Павлина Павлова

БЪЛГАРСКИЯТ ЕЗИК

„Език свещен на моите деди!” -
възкликнал е с любов Поета.
И аз съм горда, както той преди -
история хилядолетна.

Такава звънка реч ехти край мен -
докосва песенни октави.
Подобно ручей бистър нощ и ден
живота ни по-хубав прави.

Във всяка дума чувство ромони:
щом кажеш „мама” - бликва нежност;
а „татко” се родее с планини;
„дом” - с топлина през вечер снежна;
„учител” - който пръска светлина;
„усмивка” - тъй цъфти душата…
И думи за предателства, вина -
от тях повява леден вятър.

Но най-прекрасна дума е „любов” -
във нея всичко се побира.
Обичаш ли, то значи си готов
да покориш дори Всемира.

„Език свещен на моите деди”! -
И днес със радост го говорим.
За да оставим своите следи
на него пишем…
И вървим нагоре…

МОЯ БЪЛГАРИЙО!

Златна моя Българийо - лете пшеничено руса.
Есен с туптящо сърце - с грозде, замайващо вкусно.
Зиме - принцеса добра - топло завива земята.
Пролет - градина с цветя - пак се завръщат ятата.

Дунав и Черно море като сестри те прегръщат,
а планините навред свойта прохлада разгръщат.
Бързат реки, покрай тях малки поточета тичат.
И в долини, в равнини ражда земята обична.

Моя родино, за теб колко юнаци умряха?
Легнаха те във пръстта, с твоята хубост се сляха.
Хилядолетен народ следва съдбата нелека
и към звездите дори търси, прокарва пътека.

Този най-истински Рай нека любов го изпълва,
нека дечица-слънца като цветенца покълват.
Моят безсмъртен народ нека живее щастливо.
Горди жени и мъже винаги в теб да са живи!

ГОСПОДИ, ВОДИ НИ!

Цветът на войната е сив, там смъртта се разхожда.
Избухва от нищото взрив, вият сирени тревожно.
Снарядите падат навред, страх завладява душите.
До вчера тук имаше град - няма го, виж - пепелище!

Напускаме мъртвия град, сълзите в дъжд се превръщат.
Насреща ни - просяк сакат - моли за хляба насъщен.
Затъваме в калния път. Боговете къде са?
Изправени на кръстопът… Кой луната отнесе?

Но има и друга война, тя вилнее тъдява.
Нарича се Преход в страна, нявга заможна държава.
В руини са села, градове и топи се народа.
Единствено вятър снове, сякаш собственик горд е.

Войната ще бъде без край - глад и студ, мрак и ярост.
Превзеха ни нашия Рай, няма капчица радост.
Не вярвам, че някой от нас бяло знаме ще вдигне.
Ще дойде и нашият час свобода да постигнем.

Хей, българи - братя, сестри, не разбрахте ли вече:
в нас огън божествен гори, затова тук сме вечно!…

ПРЕДСТОЯЩО

И все едно дали е гол или облечен царят,
покорните му поданици робски щом мълчат,
историята от години все се приповтаря -
печална орис даже за съвременния свят.

Страхът е завладял и умовете, и душите.
Дежурните усмивки мигом ще се появят,
щом господарят се усмихне.
Ако пък сърдит е,
усмивките по даден знак ще се стопят.

Народът оскотя, загрижен как да оцелява:
ще стигнат ли парите за храна и топлина?
А че духовно обедня, на заден план остава,
малцина се събуждат сутрин с чувство за вина.

А царят гордо се разхожда гол, съвсем забравил,
че нейде в дълбините зрее гняв като вулкан.
Надигне ли се, всичко по местата ще постави
и ще възвърне онзи свят, от хората желан.

И ДРЕВНА, И ВЕЧНА…

Българка съм, македонка - също.
В добруджанско златно са косите.
Ветровете волни ме прегръщат,
рилски езера трептят в очите.

Бог ни е дарил земя прекрасна.
Извори навред в горите бликат.
Аз сред тази красота пораснах -
по върхари еделвайси никнат.

Затова съм много търпелива -
ген от корените ми тракийски.
Наблюдавам всичко мълчаливо -
трупам гняв към хора с мисли змийски.

Знам, възмездието наближава…
На разплата тръгне ли народа,
също като огнетечна лава
ще е всичко все на ползу рода.

Аз ще съм начело на тълпите
И байрака ще развявам дръзко.
Братя българи, не се делете -
древната ни кръв е здрава връзка.

