Елена Алекова

Банко П. Банков. „Социален преход”. Разкази и новели. Изд. „Фастумпринт”, София, 2021.

В далечно време и не съвсем, когато, току-що завършила аспирантура в Литературния институт „А. М. Горки” в Москва, постъпих на работа във вестник „Български писател” по покана на Николай Хайтов, не ми допадаха разказите, които белетристите предлагаха за печат при нас. След като в трети курс в института бях прочела сборника с разкази на Бунин „Тъмните алеи”, не понасях дори написаните повествования от мен, колкото и да ми бяха свидни като „рожби”, камо ли да приемам чуждите такива. Добре че не отговарях за прозата, а когато това се наложи, дискретно помолих Венцеслав Начев да я „поеме”, макар че той вече не работеше при нас и само водеше една от постоянните рубрики на вестника.

Тъй не разбирах и разказите на Банко П. Банков, макар че прекрасни спомени ме свързваха с него още от края на 80-те години. Но нямаше как да му кажа това. Не го и подвеждах, че ги харесвам, а нищо не ми костваше - дори само заради куртоазията. Не помня вече кой беше първият негов разказ, който ме сепна. И какво точно от разказа ме сепна - не помня. При всички случаи, не беше сюжет или стил. Беше нещо, което с думите навлезе вътре в мен, проникна през съзнанието, през сърцето и се вряза в клетките ми така, че тръпки ме побиха, без да е ставало дума в разказа за нещо страшно или застрашително. Просто някакво непознато дотогава чувство изникна в мен, някаква сладостна смесица от безкрайна тъга и безпричинен страх, преминаващ в ужас. Но откъде-накъде ужас - необяснимо. Това именно състояние ме накара да обърна внимание на Банко-П.-Банковата проза… Просто според мен, ако красотата (в изкуството) не те накара да потръпнеш от неосъзнат, но ясно доловим ужас, то това не е било красота, колкото и „красива” да ти изглежда, колкото и нейният създател да се е старал да я „окрасивява”.

Оттогава разбрах и обикнах Банко П. Банков като прозаик… И за много от книгите му писах през годините…

* * *

Винаги, когато чета негова нова книга, ме е поразявал един факт. Всяка една от тях имаше своя „физиономия”, не приличаше на предишните. Нямам предвид различие формално, стилово или литературно-родово (защото Банко П. Банков е автор и на разкази и новели, и на романи, и на пиеси и киносценарии). Имам предвид подхода на автора към темата, каквато и да е тя, вътрешната настройка на неговия „окомер”, ако може така да се каже, която му позволява да вижда света през най-различни призми.

Какво по-конкретно имам предвид? Едно прозрение на писателя, прозвучало в неговата „Авторска изповед” към „Избрани съчинения в пет тома” (2016-2018), гласи:

„Техниката може би ще изнамери утре лещи да гледаме през очите на различни възрасти. И когато ни смути ледената космична безкрайност, ще можем да премигваме невинно срещу света като току-що прогледало бебе…”.

„Поданици на отписаното време”, том първи, 2016

Вижда се, инженерът Банко П. Банков допуска, че промяната на гледната точка може в бъдеще да се случва чрез технически средства и всеки човек през специални лещи би могъл да гледа през очите на която си пожелае възраст.

