Петър Андасаров

Кой не знае днес каква е тя? Всеки българин! След огнено изречените думи, че „пътят е страшен, но славен”, той е знаел накъде го води този път. Никъде другаде, освен към гибелта. Но това не е простата смърт, подир която няма нищо.

Днес разнищваме неговите думи, вървим слънчево край знаците на подвига му, за да намерим не само точните измерения на всичко, което съдържа животът му, а и да потърсим стойностите на онова велико, което го прави всеки миг от времето на България ВЕЛИК!

Колко реален и как недосегаем е той. Как достъпен е за всеки със стиха и погледа си и колко висок е. Как е наш с кръвта си българска и колко далече странствува по земята, повикан от борци и хора с неговото нявгашно очакване за „бъдещий комунистически строй на целия свят”. Повикан от тяхната памет и необходимост за знаме в борбата им. Значи - наш и на хората по света.

Има нещо символично в това, че светът го видя голям, незалязващ, светещ, жив. От върховете на неговата поезия и от оня, белязан от подвига му връх, в шепите на майчица България - Вола.

Той е знаел къде го води пътят - към гибелта. Но не е тръгнал в сенчесто усое или край бистър кладенец, под мирна бука. Вървял е, магнитно мамен от мисълта си за слънчево място. Защото така е виждал свободата - като слънце за всички. И е стигнал до своя връх.

Неговият връх навярно го е чакал. Не е било възможно да свърне другаде, защото задъхано е изкачвал бъдещето на историята на своя народ - а то е имало в прегръдката си и Вола.

Към гибелта си е вървял, защото е знаел от себе си и от своя събрат по величина и философия за борбата, по героизъм и подвиг - Васил Левски, че „Трябва да се жертвува всичко, па и себе си…”

Знаели са и двамата, че жертвите ще са мостът, през който ще премине Свободата. Нека си признаем, от днешния бряг на мечтаното някога от тези двама титани често се вглеждаме към отминалото, към далнините, в които свети подвигът им, и умуваме, загадъчно умуваме за загадъчната му смърт.

И в това има нещо силно символично. Символично е, че найде своята смърт този близък и недосегаем Ботев на висок връх, за да го вижда непрестанно България и светът.

Символична е и загадъчността на смъртта му. Има ли някакъв смисъл истината за това от чие дуло е полетял куршумът, преди да предизвика неговото безсмъртие.

Или това - от коя страна е дошъл, кой е натиснал оня списък. До болка трябва да изречем пак - не другаде, тук е трябвало да загине. Не паднал от куршума - трябвало е да завърши пътя си с безсмъртие, дето да се прекланят хората от всички бъдещи времена.

Иначе това нямаше да е подвиг, нямаше да има знаме с името Ботев. Нашето, българското знаме. Единият пада с устни върху земята на връх Вола, другият - Левски - осветява с погледа си небето на България, за да свети во веки веков, с неговите очи!

Там в пазвите на майка България. Не е могло другояче да завърши жизненият им път. Освен с безсмъртие. За да имат всички подир тях ВЕЛИКИЯ ПРИМЕР.

Както те са срещали несгоди и бъдещия ден на недоимък и чакана борба с усмивка, с топли думи и смях в оная прочута заради дружбата им воденица, така и борците по техните пътища по-късно деляха всичко - залък и водица, дума и надежда из кърища, по гори и яташки къщи.

Като тях бяха твърди в решимостта си приятели с пищова и камата си, пред които изричаха свети клетвени думи. С техните имена. В името на тяхната памет и на изреченото от тях.

Създаваха бойни единици - пак с техните имена. А в живота им присъствуваше техният нрав. Искаха да са чисти като тях. И верни като тях. И биваха. И не можеше да не последват примера им.

Защото имаха и пътищата, и програмата им, и нравствеността им. И тяхната готовност за смърт, а всъщност за свобода. И не бе възможно тя, Свободата, да не дойде пак по наша България. Те бяха предрекли всичко.

Защото имаха мисълта и усещането на пророци. И сами бяха оставили пътищата, по които вървят те, бъдещите борци. А и сетнешните хора. Всъщност ние - днешните хора.

Награда ли? Не в тоя смисъл, който понякога има днешният човек. И не всеки днешен, а някои между нас. Не награда за сит живот, не за почести и заслуги. А свободен дух от изпълнения дълг.

Такъв е бил техният дълг - „Аз съм посветил себе си на отечеството си, да му служа до смърт и да работя по народната воля”. Рекъл го е Левски. И е отстоял на всичко изречено. Същото е чувствувал у себе си геният Ботев. За да не ще нищо друго, освен

„Но… стига ми тая награда -
да каже нявга народът:
умря, сиромах, за правда,
за правда и за свобода…”

Този, неговият народ, за чиято бъднина склони глава на Вола и положи костите си в скутите на своята и нашата България, каза тези думи на признателност завинаги. И неговите, и костите на Левски светят в паметта на земята ни. За да знаем още по-категорично цената й. Да я обичаме и браним като тях.

Затова във вървежа на годините, които вече имат за нашето Отечество знака 1300, свети все по-ярко подвигът на Ботев и Левски, на всички подир тях, с тяхната съдба.

Затова признателността ни спира все при тях, при паметниците, при лобните места не на смъртни хора, а при малките пантеони на безсмъртието, каквито са всъщност те за нас, българите.

И ще ни е нужно само едно - да шепнем и на глас да изричаме в миговете на преклонение заедно с бунтовния техен вятър думите им за чест, за преданост, за обич и готовност да паднем при първия зов на родината. Тя, за да остане. И името българско!