Лъчезар Лазаров

Искърското дефиле!
Омайна прелест, скрита сред гънките на чутовния Балкан! Разсечената му от бурите на времето снага и днес впечатлява жадното човешко око, особено, когато то търси природни красоти.
Прострян между няколко дяла на Стара планина, проломът приютява част от най-дългата изцяло българска река. Оросяван от струите на хладни и чисти потоци, свежест и прохлада лъхат от Искърския пролом. Из надвисналите канари с причудлива форма зеят гърлата на безброй пещери. Плодородни лъки съпровождат реката, страховити подмоли и дълбоки вирове приютяват всякаква риба. Старите селища, накацали по съседните рътлини пазят древни тайни, а полъхът на времето разказва за нечувана архаика и обвити в мистерия легенди.
Зеленясалите камъни и калдъръмите на древни духовни твърдини, множеството римски крепости и пътища потвърждават всяка дума. И при все това историята на този край в Софийско остава оскъдна и непълна.
Именно тук са устремени и нашите усилия: да положим още една интересна страница в тази стара, но недописана книга.
Прелестните картини на Искърското дефиле са удивлявали и в миналото. Особено за жителите на София и околността то е било един от най-желаните екскурзионни маршрути. Затова скоро след пускането на жп линията София - Роман по завоите и мостовете на това, революционно за времето си съоръжение е вървял и увеселителен влак.
От друга страна линията е допринесла за това да бъдат опознати и най-недостъпните кътчета на дефилето. А разположените край р. Искър селища и скътаните около тях църкви и манастири, както и цялото културно наследство са станали по-лесно достъпни и посещавани. Едни манастири, като Курилският, Свогенският в местността Ливаге и Черепишкият се оказват наблизо. Други, като Искрецкият и т.нар. „Седемте престола” - Осеновлашки - възкръсват за нов живот. До първия през 1909 г. отваря врати единственият за времето и по рода си санаториум за гръдоболни, а до втория се изгражда път през село Габровница за Осеновлаг. По-късно манастирът е ремонтиран и възстановен основно.
„Като огромна разтворена книга е онова място в Стара планина, където Искър разсича на две гигантската й снага. Криволичещите пътеки и разхвърляните по ридовете „държави” на балканджиите приличат на древно писмо, сътворено от незнаен летописец”. Така в миналото описва Клисурата краеведът Андрей Виденов - родолюбив местен автор и публицист. Истината е, че дефилето впечатлява и други небезизвестни личности.
Интересен малко познат факт е, че Искърското дефиле е забелязано и оценено по-рано не от кой да е, а от патриарха на българската литература - Иван Вазов. През периода, когато Вазов е живял в София, а това са годините около 1897 - 1912, той разказва за тогавашното с. Своге с най-топли чувства. По това време той често пътува из дефилето и може да се каже, че нито едно селце не остава незабелязано от неговия творчески, изследователски и родолюбив интерес. Вазов не само се наслаждава на красивите гледки, но интересните по нрав балканджии са чести негови събеседници. Дали на нивата, или в селската кръчма - той не пропуска възможност да събере сведения, за топонимията, за османлиите… Има споменати дори и отделни махали, чиито имена той записва и оставя в няколко произведения. По-късно събраните сведения биват претворявани по свойствения му, майсторит начин във велики литературни произведения. Така се раждат едни от емблематичните му разкази - „Една българка” и „Дядо Йоцо гледа” - с автентични и действителни истории и герои от дефилето!
„Искърски пролом” е пътепис, който не пропуска нито една от станциите на новата линия. Описани са Курило, Калугерица /Клисура/, Реброво, Своге, Церово /там не е имало спирка/, Милкова ливада /там също/, Елисейно /по-късно Елисейна/, Мездра, Роман. „Екът на Лакатнишките канари” е самостоятелно стихотворение, написано на станция Лакатник. Предмет и тема на разказа „Своге”, написан през 1899 г. е малката нива близо до р. Искър - собственост на поета, в която той седи под сянката на дъбови дървета, наслаждавайки се на съводието на р. Искрецка. Известни са и още: „Копнеж” стихотворение за връх Грохотен, находящ се над гр. Своге.