Писателят Банко П. Банков обаче владее тази способност и без каквито и да е лещи - умее да вижда живота не просто през очите на различни възрасти, но и през очите на състояния, които си поиска. Веднъж това става през призмата на абсурда, както е в сборника с разкази и новели „Следи по пясъка”, 2006). Друг път - през призмата на баналността (близка до абсурда) и своеобразния ? противовес: невинността на детството, както е в сборника с разкази и новели „Мъжки грехове” (2011)… Трети път - през бистрото на душата: „Което сепва перото не иде отвън. Бистро ли е на душата, думата сама се изписва…”, както е в сборника с пиеси „Светът не е от вчера” (2012)… Четвърти път - през максималното придържане към реалността, но не само в мига, когато пише своето произведение, но и при преиздаване след време, както е в „Поданици на отписаното време” (том първи, 2016, от  „Избрани съчинения в пет тома”, 2016-2018). (Тук ще поясня… В „Авторска изповед” Банко П. Банков допуска, че доколкото през годините героите и средата/обществото не са застинали, застопорени веднъж завинаги, а са в непрекъснато движение и развитие, това след време води и до необходимост от промяна на повествованието, тоест нужна е редакция, при това не само по отношение на стила и образите, но и по отношение на събитията, сюжета, характерите и съдбите на героите съобразно новите реалности. Ако писателят иска да бъде в тон с промените през годините, той според Банко П. Банков трябва непрекъснато да развива езика, стила и героите си дори в рамките на едно и също повествование. И тъй нататък… Теза, нелишена от основания, впрочем.) В „Социален преход” (2022) Банко П. Банков отразява действителността през едно почти фетишизиране на детайла. Не че го е нямало това и в предишните му книги, но тук е много по-въздействащо, открояващо се, акцентно.

* * *

Срещат се писатели и писатели. Едни разчитат на действието, други - на сюжета. Едни се опират на описанията, други - на красноречието. Едни разчитат на идейните, философските и всякаквите други внушения и обобщения, а други - на житейските факти, детайли, подробности, „раздробености”…

В сборника „Социален преход” (2022) Банко П. Банков разчита изцяло се на детайла, като строи повествованията върху детайла и чрез детайла. А в едноименната новела детайлът дори е в центъра на повествованието, каквото и да означава в случая думата „център”. Имаш чувството, че детайлът е едновременно и главен „герой” и второстепенен „персонаж”, и структуро-образуващ елемент и описателно средство, и поглъщач на смисли и излъчвател на внушения. Повествователната канава представлява невъобразимо количество детайли, струпани на едно място, които оформят цялостна картина за времето и мястото, за епохата и бита. Също така безброй малки, незначителни детайли, подробности и „раздробености” от всекидневието на героите дават представа за живота им и за тях самите. И характеристиките им - външни и вътрешни - също така са изградени на базата на няколко детайла - кога ярки, кога по-приглушени, но винаги набиващи се в съзнанието, запомнящи се…

„В началото на „Часовникарска” вятърът полюшваше ръждавеещо тенекиено око, окачено на вбита в стената тръба. Под фирмата-око часовникарят господин Грозю Нанков повдигаше сутрин ролетката на магазинче за поправка на очила и часовници. Докуцваше трудно, крепейки се на бастун и патерица. Беше инвалид от Първата световна война, куршум бе минал през бузата му и засегнал двигателен нерв”.

„Социален преход”, новела

Това е най-трудният от писателски прийоми според мен, които Банко П. Банков използва, защото той носи най-голям риск от срив на повествованието, а може и да отклони читателския интерес. Едно на ръка, че писателят, опрял се на детайла до фетишизиране на детайла, може да се удави във всичките свои детайли, подробности, „раздробености” и да загуби връзка с цялото. Но, което е още по-опасно, писателят може да повлече след себе си и своите читатели. А читатели, оказали се веднъж разочаровани и разколебани (като читатели), едва ли биха простили дори на любим автор…

В делника не е възможно човек да забележи безброя детайли, подробности, „раздробености”, да ги анализира и синтезира непрекъснато. Постоянно едно-друго, а всъщност повечето неща пропуска. Човешкото съзнание има „капацитет” на възприемане и дори да иска, не може да побере всичко, което минава през сетивата. Така че по-голямата част от тези детайли, подробности, „раздробености” минават  п о к р а й  човека, „мимоходом”, периферно, „от едното ухо - в другото”, без да ги осмисля. Но когато те са събрани, „концентрирани” в книга, съзнанието не може да ги пропусне, нито да се разфокусира. В книгата всеки детайл има еднакво основание на съществуване спрямо другите. Всяка подробност или „раздробеност” е равноправна на всички. И няма един детайл забелязан, друг - не. Всички са забелязани. Писателят натоварва всеки детайл с определен смисъл (в посока на прословутата Чехова реплика, че „ако в първо действие на сцената виси пушка, то в последното действие тя трябва да гръмне”!). Тъй че читателят няма как да пропусне нито един детайл. Всички детайли минават - директно! - през очите, съзнанието, сърцето, душата му и той просто не може да не ги види, осмисли, съпреживее, преломи и преобразува. А е някак безсмислено да се прави, че не ги забелязал.

