Димитрина Бояджиева

Едва ли някой може да разгадае тайните на любовта. Едно е ясно - когато става дума за любов, евтиният хотел се превръща в рай. В горещото лято, от два дни, челистката Вероника и цигуларят Тихомир от камерния състав са на море. Тишо плува навътре в морето, а Рони стои на брега със свито сърце. И защо ли? Рони не може да плува, а Тишо се е отдалечил толкова навътре, че сърцето й ще се пръсне.

В края на същото това лято Тихомир се върна при жена си, а Вероника, от любов по него, хукна да се дави. Без Тишо животът й е немислим. И понеже Рони не можеше да плува, трябваха й дълбоки води, спря на Варненското яхтено пристанище. Тъкмо там яхтеният бос Фернандо де Ривас Кортес прекрои съдбата й.

Беше мил. Попита я: „Накъде така? „До тук” - отвърна Рони  с притеснен поглед. Като притежател на яхта, Фернандо разбра, че ще има продължение и я покани да влезе в яхтата. Оказа се  поразяваща, а не като за двама туристи на една бира. А какво се прави на яхта? -  слънчеви бани, гмуркане, плуване.

Но нали Рони не можеше да плува се отдаде единствено на забавления. Забавленията приключиха с обещанието на Фернандо да дойде да я вземе и да я отведе на остров Сардиния, по-точно в Коста Смералда, където е домът му.

Рони триумфиращо зачака. За нея  животът стана като да очакваш луксозен колет, но си остана  същото симпатично момиче със загадъчна усмивка, което  свири  на чело в камерния състав. Сега за сега. С чело между бедрата, заела мястото си на сцената, от залата приличаше на еротична скулптура, чиято еротичност не бе вулгарна.

Още с първите акорди при плъзването на лъка по струните, скулптурата оживяваше. Само дето колетът се бавеше. Защо ли? Нямам представа.

В един дъждовен априлски ден най-сетне Рони съзря луксозния колет на аерогарата - съблазнителен, сериозен и строг. Нямаше търпение да го разопакова. Оказа се безумно богат. Разбира се женен, но разделен със жена си.

На път за Сардиния, обхваната от вълшебството на пейзажа, тя се любуваше на синьото небе над гигантски кактуси като стражи, на безкрайните плажове с нюансите на зеленото върху пясъка от палмовите дървета, изобилието на цветя по балконите на къщите, мириса на портокаловите и лимонови горички, примесени с аромата на море. С една дума парфюмът на Средиземноморието.

Първата вечер Фернандо не успя веднага да снеме ципа на роклята й. Колкото повече се заклещваше ципът и по-несръчни ставаха опитите му, толкова повече Рони го насърчаваше. „Хайде, не се бави!” Накрая все пак Фернандо успя и я облада.

Не беше великото щастие, но опиянена от лукса и могъществото на шейсет и пет годишния мъж и собствената й власт над него, се чувстваше сигурна с нейните двадесет и пет.

Триумфираща из Коста Смералда, навсякъде изричаше името му вместо „Сезам”. Фернандо дори не осъзнаваше, че с капризите си Рони стана негова необходима инквизиторка - елмаз, който краси, но и реже, прави дълбоки рани.

Рони вече не гледаше като преди разсеяно и с притеснен поглед. Напротив, очите сенчести под дългите мигли гледаха продължително. Стана уверена, силна и още по-красива.

Олицетворяваше новия свят, в който живее, но колкото и да се възхищаваше на Фернандо, докато гледаше залязващото слънце, друг си представяше до себе си. На една вечеря на яхтата поканиха гости.

Рони се открояваше в златистата си рокля. По-късно, през тази нощ, тя танцува с Фернандо, понесена от звуците на оркестъра. Всички погледи бяха насочени към нея. Тя, по-красива от екранните богини, той - застаряващ яхтен бос.

