Христина Комаревска

Имаше нещо странно в неговия характер. Сега си давам сметка, че той не беше типично селски персонаж. Дали защото пътуваше всеки ден на работа до жп гарата на близкия град, а в останалото време се занимаваше със земеделие? Не съм сигурна, не го помня като отявлен копач или сеяч в градината.

Все пак, имаше една мечта - да си купи магаренце, с което да докарва окосената от ливадите трева за животните. Тя беше все отлагана, както и другата - „Като се пенсионирам, ще ям, ще пия и кючек ще играя”.

Последното ми звучи като надникване в бъдещето, тогава думата чалга не се споменаваше изобщо, а кючеците бяха запазена марка на циганите с техните протяжни тридневни сватби, ритуали с къносване ръцете на булката и чупене на гърне в центъра на селото, на чешмата.

Била съм дете и много от спомените ми се преплитат по години и днес е трудно да преценя кое е истина и кое измислица от житейската ми зрялост.

Когато се връщаше от работа, дядо зиме и лете извървяваше четирикилометров път от гарата до дома. Не съм си давала сметка колко е било уморително и сега осъзнавам, че когато искаше да си почива в свободните дни или вечер, не го оставяхме на мира. Вървяхме след него и го занимавахме с нашите детски щуротии.

Когато беше настинал, дядо ни караше да го газим и ние със сестра ми стъпвахме по гърба му, даже скачахме и се смеехме, че диша тежко и пуфти. На молбата му да пазим тишина в следобедите, когато полягваше, най-безпардонно влизахме и излизахме от стаята - цяла сюрия деца. Даже тръшкахме вратата.

Не е било нарочно, естествено, но нашите приятелки имаха респект от намръщеното му лице и винаги питаха вкъщи ли си е, когато се чудехме в коя стая на къщата или на двора да разположим бивака си. Дружките ми не му отмъщаваха, но по своя си начин привличаха вниманието му, с обратен ефект.

Колко години пътуваше до града, нямам сведения и няма кого да попитам, но след почистване на родния ми дом, преди да го продадем, в раклата открихме работното му облекло.

Дебели шаячни шинели с големи лъскави копчета на БДЖ, които той носеше с генералска гордост. Беше сух и висок /старец в моите очи/ и униформата му стоеше добре.

Служеше предано на своето поприще, даже пътуваше с легитимации по влаковете, цяло пътешествие за ония години, даже си спомням или съм сънувала, че го придружавахме един път до морето.

Дядо беше особняк, бамбашка. Ни градски човек, ни селянин. Имаше колоритни приятели, с които се събираше и нещо си говореха приглушено, привели глави.

От време на време някой повишаваше тон, но нямаше сръдни и вдигаха юзчетата задружно. Смътно ми е останал в съзнанието спомен за най-добрия му приятел, който почина преди него и дядо възкликна: „Умрял ли е? Как така, той знаеше руски!”

А за този човек знаехме, че обича да политиканства. По този повод негов близък, явно опонент, казваше, че е отрицателен герой, защото защитава земеделския ръководител Стамболийски и давал грешно мнение на историческите факти.

Явно дядо е умеел да създава приятелства и да го помнят с добро. Години след като почина, вкъщи го потърси негов приятел от Балкана - едно троянско село, което не си спомням как се назовава.

Носеше му армаган, тогава не се отиваше в чужда къща без нищо - ябълки, сланина и много жълта ракия в моите детски представи. Сигурно е била сливовица.

Откъслечни фрази ме разсмиват до днес, които по странна логика са се запечатили в съзнанието ми. Поводът да каже, че майка и нейната най-близка приятелка-самодейка се „изявяват” в читалището голи, беше закупуването на бели прозрачни блузи, особено модерни тогава.

Това беше и една от причините да се отнасят свекър и снаха един към друг с недоверие, граничещо ако не с омраза, то поне с реплики и жестикулации, неприсъщи за семейния климат. Докато баба беше кротка и добра жена, дядо имаше троснат говор, макар и несъзнателно груб, понякога и към нас, децата.

Не ми даваше от първия път десет стотинки за дневно кино, а трябваше да го помоля пак. Казваше ми: „По-добре иди си купи вафли с тези пари!”, не приемаше индийските филми за интересни, а „бойните” не били за деца.

И телевизията не му беше слабост, като се им предвид, че тъкмо тогава излезе на мода и имаше два-три телевизора в селото. Ние, децата, бяхме пленени от нея, зяпахме освен едно филмче за коня Фюри и всичко останало.