Тук някъде се откроява майсторството на писателя - да почувства къде да спре, така че и себе си да съхрани като писател, който държи на детайла почти до фетишизиране, но и да задържи читателското внимание до необходимото ниво на любопитство, на интерес, на „това е любимият ми писател”, а не да доведе читателя до изтощение, да го пречупи, да го повлече в детайлите, след което той никога повече да не прелисти негова книга.

Разбира се, само знаенето на законите за изграждане на художествено произведение не е гаранция, че пишещият ще се справи с всички предизвикателства при изграждане на повествованието. Нужно е и подадине, ще рече - можене. И ще рече - интуиция, която всъщност поддържа на ниво чувството за мяра. За чест на Банко П. Банков - колкото и детайли и детайлчета да натрупва и струпва в своите повествования, колкото и сюжетни линии, идеи, внушения да завърта, той никога не превива пръчката. Чувството за мяра у него е безупречна. И моженето му е можене.

* * *

Сборникът „Социален преход” - очаквано! - е с прозирно стройна композиция (както всичките му книги, впрочем). Състои се от две части: „Чернови и белови” (осем повествования) и „Поглед назад” (единадесет повествования, включително и на първо място новелата „Социален преход”), обрамчени от „Вместо пролог” („Истинско време”) и „Вместо епилог” („Орисниците”).

Ако авторът би се допитал до мен преди издаването на книгата, бих му предложила друга композиция: „Чернови и белови” (десет повествования), новелата „Социален преход” като своеобразен акцент и „Поглед назад” (десет повествования). Защо? Защото просто обичам чистата хармония. Така новелата „Социален преход”, която е център като съдържание и внушения, и тематично, и смислово, и идейно, щеше да бъде в центъра и композиционно. Видно е, че тя някак окрупнява другите повествования в сборника, привлича ги, събира ги около себе си, прави ги   е д н о   п о в е с т в о в а н и е,  макар да нямат нищо общо помежду си, освен, разбира се, самият автор, който е наблюдаващият, а понякога и един от героите.

Въпрос на гледна точка. Тъй или иначе, новелата „Социален преход” и в постройката на Банко П. Банков е централна. Фактът, че нейното заглавието е и заглавие на сборника, е показателен. Но като я включва в една от частите на книгата, авторът - в негов си стил - някак неглижира акцента, като „прикрива” новелата зад другите повествования. Не дай боже, да се открои чрезмерно, да резне нечий слух, да привлече излишно нечие внимание… И още повече подсилва Банко П. Банков това неглижиране, „прикриване”, като изважда разказите „Истинско време” и „Орисниците” от първата част и ги прави „Вместо пролог” и „Вместо епилог”.

* * *

Заглавието на сборника - „Социален преход” - подсказва недвусмислено в коя точно сфера, полоса от живота и епоха на историята е насочено вниманието на писателя. От една страна, това е ПРЕХОДЪТ, когато всичко ври и кипи и в човека и в обществото се извършват всякакви неподозирани (и подозирани!) метаморфози. От друга страна, това е ГРАНИЧНАТА ЛИНИЯ, където макросветът (обществото) и микросветът (човекът) се срещат - в сблъсък, в синхрон или разминаване.

Банко П. Банков има предимството да е свидетел на два прехода - преживял е и 9 септември 1944-а, и 10 ноември 1989 година! Тъй че много добре познава механизмите на промяната, вътрешна (в човека) и външна (в обществото). Придобил е онази опитност, онази наблюдателност, която му позволява през съдбата на отделния човек да провиди закономерностите на обществения живот и историческото развитие и обратното - през закономерностите на обществения живот и историческото развитие да предугажда случващото се със и във човека. Неговите сетива са особено зорко настроени за процесите, протичащи на граничната линия по време на прехода между едната и другата епоха, както и между микросвета (човека) и макросвета (обществото). Там най-често не всичко е наред, хармонията, спокойствието са изключение, норма са сблъсъкът, неприемането, отрицанието, крещящата апологетика, балансът е нарушен.

