРНИК ДО МИНИСТЪРА НА ЗАТВОРИТЕ

Скъпи човече, аз ти благодаря!
За дългото взиране в мрака и за мига наскоро, в който мракът най-после погледна в нас.
За ненужната ни значимост и за смигването, че сме просто пепел в пепелта.
За напудрените думи в защита на Свободата, докато не я прогонихме от нас.
За коня с горяща грива, върху който ни прикова и който препуска все още през възпламенената гора.
За скверните времена на богатства и шемет, в които трябва да се борим за всяка глътка въздух.
Благодаря ти, Учителю,
че ме подтикна към Пътя на простите неща - да знам, че когато се усмихна на някоя живинка, и тя ще ми се усмихне; че след бурята остава само повей, изпълнен с ухания; че славеят не пее една и съща песен два пъти; че когато хвърлиш камък във вира, цялата Вселена потреперва… Както и че всичко в този свят е само наужким.

Слава Богу, ти ме издърпа тогава от блатото! Помня как ми каза:
Дръж се за тази Любов!
Нищо повече не очаквам, нищо повече не търся.
Защото смекчих сърцето си и вече съм добре!

С обич: Последният Огняр

……………………………………………..
… и записа той тези думи, положи ги в дървената кутийка с косите на майка си,
и ги зазида в чешмата, която се бе захванал да гради сам насред нищото…

БУРЕНОСЦИ

… и така до края ще продължаваме да изживяваме всеки свой ден като последен - със сърца в пламъци, с погледи към вечността!
Защото това е нашият начин да се докоснем до Свободата.
Така Пътят ни се превръща в онази Планина на Преображението, чийто връх трябва да изкачим.
А изминалите дни и разстояния нямат никакво значение, защото е важен шепотът на вятъра.
Вятърът, който се носи с нас, потапя ни в уханията си, въздига ни и сбъдва детските ни мечти.
Какво друго имаме в този изпепелен свят?
Нищо друго!
Само буреносните си души, които се сливат с хоризонта и постепенно чезнат в полета си към безкрая.

В ДОЛИНАТА НА СЕНКИТЕ

Като деца бяхме съученици.
После се изгубихме за дълго.
Видях го отново преди две години. Точно беше излязъл от затвора и беше решил да започне “на чисто”.
С жена си взеха да продават цветя на едно от пазарчетата във Варна. Минавах през сергийката им от време на време, купувах по някое цвете, говорехме си.
Но от няколко месеца вече не ги виждам. А и кой ли ще купува цветя в тази немотия. Поразпитах - никой не знаеше къде са.
Веднъж ми каза:
- Знам, всеки живот завършва със смърт. Но до тогава искам да съм щастлив!
И за да имам твърда почва под краката тук - в “Долината на сенките”, гледам да съм добър човек, да не си отварям напразно устата и внимавам да не затъвам много-много в тинята на дните.
Пък и свикнах да не се радвам прекалено, когато успея в нещо, защото успехът е нетраен!
Ама и не се отчайвам, когато съм зле - след бурята винаги грейва слънце, нали?!
За това ти казвам:
Просто се радвай, че си тук и сега!
Бъди щастлив и помагай на другите да бъдат щастливи!
Хайде сега, избери си цветенце - ама в саксийка, за да е живо и да му се радваш дълго!

ВЪТРЕШНИЯТ ВОИН

Далече, далече,
дълбоко, дълбоко,
тук и никъде другаде; в нас - живее нашият тъжен Вътрешен Воин.
Той става сутрин преди всички, вслушва се в желанията на сърцето, записва си страстите на ума.
После те събужда за битката…
А привечер умело слива в кратичка поема сраженията, които си водил през деня, добавяйки вечните ти оправдания, че си притиснат да воюваш за всяка коричка хляб.

СЪРЦА В ОКОВИ

Учителят каза:
Не мога много.
Само да ви покажа с какви окови сте на този свят - с железни или със златни.
Но ключът за тях е във вас.

БЛАГОВЕЩЕНИЕ

Видях за последно мъничкия Наско миналия четвъртък.
Бях му обещал да отида.
Влизам в коридорчето на вледенената квартира и Ани веднага ме дръпва за ръкава:
- Направи нещо, Краси!!! - очите й са два черни кладенеца.
Мълча.
Забравена от мъжа си, без никакви близки, за разкъсаната от човешките зверове майка детето й е единственото спасение. И разпятие.
Преглъщам буцата в гърлото си и влизам при Наско. Той лежи, диша бавно и тъжно; нослето му е съвсем изтъняло, но зайчетата в очите му още проблясват. Шепна му:
- Насе, идва пролетта и пак ще те возя на мотора! Готов си, нали?
За миг очите му стават големи - поема си тежко въздух, протяга ръка към моята и я стисва. Виждам, че иска да ми каже нещо и се навеждам:
- Гледай мама да не плаче много… Всичко ще е наред…

БРАТСТВОТО НА БЕЛИТЕ БРАДИ

Идва момент, в който осъзнаваш, че карането на мотор вече е нещо повече - едно пътуване към себе си; медитативна практика, която те приближава до други, по-съвършени светове.

И тогава Бог разкъсва тялото ти, излиза из теб и сяда да помълчите заедно, смаяни от красотата на Творението и от уханията му.

Ето това е за мен Пътя и смисъла да го изминеш с мотоциклет.

