Лъчезар Лазаров

Какво по-хубаво от хубавите спомени!

Преживял си нещо и то е оставило трайна следа в теб, в душата, в съзнанието ти.
Не може да забравиш красивото, стойностното, важното. Казват, че човек помнел хубавото, а лошото пораждало травми. Ех, тези психолози!

Мой близък някога ми разказваше за прабаба си, която преживяла кончината на всичките си деца, без едно. С тази мъка живяла деветдесет и осем години…, но това е друго.

С ваше позволение ще ви разкажа пет години спомени, или поне най-значимото от тях. Онова, което се е запечатало в съзнанието ми и вероятно ще помня…докато помня. Скъпи, красиви и топли спомени - за цял живот.

Онези пет години прекарах не в интересни пътешествия надалеч, а на едно място. Години прекарани на територията на по-малко от сто декара.

Представете си един природен парк с вековни дървета, ограден с висока, шарена ограда. Красива и здрава. Параден вход, старинни сгради, величествен храм и множество алеи. Напукани и нагънати от корените на дърветата, и в същото време обгърнати от техните корони…

Спомням си напролет малките животинки, пъплещи навсякъде. Струпваха се на огромни колонии: на асфалта, по внушителните корени на дърветата, в шумата…

Пресичаха алеите на върволица, наредени в индийска нишка. Бяха толкова много - хиляди, милиони, милиарди - може би. Бяха толкова много, че когато вървях трябваше да ги прескачам, за да не ги смачкам.

Понякога ги наблюдавах с часове, седнал на някоя пейка. Pyrrhocoris apterus, Великденче, или по-известни като Божи кравички.

Често се разхождах из парка. Имах си мои места. Как никога до сега не бях се сещал, че може да се учи сред природата?!

Тогава бях още дете. Не познавах живота и на разбирах възрастните. Между впрочем, и сега не съм сигурен, че ги разбирам, въпреки, че минах четирийсет. До тогава бях учил у дома и в класната стая, а сега можех да се разхождам с часове в парка, чак докато камбанният звън не известеше началото на вечернята.

Бях далеч от дома, старите приятели и всичко познато, за дълго време. Зад тези стени беше големият град, но аз не исках да зная за него.

През деветдесетте години на миналия век големия град беше опасен. Спомням си, че през първата година рядко излизах някъде. Тези стени, като че ли ме предпазваха, и това, което се криеше между тях ми харесваше.

Старинните сгради носеха духа на времето, в което бяха строени, а стилът на архитектурата им бе от още по-рано. Вековните дървета, като че ли бяха събрали в себе си всичката мъдрост на света. Храмът излъчваше тишина и носеше покой. И онези алеи…

Те сякаш водеха в безкрая. Само приглушено и отдалеч се чуваше шумът на големия град, който се задъхваше под тежестта на автомобилните гуми, за да напомни за себе си.

Този шум беше толкова слаб и незначителен, че дори нежната симфония на птичия свят, който населяваше гората, го заглушаваше.

Там се носеха старинни напеви, чиито божествени мелодии сякаш бяха разкрити на човека направо от небесните ангели. Те звучаха и в кабинета по музика, със стария хармониум…

Seminario. Тази дума ни бе напомняна често, заради латинското си значение. Разсадник.
На всички ни е известно, че в разсадниците се култивират отбрани сортове качествени растения.

Никой не е виждал разсадник за тръни, нали? Затова трябваше да внимаваме, да бъдем примерни и възпитани. Повярвайте, там имаше примери за подражание, а добрите нрави и взаимното уважение бяха на почит.

Онези, които не успяваха да вникнат в този нов, и различен от всичко до сега, свят напускаха още през първата година, а и след това. За жалост те не можаха да намерят себе си…

От древните езици си спомням и друга дума - subordinatio - съподчинение. Наистина, за първи път там научих, че всеки трябва да си знае мястото, и напълно да се подчинява на по-висшестоящия от него.

По-късно разбрах, че без този важен принцип не можеше да съществува нито една качествена общност. Без него се разпадаше всяка система - най-вече семейството, а обществото деградираше често пъти необратимо.

