СРЕБРА
- Коя е тази жена, която се лута наоколо като муха без глава?
Сравнението щеше да бъде смешно, ако беше изречено на друго място и в различно време. Като повечето присъстващи, жената беше облечена в тъмни дрехи, в едната ръка стискаше китка, в другата се накланяше насам-натам запалената свещ и разтопеният восък капеше извън картоненото предпазно кръгче.
Поповете не съставляваха най-доброто трио, завалената им дикция при речитатив се долавяше и когато пееха. Само църковният хор от балкона внасяше известно благозвучие.
Ако не плющеше дъждът, поне половината от изпълнилите църквата биха излезли навън и там да дочакат свидния покойник, когото по установената напоследък традиция да изпратят с ръкопляскания.
Завесата пада. Ръкопляскания, край.
Той наистина беше артистична натура. Във всичко, каквото правеше и казваше, пускаше тънката нишка на естествен артистизъм. Колеги и приятели го ценяха и заради това му качество. Но жената, по чийто адрес се чу сравнението с мухата, едва ли го познаваше такъв. Защото го познаваше всякакъв.
Казваше се Сребра. Но не помнеше коя е, откъде иде и накъде отива. Впрочем това последното единствено пулсираше в главата й. А сега накъде?
Първият път когато я разпъна този жесток въпрос, бе наскоро след смъртта на мъжа й. Беше неочаквана и ненавременна, но по строежите стават такива сакатлъци.
Бе започнала да се окопитва от мъката, когато я настигна нов удар. Братята му се заканиха да й счупят краката, ако припари в село. Смятаха я виновна задето той не е останал при нивите и животните.
Нищо не й се полагало, нямало керемида за нея. От нейното „имане” на село бе останал един полегнал плет. А сега накъде? - мислеше ужасена.
Кранистката от строежа на мъжа й веднъж подхвърли, че един техен овдовял директор търси жена да се грижи за домакинството му.
Сребра знаеше, че не притежава никакви особени качества, но нямаше какво да губи. Директорът се намръщи, каза обаче утре да си донесе багажа и да се захваща за работа. Да беше казал веднага, щеше да я устройва, нямаше да се наложи да спи на гарата.
Малката стая до кухнята стана нейния дом. Впрочем и кухнята също, и банята, и хола - цялото жилище, за което почна да се грижи всеотдайно. То грейна от чистота и порядък.
В кварталния магазин я опознаха като редовна, скромна, но добре ориентирана клиентка. Покупките й бяха стойностни, без изхвърляния и излишества.
Отначало готвеше най-простите неща, каквито знаеше, но се получаваше нещо наистина вкусно, с неустоима домашна прелест. Директорът рядко го показваше, но беше доволен. И спокоен. Постепенно тя се научи да приготвя и нещо по-така, като оставяше неизменна своята „сребърна” нишка.
Когато се случеше да дойдат гости, те си облизваха пръстите и не спираха да ахкат как е направил това и онова. Директорът не се стърпяваше:
- Имам си едно златно съкровище вкъщи. Сребро, покажи се!
Сребра влизаше притеснена, кимаше срамежливо и си излизаше тихо и безмълвно.
Переше и гладеше ризи, пазаруваше и готвеше, миеше чинии и прозорци и така нататък - безшумно, без оплаквания. Без никакви претенции. Какви претенции, не вършат ли всичко това обикновените съпруги!
Когато една нощ директорът дойде в леглото й, всичко изглеждаше напълно в реда на нещата. И как не - нали и това вършат обикновените съпруги. Мина й през ума, че тя е съпруга по член 64. Но какво от това.
Тя притежаваше невероятното качество да бъде невидима, когато се налага, и присъстваща, когато е нужно. Без капризи. Без претенции. Чувстваше се защитена и спокойна и даже оценена в някаква особена степен.
Директорът се привързваше все по-силно. Децата му, които живееха отделно със семействата си, бяха доволни да виждат баща си спретнат, нахранен, обгрижен. Това им спестяваше техните собствени грижи за родителя. Годините се изнизваха неусетно.
Пенсионираният директор не измени начина си на живот, беше благ и благоразположен. Накрая почна да купува по два-три хляба всеки ден и Сребра се чудеше отглас от гладно детство ли е това или неотреагиран рефлекс на затворническото недояждане.
Беше внимателна и все така грижовна. Мъчно й беше да гледа как той се стопява и чезне. Пред нея се изправяше неумолимият въпрос: а после накъде?
На погребението на директора синът му й стисна с благодарност ръката и каза глухо:
- Защо не се преместиш при мен. Не мога да се оправям сам.
Беше овдовял на свой ред преди две години и си личеше, че самотата не му се отразява добре. Децата му си вървяха по своите пътища, а неговият път свършваше вечер пред самотната чаша в кухнята. Беше искрен и уморен. Умоляваше.
Сребра реши, че съдбата отново е избрала вместо нея. Можеше ли да се намесва? Може би. Искаше ли да се намесва? Едва ли. Нямаше багаж за местене, пренесе се с готовност при сина.
Започна да се труди както тя си знаеше. Всеотдайно. Сякаш е създадена за това да чисти и подрежда, да пере и мие, да глади и да шие копчета. Когато синът се оттегли от последната си работа, бе огорчен, освободиха го с унизителна бързина доскорошни негови ласкатели.
Въпреки неумолимия факт „добър ден, пенсия”, се почувства изигран и ненужен. Тогава намери утеха в една малка къща в недалечната околност. Сребра беше до него.
Той се оказа неподозирано увлечен по земята, по това, което може да стори земята с едно хвърлено в пазвите й семе. Работата на Сребра се увеличи с грижите по градината, по доматите и цветята. Но нали така правят всички обикновени съпруги.
Имаше все пак нещо различно от вече познатото й. Двамата заедно копаеха в градината и заедно отговаряха на селските задявки на съседите. Заедно отиваха да пазаруват и обсъждаха кое да и кое не.
При случай я представяше на приятели и познати. Дойдеха ли им гости, всеки бързаше да се похвали какво е приготвил сам, с ей тези две ръце. Вечер в кухнята неговата чаша не оставаше самотна. Нали така правят… Пак я навести мисълта за член 64. Но какво от това!
Когато една нощ Сребра отиде в леглото му, всичко изглеждаше напълно в реда на нещата. Само дето беше развълнувана, разтреперана, уплашена. Уплашена от себе си, от това, което става с нея. Привързваше се все по-силно. Тихо, незабележимо, без претенции.
Имаше претенции чия леха е прекопана по-рохко. Чий корен домати е вързал повече плод. И кое време е най-подходящо да се прибират в града: когато в градината не остане нищо за спастряне или когато падне първи сняг.
А също можел ли е да стои още в селската кръчма или е могло да се прибере по-рано, при по-вкусната хапка и по-сладката глътка - по негово собствено признание.
Мрачните му мисли и настроения се бяха стопили, беше заякнал и телом, и духом.
Много са ти пораснали работите - смееше се тя, когато се надигаше на пръсти да му оправи яката.
И ето я сега да блуждае като призрак наоколо. Децата му приемат съболезнованията, в този скръбен президиум на опечалените близки не се предвижда място за съпруга по член 64.
Коя е тази жена? - питаха се непознати. И тя самата не знаеше коя е, откъде иде и накъде отива. Изнесоха ковчега, чуха се ръкопляскания. Завесата пада. Край.
Бе започнало вече да й просветва. Сега накъде? - това е въпрос за хора, които никога не са обичали.
На нощното й шкафче имаше пълна опаковка хапчета.