…Всеки ден, час и минута
в нови картини блестиш.
Зла е съдбата ми люта:
аз съм скован - ти летиш!

Няма как да не споменем емблематичното стихотворение на Иван Вазов „Клепалото бие”, написано в Черепишкия манастир, където авторът прекарва дълго време от разходките из дефилето. Стихотворението е написано, обаче, за манастира „Седемте престола”, който в оригинални ръкописи на Вазов е наричан „тайнствен”.

Във глуха планинска долина стояла
във стари години обител света,
кандилце блещяло, молитва се пяла
във черквица бедна далеч от света…

Наистина тайнствен е бил този манастир с древната си история и седемте си олтара. Та той и днес остава „неразгадан” дори и за преводачите, които са подготвили указателната пътна табела, където стои английската дума „thrones”, която наистина се превежда „престоли”.
Проблемът, обаче е в това, че тук не става въпрос за царски престол, в смисъла на царски трон, а за олтарен престол, което е нещо съвсем различно. Заради това по-редно би било да се използва думата “altars”, която веднага ще подскаже на англоговорящите, че става въпрос за храм със седем олтара, а не за някакви седем трона?!
Прощавайте за това отклонение, то е съвременно и маловажно, сравнено дори и с най-краткия епизод от древната и богата история на Осеновлашкия манастир „Рождество Богородично” или както го споменаваме тук - Седемте престола.
Стари приписки из църковни книги споменават, че по времето на йеромонах Христофор от Калофер - игумен на манастира, тук често е идвал дякон Игнатий - Левски на „…видение и беседи…”. Оттам той е преминавал през повечето села из дефилето, като най-често тези срещи са били по църквите и манастирите в района. Трябва да се отбележи, че по онова време в тогавашните оживени и многолюдни села повечето храмови сгради, разрушени в началото на османското владичество вече са били възстановени.
Малко по-късно - в средата на 20 в., между 1946 г. и 1958 г. в манастира Седемте престола живее и твори един от големите ни писатели и поети, а именно Светлозар Димитров, по-известен с псевдонима си Змей Горянин. Пренебрегнат и забравен през годините, за щастие днес вече можем да се насладим на известна част от творчеството му, което се е запазило като по чудо. От 1993 г. насам благодарение на различни издатели са публикувани доста от творбите му. През 50-те години, преди кончината си през 1958 г. той пише множество стихотворения в изгубения вече жанр религиозна поезия, вдъхновени именно от манастира и заобикалящата го чудна девствена природа.
На път за манастира, във влака той пише:

„Едно парченце слънчево небо
през рамката на малкия прозорец, -
а в мен гори безкрайната любов,
а в мене греят ширните простори;”.
———————————————–
Видях Христа. Той беше в две очи
усмихнати и пълни с топла влага, -
и чух Гласа Му кротко да звучи
във детска реч - забъркана и блага.

Видях го във възторга несравним
на майката, която с нежна тръпка
следеше, как несмелият й син
в живота прави първата си стъпка.

В тъмница бях. И там видях Христа:
в окови обкован, покрит със рани, -
и чух Го със попукани уста
да благославя Своите тирани.

И онзи ден пред портата ми там
пак Той бе скрит под просешката дрипа,
а нямах къшей хляб да Му подам,
нито лъжичка гостба да Му сипя…

Глава приведох тих и наскърбен
и изумен видях Христа в сърце си
и от Лика Му светъл осенен
изпях за него тази проста песен.