ЕДНА БЪЛГАРКА

Безхитростна,
ранима,
срамежлива -
навярно старомодна съм за днес.
Ала преструвките не ми отиват
и все тъй пазя женската си чест.

Аз вярвам в Любовта
и я очаквам,
защото съществува по света -
по-пламенна от огнената лава,
по-истинска от сбъдната мечта.

Бях в Рая,
неведнъж и в Ада слизах,
но неизменно се завръщам тук.
На робството хомота го прегризах.
Свободна съм, повдигнала юмрук.

Свободна като птиците в небето,
безсмъртна като стръкчето трева.
Щастлива съм по своему.
Помнете:
не преклоних пред никого глава!

ДА СИ ВЪРНЕМ ЖИВОТА!

Разпиля се животът ни - стъклена чаша строшена
на безбройни парченца и връщане няма назад.
И изправен е всеки от нас пред съдбовна дилема:
на кого да повярва сред този жесток маскарад.

Политиците странно защо се загрижиха много
уж за нашето здраве, но фокусът сякаш е друг.
Те ни плашат със грип, а народът умира в тревога,
сред мизерия все по-голяма, не просто напук.

В крайна сметка това е война, щом войската застреля
мирни хора, които се борят за свои права.
Демокрация? Падна убита и още се целят
да я смажат брутално! Фашизмът надига глава.

Хайде, хора, мислете: кой право на труд ви отнема?
Кой домашен арест ви налага, щом здрави сте, ах?
На фалит ви обричат, на глад и на студ… Постепенно
ново робство ни стяга с окови, с измама и страх.

Още имаме шанс да ги спрем! Още можем задружно
да свалим всички маски на новия дяволски ред!
Да си върнем дъгата, небето със цвят теменужен
и да раснат децата с щастливи усмивки навред!

ПО ПЪТЯ

Любов и нежност крия надълбоко
и ме е страх на някой да ги дам.
Напатих се от хората жестоки,
сърцето си превърнах в Божи храм.

Любов и нежност! Ако са взаимни,
това е най-големият късмет.
Проблемите тогава са решими
и тръгваш си с усмивка, с комплимент.

Любов и нежност пазя от пожари.
От зли очи, от завист се боя.
Не искам пак слана да ги попари.
С тях топло ми е.
Чакам.
И вървя…

ДОБРА ДУША

Не знам защо съм толкова добра -
душата ми е пълна с топли чувства.
Растях такава странна и разбрах,
че има подлост и фалшиво лустро.

Понякога в букета скрит е нож…
Понякога усмивката е подла…
Понякога откривам колко лош
е даже просякът. И ми е болно…

Но нищо няма да ме промени,
защото Бог ме е създал такава.
Душата ми стихийно в мен кълни
и добротата ми безмерна става.

МОЕТО СЕМЕЙСТВО

Сестра съм на дъжда напет
и с него често плачем двама,
а в мокрите стъкла навред
проблясват светлини измамно.
В миг мътно млечната вода
стихийно някак ме повлича -
от пътя няма и следа -
на придошла река прилича.

Сестра съм и на есента -
с душа, побрала пъстротата
на всички весели листа,
които литват към земята.
На дюлята дъха тръпчив
витае с аромата мощен.
И крачи мракът мълчалив
в скъсени дни и дълги нощи.

А вятърът е моят брат -
при мене често се отбива.
Той ту е весел, ту - зъбат -
тъга в крилата му се свива.
А тръгне ли си укротен,
пак пакости по детски върши,
и без да иска, ден след ден,
свирука си и клони кърши.

На много братя и сестри
се радвам. В нашето семейство
от обичта не се пести -
с тях имах тъй прекрасно детство.
И затова ще споделя:
душата ми ще литне, зная,
но те ме карат да вървя
нататък, дето е безкрая.

ДЪЖДОВНО

Капчукът на дъжда дълбае в моето сърце
И спомени глави надигат.

… Дъжд пролетен… Кокичета в гората…
А чадър е твоята прегръдка…

… Дъжд летен… Боси тичаме
да се прикрием в хижата, но май е късно…
Мокри сме до кости…Стопляме се голи.
Беше ни за първи път…

… Дъжд есенен. Допрели рамена вървим
и слушаме как капки ромонят
върху чадъра ни за двама в твоята ръка.
Мълчим, защото мислим за едно и също…

… Дъжд зимен. Леден и примесен с мокър сняг.
Ръцете са премръзнали, но пак се търсят.
Дано така затрупа ни снегът -
един до друг за вечността…