Вече в покоите, неудовлетвореността от Фернандо я накара да се напие докрай. Съзнаваше, че, за да стигне до края в удоволствието, й трябва любов като Гранд Каньона в Аризона, големия каньон на река Колорадо, тази многоцветна, дълбока пропаст с отвесни скали, но не да прелети над гранда с хеликоптер, както направиха с Фернандо миналата година, а да слезе до дъното на каньона, по стръмните пътеки.

Ще кажете: човек не ходи там с високи токчета и спортен автомобил, нали? Но това не беше от значение за Рони. Когато Фернандо назначи нов рулеви -  божествено красив корсиканец с прекрасни сини очи, скрити зад слънчеви очила, луд по високите скорости, пристигащ яхнал огромен мотоциклет, Рони отново замечта за Гранд Каньона.

Само дето Корсиканецът се държеше тъй, сякаш тя не съществува. Сякаш не  искаше да знае за нея. Вероятно ще сте изненадани, но разберете, държеше се към нея като към служителка на яхтата. Независимо от това, тя вече беше го избрала.

Няма как да й устои, инак що за чаровница е. Скучаеща, се изтягаше  на  палубата, но на корсиканецът сякаш не му пукаше. Веднъж все пак се сблъскаха на мостика: „Много се гримираш!”, подвикна й той. „Гледай си работата!”, отвърна му Рони.

В конкретния случай не ставаше въпрос „Мохамед да отиде при планината”, или обратното. То си беше почти същото.  Корсиканецът обгърна талията й, дори не си направи труд да снеме плейбойските си очила. Оказа се, че тялото й беше създадено за неговите ръце.

Изтръпнала, Рони не помръдна. Тялото й само го реши.  „Ами ето ме!”, рече тя. „Ти си луда!” притисна я силно Корсиканецът. Останала без дъх, животът сякаш се уплътни, Рони долавяше всичко: цвета на тениската му и силата на ръцете му. Вече никакви препятствия не можеха да я спрат. Триумфираща, Рони се почувства отново жена.

Трябваше да се възползва от мига, ако ще след това банани на плажа да продава.  Впрочем, любовта им набра скорост, когато Фернандо замина по свои дела на много мащабен проект - чакаха го ангажименти - договори, подписи…

Уютно лекомислена, Рони се отдаваше  на Корсиканеца без страх от онова, което можеше да последва. От две години живееше в скъпа къща, имаше най-скъпата яхта и ползваше шофьор на спортната си кола.

Не я интересуваше какво ще си помислят готвачката, градинарят, а и всички останали в имението. Набързо нахвърляше това-онова в чантата и нямаше търпение да се качи на огромния мотоциклет на Корсиканеца. Господ бди над влюбените, нали така?

Господ бди, но съгласете се, цялата тази работа си беше чиста лудост. Нещо като строеж върху пясък и без разрешително. След месечно отсъствие, когато Фернандо се прибра у дома, развълнувана и натъжена от състарения му вид, Рони видя подаръка върху масичката - колие със скъпоценни камъни - нещо като изящна покана за следващ бал, който нямаше да се състои.

Без съмнение Рони си даде сметка, че Фернандо бе разбрал истината, но когато яхтата набере скорост, й трябва време, за да спре.  Затова й разривът не настъпи мигновено. Чак когато Корсиканецът бе уволнен,  яхтата спря. И какво от това! Рони бе готова да го последва и в ада ако се наложи, но Корсиканецът сякаш вдън каньона пропадна.

Влязла в ролята на блудница, която е на път да линчуват, Рони дори не се опита да избегне камъните.

На палубата обаче се спъна и падна, а по законите на яхтения бос Фернандо де Ривас Кортес, излишният товар се изхвърля зад борда. Озовала се във водите, Рони си мислеше: „Като чело без лък съм! Ако…”

Вълните вече я захлупваха. Не беше време да разсъждава, а да плува.

Рони трябваше да плува.