Наистина почитта и уважението, а често и някакво естествено страхопочитание намираха място сред нас, най вече към преподавателите, и то напълно заслужено.

Спомням си учителя по български. С черен костюм, с черна риза и обувки и бяла брада. На левия му ревер стоеше малка жалейка. Казваха, че ходи така вече няколко години, откакто починала съпругата му. Замечтан, с поглед вперен в безкрая, той разказваше за „своите” герои все едно, дали му бяха приятели или „врагове”…

Учителят по история изкачваше много бавно стъпалата до класните стаи на втория етаж, чиито брой моментално бе запомнил, и слизаше обратно чак когато свърши и последният учебен час.

Имаше слабо сърце. Не тази слабост мъчеше добрия старец, а това, че гледа света през стъкла… Тези на очилата, които носеше постоянно. Онези мъдри очи се насълзяваха, когато някой ученик не можеше да отговори на въпроса му.

Носеше се мълва, че заради феноменалната си памет пред името му щели да стоят доста титли. Несъблазнен от тази възможност през целия си живот бе останал учител тук, където никога не написал двойка. Никога и на никого.

Не риторика, а омилетика. Друга древна дума… Трябваше да се заслушам внимателно в тихите и смирени думи на учителя… но нима това не беше урок?

В следващия час се наслаждавах на вещите тълкувания на Книгата на Книгите. Библията. Малко по-рано съвсем бегло се бях запознал с нейната история. Сякаш чак след години разбрах това, което почувствах тогава. Нещо съвсем непознато - все едно да разбереш всичко за миг!

Осъзнах го много по-късно. Тогава разбрах, че само доближавайки се до истината за Твореца всичко придобива нов и различен смисъл. Всеки въпрос получаваше задоволителен отговор. Вече не съществуваха неуспехи и зло. Появиха се хиляди причини да търся, да започвам всичко отново, да продължа…или просто да живея, осъзнавайки всичко това.

Беше въпрос на време пак и пак да изучавам Библията. Това време беше дошло. И този човек, за когото неговите часове и предмет буквално бяха всичко каквото имаше, със своята жива вяра и свойствена взискателност остана в съзнанието ми… На младини следвал в Швейцария. Това беше моят учител по Свещено Писание.

Впечатлявах се отново, когато в стаята влизаше добре облечен млад мъж. Той поставяше куфарчето, което носеше пред себе си и започваше да говори толкова увлекателно и от сърце… още преди това всички отправяха поглед напред и през този час дори и най-шумните и разсеяни ученици бяха като онемели.

Спомням си философът-библиотекар…
С интерес слушах спомени за пътуванията му по света; пред нас стоеше друг интелигентен и изискан преподавател, който говореше свободно няколко чужди езици…
И всичко това събрано в едно!

След тези пет години учих и на други места, но никъде не беше същото.

Превъзмогвайки студа, оскъдната храна, липсата на всякакъв комфорт и какъвто и да било лукс, съзнанието ми бе устремено далеч над всичко това. Какъв ценен урок!

Наистина там научих толкова много! Животът на това място, между тези стени бе изпълнен с източни напеви и древна мъдрост. Онази мъдрост, която светът забрави и днес не познава. Веднъж вдишал от въздуха на Семинарията не можах да уча никъде другаде.

Днес отново се разхождам из познатите алеи в този духовен оазис насред големия град. Виждам как нищо не се е променило. Отново всеки, който бъде призован и избран, тук може да отпие глътка от живата вода на Божественото слово, за да не ожаднява никога.

И днес, когато си мисля за онези пет години, осъзнавам, колко жив е този спомен.

Възможно ли е, да е толкова ярък, че да прилича на реалност; или толкова значим, че да е част от теб?! Възможно ли е не споменът да живее в мен, а аз - в него?!

Може би звучи странно. Понякога си мисля, че още живея и уча там! Навярно, защото разбрах, че ще се уча през целия си живот.

Някой точно там ми показа как.