Запечатала се е една смешка в паметта ми - даваха по телевизията документален филм за река Дунав и ние не откъсвахме поглед от синия екран. Дядо показа на баба реката и с авторитетен глас заяви: „Христано, ето го морето”. Дори нашето кикотене не го отказа да настоява на своето, тъй като беше виждал лично морето и в неговите представи водата си е вода.

Дядо не беше много и по книгите. Чел ни е приказки зиме до печката, където си топлеше премръзналите крака, макар и обути в терлици. Но не ни отказваше като го помолим настоятелно - явно е бил изморен, но кой го пита.

Даже разменяше някои срички и майка се подсмихваше, макар да не е чувала думичката дислекция. На нас не ни пречеше, нито сме „попили” сгрешени думи. Обикновено казваха, че дядо е с тежък характер, за разлика от жена си - тиха и търпелива. Но това е мнението на децата, които не излизаха от нашата къща, в близост до училището и постоянно щъкаха насам-натам.

Той е търсел спокойствие и не го е намирал, както подсказва знаменитата му фраза: „Тука да не е Къкринското ханче, няма мира човек!”. Не съм задълбочавала защо точно това ханче и дали го свързва с историческите събития, но беше много смешно и незабравимо до днес.

От разстоянието на годините си позволявам да анализирам гостуванията на негови приятелки. Баба мълчеше и най-малкото ние, децата, разбирахме какво става, когато две жени, за нас, възрастни, дойдоха от големия град да го „видят”.

Беше ни интересно, нови лица, даже ни донесоха армаган - шепа лукчета. Не съм напълно сигурна, но не бяха колежки, а едната май беше майсторка на юргани, защото я виждам и днес при друго посещение, как разстила по целия под лъскав плат - атлаз, лази по колени, отмерва и отбелязва с креда, шие едри бодове с губерката. Може би са идвали да обсъждат офертата, не знам, но баба и майка не бяха като че ли радостни.

Въпреки това нагостяваха майсторката и я изпращаха по живо, по здраво до портата. Тогава имаше само два рейса на автобуса до големия град, така че не си спомням доколко е била сръчна гостенката, дали е приспивала вкъщи.

Не знам до ден днешен колко часа е нормативът за ушиване на един юрган, като се има предвид, че „рекламата” за майсторлъка се предаваше от уста на уста и всеки от селото ползваше този тип завивки през зимата. Може да е ходила от къща на къща, за да изпълнява поръчките, но ние бяхме първите й клиенти.

Дядо имаше и една приятелка - циганка. Също странна птица, даже на външен вид страховита, самотница. С груб, мъжки глас, тя се разпореждаше на обществени места като фурната и центъра на селото, където се събираха много хора.

Никой не смееше да я закачи или нагруби. Следваха псувни и плюене. Цигарата не излизаше от устата на тази различна жена. Тя живееше близо до нас, в малка къщичка, която аз си представям днес, че е прототип на бабаягината, само че не е на кокоши крака, нито от бисквити. Кирпичена, с прихлупен покрив и малко дворче.

В сравнение с хубавите двуетажни домове на другите цигани, дядовата дружка явно е била доста бедна, макар че тогава тази дума не се употребяваше. Тази странна жена идваше да иска назаем земеделски сечива, доколкото си спомням, но двамата имаха приятелски взаимоотношения.

Застанали на метри един от друг, личеше си уважението между тях, не знам точно по каква линия. Имаше някакъв безмълвен контакт в тези двама самотници. /Дядо беше вече вдовец и общуваше с представителките на другия пол открито/. Не ставаше въпрос и за комшулук - къщите ни не бяха съвсем наблизо. Пълна загадка, неразгадана от мен досега.

Дядо обожаваше котките. И те го обожаваха. Сякаш с магическа пръчка се появяваха изневиделица и го обкръжаваха, когато той отваряше портата. Придружаваха го и се умилкваха около краката му чак до стъпалата на къщата, на които той сядаше. И започваха едни радостни маукания, галене и скачане.

Друг „порок”, характерен за дядо, беше страстта му към пушенето. Имаше тогава едни цигари, много преди „Слънце”, мисля че се казваха „Тютюнопроизводител”. Даваха ги като рента на производителите. Като си давам сметка с днешна дата, май те бяха първият ми опит с този порок. Не ми горчаха много и не ме отказаха досега. Явно тютюнът е бил добро качество. Но за беда, навикът на дядо „да пие тютюн”, му помогна да си отиде сравнително рано от белия свят. Само на 67 години.