Искърското дефиле, или Клисурата, както са го наричали някога, е било обект на интерес и чести разходки и за други личности, сред които се откроява името на поета Димитър Стоянов, или както той сам се нарича и подписва - Елин Пелин. Нека не буди учудване думата поет! Използвам я, защото неговите съвременници са го наричали по-често поет и много по-рядко писател, заради прекрасните му детски стихове. Доказателство за голямата народна почит към личността му безспорно е и следният факт. Поредната спирка на влака /днес Владо Тричков/ от построяването си през 30-те години до 1952 г. носи името Елин Пелин. И забележете! Тя е кръстена нему още приживе!
Много интересен е фактът, че преди Змей Горянин да бъде заточен в манастира, двамата с Елин Пелин, свързвани от над двадесетгодишно приятелство, често са пътували по дефилето, не само за да се вдъхновяват от чудната му красота, но и за да „риболовстват”. Един от тези излети е описан от Змея - през пролетта на 1932 г. - „… хубав априлски ден … бяхме отишли на гара Бов.”. През 1936 г. той описва други излети в дефилето, и в заключение казва „…Елин Пелин живееше непрекъснато с природата. Само ден-два свободни и той трябваше непременно „ да се измъкне от София”". За жалост след 1944-та за двамата приятели настъпват черни и тежки години. Змей Горянин е осъден от Народния съд на една година лишаване от свобода заради проповядване на шовинистични, фашистки и великобългарски идеи. От Централния Софийски затвор е освободен предсрочно и остава заточен в манастира до смъртта си през 1958 г. Елин Пелин, след неуспешен опит да бъде убит, се затваря в дома си в с. Байлово, където през 1949 г. умира в крайна бедност, едва успял да изплати ипотеката, която тегнела върху дома му.
Но да се върнем на 1936-та!
Точно през тази година Елин Пелин издава един от най-сложните си душевно-философски сборници с разкази, озаглавен „Под манастирската лоза”. Най-високо оценяван от критиците, там майсторът на късия разказ излиза от „границите” на българското село и представя на читателя поредица от задушевни и човешки истории. Те са написани сред прохладата и спокойствието на манастирските покои, където тихото шумолене на Искъра приспива в блаженство човешката душа и раздвижва най-тънките ?, чувствителни струни. Следвайки стъпките на своя учител Вазов, на неговия чардак - в Черепишкия манастир, там където патриархът на Българската литература написа „Една българка”, Елин Пелин, със свойнствената си скромност прави уговорката: „С ваше позволение ще скрия името на манастира, където прекарах едно блажено лято, гостенин на добрия игумен…”. И по неповторим начин „доразказва” историята на… една българка…
Макар да е всеизвестен фактът, че „ …няма ученик по-горен от учителя си”, признавам, че лично мен някои от разказите в този сборник са ме трогвали и разчувствали така - както нищо друго!
Без да претендирам за някаква изключителна историческа стойност на този очерк, а може би и тъкмо затова ще си позволя да завърша с части от един от най-красивите Пелинови разкази - написан именно там - „Занемелите камбани”.
„…- Запази ми го и го спаси, майко Богородичке, едничко ми е - шепнеше жената и се навеждаше ниско, като дърво под силата на вятъра. Сълзите й капеха по студените плочи, както капеше восъкът от горящите свещи. Жената извади от пазухата на ризата си малка игличка със синьо топченце на края и я забоде на новото копринено перде…. Игуменът видя, че по плочата, на която стоеше жената, бяха останали кални петна. Той видя върху завесата простата игличка със синята топчица накрая. Тая топчица личеше като дървеница върху хубавата завеска и я грозеше. Отец Йоаким я извади и я захвърли в ъгъла. След това се прекръсти пред иконата, оправи хубаво завеската и излезе…
… Той се прекръсти и дръпна въжето, което люлееше отведнъж трите езика на камбаните. И плеснаха силно тия три железни езика по медните уста на тежките камбани… Но камбаните мълчеха и не издаваха никакъв звук.
Страшно беше да се гледа как железните тежки езици бият по чистия метал, а той стои безгласен… Имаше нещо мъчително в тая работа. Трите камбани се люлееха и се напъваха ужасени, като глухонеми, които искаха да обадят за някой страшен пожар и не можеха…
Ужас обзе монаха. Дъхът му се спря и притъмня пред очите му….Игуменът стана, закръсти се, поправи с несъзнателно движение завеската и замаян, защура поглед по иконите, по троновете, по пода. В ъгъла под иконостаса той видя синята главичка на иглата, която бе захвърлил, наведе се, взе я като сънен и я забоде на завесата.
И отведнъж навън екна славословещият Бога ек на камбаните, разнесе се тържествено и нахлу живо в черквата….”
Такова е Искърското дефиле, такава е Клисурата!
Страховита и тайнствена, хем приветлива, хем строга, но винаги - вдъхновение! От Бога благословена!