В долавянето на различните състояния и тенденции на прехода Банко П. Банков е неотразим. Макар през думите му да прозира неговата чисто гражданска или човешка позиция по отношение на случващото се, той никога - като писател - не я натрапва, нито пък насилено акцентира върху една или друга гледна точка, винаги поставя в повествованието всички гледни точки, или - най-малко - гледните точки на двете страни. Но дори и когато гледните точки са само две, той пак не допуска схематичност, нито някакво догматично изкривяване в своите повествования. Винаги намира начин да изведе внушенията над схематизма и догматиката. И така провокира, преобръща или дори „проваля” в известен смисъл читателското очакване.

Типичен пример е разказът „Дълга зима”. Действието се развива в Краков в края на 80-те години на миналия век. През съдбите на двама от героите - пан Пьотрус, лаборант в департамента по механика в Краковската политехника, и афганистанеца Сейфудин Халил, докторант в департамента - Банко П. Банков сблъсква две виждания за социализма… Пан Пьотрус е жертва на Постдамските споразумения след Втората световна война - изселник е от Лвов, чичо му е убит в Катин, обявен е за „неблагонадежден” и затова недолюбва „социализма, партията, руснаците и германците”. Най-страшното на неговото време според разсъжденията му е: „Отчуждихме се като хора, губим страх от Бога и няма състрадателност”. Сейфудин пише дисертация, докато в неговата родина е в разгара си десетгодишната гражданска война между просъветското правителство на Демократична република Афганистан и муджахидините. В тази война са замесени и съветски войски. Благодарение на просъветизма в своята страна той може да следва в Полша.

Отначало като читател се хлъзгаш по повърхността, подлъган от твърде набиващо се поднесения „конфликт” между „анти-” и „про-”. В един момент „анти” е в много по-изгодна позиция, подсилена от думите на пан Пьотрус, за когото социализмът е проклятие:

„За какво му е на Сейфудин дисертация? Сякаш в Афганистан ги хранят не макови ниви, а машини върху вибриращи фундаменти. Самозалъгва се, че върши нещо смислено, за да не изтърве стипендията, да си оправдае престоя тук. И само той ли? Мен ме гонят по трудова характеристика, съчинена от някой, който не е хващал рапидограф и поялник. Вие, да прощавате, проучвате нещо си, вторачен в професура. После се чудим защо социализмът се препъва”.

Но ето че съветските ръководители решават да изтеглят войниците си от Афганистан и на Сейфудин се налага да спасява семейството си, защото следва в социалистическа страна, което муджахидините няма да му простят. И изгодната позиция се измества в посока на „про-”, подсилена от думите на Сейфудин, за когото социализмът е спасение:

„След защита трябва да си продължа престоя и да прибера тук семейството си. Имам две дъщерички, Аллах да ги пази…”.

Писателят равнопоставено представя и двете гледни точки и когато очакваме да осъди едната или другата и да обяви своята - ядец! Защото получаваме нещо съвсем трето:

„На кой господ се молеше за близките си той (Сейфудин - бел. Е. А.)? Нашият бе обърнал гръб на Пьотрусовия чичо в Катинската гора, в името на неговия взривяваха училища и болници в Афганистан.

Боговете на доброто и злото са едни и същи за целия свят, нищо, че ги знаем под различни имена. Боричкат се в хорските души, зависи кой от тях надделява”.

