МУТРАТА
През годините бай Данчо имаше два прякора - Жълтата фланелка и Каплата. С първия той се обзаведе още в своята младост, когото паралелно с битността си на матрос от военния флот въртеше педалите в морския отбор по колоездене. Не че беше втори Ненчо Христов, но инкасираше по някой и друг ден домашна отпуска, когато пролятата по шосетата на окръга пот се увенчаваше с качване на почетната стълбица. Само веднъж се качи най-горе, а на следващия етап бе с жълтата фланелка. Та оттам и прякорът…
В „цивилизацията” Данчо обикаляше света като палубен моряк на шарените кораби. В екипажа нямаше по-ниска длъжност от неговата, но това не пречеше на самочувствието му на брега. Че колко тогава получаваха заплата в долари, колко пазаруваха в Кореком, колко можеха, без да са номенклатура и без да бягат нелегално през границата, да се разхождат, макар и групово, в чуждите пристанищни градове, да яздят камила край пирамидите, да си купят по нещо от Запада? На всеки рейс Данчо купуваше лъскав велосипед със скорости, огледала, звънци и други джиджавки. Сам вече имаше няколко екземпляра, но повечето бяха за марфа, както тогава галено наричаха незаконната моряшка търговийка.
Минаваха годините, Жълтата фланелка се задоми, натежа на килограми и на мъдрост, за да реши, че не се е женил за морето, че трябва да завърти нещо и на сушата. Под знака на някакво партийно постановление откри частната колоздачница „Каплата”, в която лепеше гуми, оправяше огънати спици и изкривени капли. Когато дойде истинската (тя си знае колко е истинска) пазарна икономика колоездачницата прерасна във велоателие със същото название, превърнало се във втори прякор на собственика, който замести първия. Той вече имаше калфа, който учеше занаята и вършеше грубата работа. А работата се разрасна покрай велосипедния внос, скъпия бензин, удобните велоалеи и манията с педали да се топят килограми.
Каплата правеше някакви сметки в „офиса” - малко полумрачно копторче в дъното на работилницата, облепено с плакати на полуголи мацки, маркови велосипеди и военни кораби.
Калфата затегна капачката на напомпаната гума, подпря старата „Мифа” при готовата продукция, обърса ръце в гащеризона и излезе да се поразтъпче на тротоара, точно когото огромен черен джип маневрираше пред ателието, търсейки място за паркиране. На кърмата му висеше модерен велосипед, който, не ще и дума, се нуждаеше от ремонт. Усетил богатия клиент, калфата се завтече обратно в предприятието и надникна в „офиса”.
- Шефе, дойде една мутра! На джипа му има нещо за работа…
- Кажи му да дойде утре - каза чорбаджията, без да вдига поглед от тефтера.
Калфата излезе отново навън и едва не се сблъска с клиента, когото бързо огледа по ординатата - черни очила върху стригана глава, ланец на врата, пръстени по ръцете, лъскаво сако, протрити дънки, островръхи трандафори…
- Ремонт на колелото - клиентът пестеше думите - бързам!
- Шефът каза да дойдеш утре!
- Кажи му, че бързам, плащам двойно… Колелото е на сина ми, обещал съм му…
Парламентьорът потъна в ателието. Там, вътре нещо си говореха, баровецът нервничеше отвън и без да ще дочу откъслеци от дискусията - бързал, двойно, обещал, абсурд, мутра…
Момчето донесе същия отговор:
- Ела утре!
- Кажи му да излезе!
Каплата и без покана тъкмо са зададе, за да скъси дистанцията и финализира преговорите:
- Имам клиент с час, днес не мога, утре - с удоволствие…
Онзи изобщо не се поколеба:
- Плащам колкото кажеш!
Майсторът се усмихна тъжно и попита:
- Тройно?
- Става…
- Петорно?
- Плащам!
Каплата даде вид, че се колебае, свали очилата и отряза:
- Ела утре, чакам важен клиент…
Мутрата се ококори, почервеня, поразтъпка се насам-натам в недоумение. Влязъл в меридиана, разбрал, че няма да се спазари, реши поне да задоволи любопитството си:
- И колко ти е важен клиентът? По-важен от мен ли е? Десеторно ли ще ти плати?
Въпросът му увисна във въздуха, защото махнал с ръка, Каплата бе обърнал гръб.
Отговорът - категоричен и изненадващ - дойде навреме. Съсухрена възрастна женица добута инвалидна количка пред ателието. Возилото бе жалко - изкривени дръжки, олющена седалка, скърцайки колелата танцуваха в някакви осморки.
Мутрата, може би, разбра всичко…
Калфата реши да се намеси със самочувствието на човек, който все пак има някаква позиция във велосипедния сервиз:
- Това ни е важният клиент! На него пари не му вземаме…
Черният джип отплава някак изненадващо тихо - без блъскане на врати, без мръсна газ, без свистене на гуми.
Жената остави количката на улицата - нея никой нямаше да я открадне, и влезе в ателието. Двамата мъже я заприказваха. Как е момчето? Лекува ли се? Учи ли се?
- Добре е, учи се… докторите казаха, че така ще си остане. Щом Бог така е решил… - въздъхна и млъкна, какво повече можеше да каже…
Каплата запали цигара и погледна към калфата (отдавна вече го командваше с погледи и жестове), а той се завтече да вкара количката.
***
…Калфата знаеше приблизително в кой район живее сакатото момче. Повъртя се пред входовете на панелния блок, поразпита този-онзи и откри майка му. Уговори я утре в еди-колко си часа да го чака пред входа, за да й донесе „едно нещо”. Тайна било какво е то.
На другия ден той не донесе „нещото”, а пристигна с него. Возеше са на луксозна електрическа инвалидна количка, управлявана с няколко бутона, с мигачи, огледала, сенник и багажник. Спря пред входа, вдигна спирачката и пъргаво скочи от меката седалка.
- Ето, това е подарък за момчето ти! Безплатна е! Няма повече да оправяме онази антика…
- За него ли е! Боже мой! Как така… кой, защо? На кого дължа това щас… - сети се, че никога не е била щастлива, и продължи - …това благородство?
Обърса с длани сълзите си и понечи да прегърне калфата. Той разбра накъде отиват нещата и бързо я възпря в ръка.
- Не, не съм аз! И Каплата не е, от друг е подаръкът. Но не ми разреши да казвам…
- Че как така, такова чудо! Искам да знам, да му благодаря… Кой е?
Калфата побутна количката през входа, огледа я още веднъж за раздяла, сякаш още му са возеше, и реши да приповдигне завесата:
- Малко ще ти кажа. Имахме наскоро една случка в ателието. Оттам тръгна работата. После той дойде… Дълго си говорихме… и реши… Количката е от него!
- Но кой е той… аз искам… как се казва?
- Абе, не ме мъчи, и ние не знаем. Не си каза името, срам го било… и си замина. Аз обаче първи му сложих името - Мутра. От него е количката, от Мутрата…