БЪЛГАРСКА РАПСОДИЯ

Ще изкачваме върха!
Ама с джипки. Защото някои сме дебели, други дърти, а трети и двете.
За нас остана последното превозно средство в колоната - една разпадаща се УАЗ-ка.
Другите вече бяха поели по баира нагоре, когато и ние най-после се намятахме в съветското возило - то гръмна отревисто, подскочи яростно, раздимя се и… изгасна.
Умълчахме се, а шофьорът остана загледан в нищото.
- Колега, нещо стана ли? - опипвам внимателно почвата аз.
- Протече на цървула, ‘бах ма’а му…
- Моля?
Разговорът не тръгна добре.
Аз се поправям:
- Да помогна с нещо?
- Ба‘ ли му мамата?! Тече на цървула, че и пари… - и сочи към гумения си галош, където капе и се изпарява охладителна течност.
- Ами, да погледнем. Отвори капака.
Водачът опъва с мощна псувня жилото и освобождава предния капак. Аз вече съм слязъл и с него надничаме в двигателя.
- Нищо не фаштам, ши знаиш, и нищо не барам! ДаскалЪТ ша викам!
- Той ли е механикът ти? Ето, тука тече…
- Той е, ДаскалЪТ! - и го набира по мобилния. - Ой, Даскале, да додиш, че се счупи джипЪТ!… Ей тъй се счупи - и въобще сега тече… Бе, ела ти викам! Да та и…
- Да носи и инструменти! - добавям услужливо.
- Абе, вземи и неква отвертка!
- Инструменти!…
След трийсетина минути пред нас заковава стогодишен фолксваген и от него победоносно слиза ДаскалЪТ. Той е напет около петдесетгодишен момък с кръвясъл поглед:
- Петьо, ши тъ и… Едвам стоя от снощи! Щото бая сме се нахвърлили май?! - нарежда ДаскалЪТ, подпрян на УАЗ-ката и пуфти.
- Може! Ама аз нищо не помня. - Петьо е откровен. - Ей го, къде тече!
ДаскалЪТ рови в джоба на анцунга, вади една нахапана отвертка и се пробва да затегне скобите.
- Преебана е резбата! Тел да имате? - свивам рамене. - Нямате! Ей, много сте прости! - и вади изолирбанд от другия си джоб. - Сега ши стани!
- Изолирбандът дали ще държи, че там е горещо? - решавам да помогна аз.
- Ни мои да не стани, а то и без туй друго няма!
Механикът е далдисал до кръста в двигателя. А нашата малка, но сплотена група вече сериозно се съмнява, че някога ще стигне върха.
- Пали! - заповядва ДаскалЪТ след няколко минути.
Петьо пали.
- Готово! Газ и да ви няма, да въ и… - не чувам края на изречението, защото Петьо включва на първа с трясък и с джипката дружно се замятахме по ужасния път към върха.
- Госпожата, ой! - Петьо наставлява седналата до шофьора Ники. - Да наглеждаш ей тоз на часовник за градусите - и фърляй по един поглед на цървулЪТ, да не капе пак отгоре му… - Ники е втрещена, но стриктно започва да изпълнява заповедта, докладвайки на всеки петнайсет минути:
- Температурата - в норма, цървулЪТ - сух!
Мълчанието в превозното ни средство може да се реже с нож - изостанали сме фатално от основната група, а и не е ясно дали въобще возилото ще ни закара догоре. Но Петьо е курназ:
- Що са кумите, ве? Я сега малко чики-рики, да се очупите! - и ни пуска по радиото една мазна чалга, моите вътрешности съвсем изтръпнаха.
- Петьо, ще ме просълзиш - едвам надвиквам машината.
- Нале, нале! Бах ма’аму и живот! Зяпайте навънка сега - да видите к’во е туй красота!
Точно тогава влизаме в облаците и нищо не виждаме.
Жена ми в прилив на нежност и с един пръст прах отгоре си решава да обогати общата култура на децата:
- Това, деца, е заслон! В него…
- Мамо, стига сега и ти! Не може да бъде! - малката Мия е категорична. - Как ще влезе в него слон? Пък и как ще го домъкнат дотук?
Народът в джипката - допреди миг затънал в отчаяние - избухва да се хили. ШофьорЪТ разчита този знак съвсем погрешно и дава мъгел на чалгата. И групата ни отгърмява във финален щурм към върха.
Над всичко се възвисява като за последно ревът на Петьо:
- Ой! Пък ей на, тука вдясно може да видите балканските ни върли диви крави-единаци.
Това вече ме довърши и аз се отпуснах назад, без да мога да си поема въздух от смях.
А прахолякът ме обви съвсем и ме отнесе в селенията на чистата радост.

ОТГОВОРЪТ

- … но защо едни страдат, а не го заслужават, други са богати и щастливи и също не го заслужават; светът е пълен с болка и страдание - не само сред хората, но и навсякъде? ЗАЩО, искам да знам?
- Виждаш ли тази гора? В нея има всичко - и големи дървета, и малки, и храсти, и мънички тревички, и мъхове и камъни?
- Да.
- Това е всичко, което трябва да знаеш.

ЗА ТЪРСАЧИТЕ

…защото преживените днес щастливи мигове ще бъдат тези, които ще те крепят, когато дойдат големите тъги…
Затова живей безбрежно.
И не търси сушата - ти не си корабокрушенец.
Ти си усмихнатият Търсач, който пътува в безкрая и се учи от съвършенството на небесните неща.

СТЪПКИ ПО ВОДАТА

Прозреш ли нуждата от Пътя, настъпва вътрешният покой.
Настъпи ли вътрешният покой, се появява Учителят.
Появи ли се Учителят, стъпваш на Пътя.
Стъпиш ли на Пътя, ще простиш.
Простиш ли, ще се пробудиш.
Пробудиш ли се, ставаш самия Път.