НАДГРОБНИ МОРЕНИ
Мариета Мирева имаше рижава коса - неугаснал пламък на суха хвойна. В чужди стъпки не стъпваше, а своите разширяваше. Завърши икономика, но замина за по-големия град.
Не че не обичаше родния, но се случи така, че за няколко години загуби най-близките си хора - майка и баща, леля и чичо.
Спомените за тях тежаха като речни камъни, макар че разбираше, че където и да отиде, те ще бъдат с нея - като усещането за топло и студено, сладко и горчиво, като вдишването и издишването…
Къщата им беше близо до реката, но дори при буйни наводнения талазите й не стигаха до двора и пътната врата. Преди години стана страшно, когато се сляха двете реки, които отнесоха моста, подриваха бреговете, мъкнеха дървета и коренища…
Речните води бучаха като че ли идваше второто пришествие. Къде е Ной? Беше слушала от дядо си Тодор, че при такива природни бедствия най-много страдали воденичарите - придошлата вода отвличала зърното, което предстояло да се мели, или брашното, което трябвало да се натовари, но стопанинът закъснял…
Мариета беше оставила кучето на съседката, с която се разбираха. Как да го държи в апартамента си в Пловдив? Но един ден тя позвъни.
- Мари, кучето ти умря! Съжалявам…
- Росе, да не идвам, погреби го в нашия двор. И остави знак - камък или колче, да зная къде е… Като си дойда, ще посадя цвете. И то, горкото, душа носеше.
Наложи се Мариета дълго време да гледа болния си баща. Тя пое грижата за него, че естеството на работата на брат й беше такова, че много пътуваше по чужбина. А имаше и три деца. Водеше го по болници и доктори, макар че и той беше лекар. Знаеше си диагнозата, но не обезсърчаваше дъщеря си.
- Дъще, не се занимавай много с мене. Ще ми даваш само болкоуспокояващи лекарства. Имаш си работа, млад човек си, събирай се с приятели - с тях ще останеш и после. Важно е да разбереш философията на живота - по-леко ще ти е, когато губиш; и по-трудно, когато си спомняш.
Влошаваше се здравето на Лазар, бащата, и една заран угасна в ръцете на Мариета.
„Мразя утрините… И майка ми почина преди разсъмване. Като съм била малка и той така ме е държал, но с радост. А сега аз държа мъртвия си татко, безрадостно, с изплакани сухи очи.”
Погребаха го до съпругата - да са заедно и в небесното жилище. В същия ден паметната плоча на майка й падна, откърти се. Седем години бяха изминали, откакто си отиде и в това Мариета съзря знак, че трябва да поръча нови паметни плочи.
Беше лято, когато излезе в полагаем отпуск. Отвори дворната врата и я лъхна нещо студено и пусто. Обзе я дълбока тишина, която подтискаше сетивата, вътрешното й зрение, интуицията, че някой може да я извика.
Стайната наредба беше като преди - нищо не беше преместено, пердетата още неиздърпани, неизбърсан прах по библиотеката и шкафа, чаши и съдове, неупотребявани отдавна…
Мариета не искаше да поръча обикновени надгробни плочи, в дамара на които да плиска дъжд, да прониква влага и бързо да се разрушат. И поразпита откъде да докара морени, които да издържат повече време и да са по-стабилни, като се закрепят за оградните бетонови темели. Казаха й - Ардино е най-близо. Подпали леката си кола и след час и нещо беше в родопското градче.
- На пет километра от града е кариерата - й казаха. - Там е бизнесът на едно семейство. Добиват хубав камък. Ще го издялат, каквато големина поръчате; ще изпишат имената на покойниците; ако искате кръст, ако не - без кръст…
- Искам само двата камъка да са еднакви. Нали знаете - родителите са еднакво скъпи за децата. Не бяха набожни, затова…
За два-три дена каменоделците свършиха всичко. И дойдоха намясто да монтират надгробните морени. А когато Мариета се прибираше, пред къщата я чакаше непознат мъж.
- Вие да не сте дъщерята на доктор Мирев?
- Аз съм.
- Вижте… преди години изпаднах в тежко финансово състояние. А имам една-единствена дъщеричка, която тежко заболя и трябваше да я откарам в болница в София. Консултирах се с баща ви /Бог да го прости!/, който одобри избора на хирург. Но нямах достатъчно средства. Доктор Мирев ми даде немалко пари, които сега връщам. Дъщеричката ми е здрава, а животът й дължа на него. Това в торбата е за лихвата - опита да се усмихна непознатият.
Мариета му благодари и призна, че никой от семейството не е знаел, че са му дължали пари. Разделиха се - не изпита излишно любопитство - от кое селище е, как се казва, какво работи и така нататък.
Незнайният балканджия си тръгна с бавни, отмерени стъпки и колкото се отдалечаваше, толкова повече приличаше по силуета и вървежа на баща й Лазар.
Висок, с гръб на родопски баир, който се слива с тъмнозеления цвят на борове и ели, сред които се белее спасителна пътека за изгубил се в планината човек.