И наистина! Дори не е важно кой е прав, кой - крив. Всъщност и пан Пьотрус, и Сейфудин са прави или не са прави в еднаква степен… Въпросът е ЗАЩО БОГ ДОПУСКА ВСИЧКО ТОВА! А може би… ЗАЩО БОГ ДОПУСКА ВСИЧКО? Или… ЗАЩО БОГ ДОПУСКА?… ЗАЩО БОГ?… ЗАЩО?… Тази поредица от въпроси е възможна, доколкото в живота авторът е, не бих казала, атеист, а по-скоро в позицията на Тома неверни…

* * *

Като казах, че детайлът да е едновременно и поглъщач на смисли, и излъчвател на внушения, тук му е мястото да обясня… Акцентирайки върху детайлите, Банко П. Банков не разчита толкова на сюжета, на екшъна. Не натаманените сюжети и вихрени действия го интересуват. Той наблюдава живота. Животът предоставя къде-къде по-интересни сюжети от фантасмагориите в главата на човека или сюжетоподобните компютърни конструкции. Интересува го самият живот, оня живот, в който няма сюжети, а просто низ от събития, от случвания. Обикновеният живот без необикновени сюжети го привлича и увлича. Обикновеният живот - с еднообразните делници и скучни празници. Без Добро и Зло. Без „идеологии”.

В разказа „Дълга зима” например, преди още да насочи действието, преди още да заяви отчетливо сюжета, Банко П. Банков вече ни е засипал с куп детайли, подробности, „раздробености”, случвания от живота и делника на двамата герои, пречупени през неговия „окомер” на пряк наблюдател или дискретен участник в събитията. Всичките тези детайли, подробности, „раздробености”, случвания насочват вниманието читателско към реалността тук и сега, към нещата от живота, където няма Добро и Зло, няма „ляво” и „дясно” и въобще няма „идеологии” в пряк, в преносен и в какъвто и да е друг смисъл. Всякаквите идеологии се някак разсипват в делничности, несъстоятелности, дреболии и лишени от своята значимост, се разтварят в Нищото, изчезват… И когато от повествованието изниква внушението, то не е с идеологически привкус, нито е морално-етически определено. А е с акцент върху човешката душа, върху човека, оставен на стихиите в живота, на причудите на съдбата, на идеологиите и преходите. Така писателят провокира не съзнанието читателско. Провокира сърцето и - по-надълбоко! - провокира вътрешния човек, където се таят Доброто и Злото в човека, без дори да са отделени едно от друго. (С това си обяснявам зашеметяващото въздействие на Банко-П.-Банковите повествования върху читателя, който, поставен лице в лице със себе си и живота без спасителното посредничество на делничните престорености, лъжи, допустими измами, изтръпва от ужас, без да разбира причината за него.)

При това внушението от Банко-П.-Банковите повествования се ражда, не на мига, докато четеш, а някак постепенно, опосредствано. Случва се понякога закъсняло внушение да те настигне внезапно, да те свари неподготвен, дълго след като си прочел някой разказ и отдалечено във времето да осъзнаеш какъв голям майстор е Банко П. Банков, как през малките промени (житието-битието на своите герои) провижда, разкрива, тълкува големите промени (в обществото, в историята), как през делника на „малките хора” достига до същината на големия преход, как макросъбитията предопределят микрослучките, а микрослучките се отразяват в макросъбитията като в огледало, по-скоро в криво огледало.

* * *

В повествованията на сборника „Социален преход” негероичните герои на Банко П. Банков наподобяват детайли, струпани наведнъж в някакъв град, в някакво общежитие, в някакво съседско съобщество, без нещо близко да ги свързва, освен някаква всеобща несрета… Не хора сякаш, а  н е щ о,  което непрекъснато се движи, променя, страда - дали по волята на неведома сила, дали по приумицата на сляп случай, дали по прищевките на недоброжелателни „орисници”, придобиващи конкретни лица, имена, съдби от авторовото ежедневие…

В този аспект човекът в повествованията на Банко П. Банков има нещо общо с човека, изобразен от Щастливеца в „До Чикаго и назад”… Човекът е „чарк”, „квантова частица” от „системата” (живота, промяната, прехода), безволев участник, безсилен да се справи с прииждащото ново, което го мачка, премила и смила, премазва.

Всички герои в новелата „Социален преход” са „чаркове”. Дори ония, които имат волята и находчивостта да се справят - сестрите Пенкови например от новелата „Социален преход”. Те се устройват някак във времето след 9 септември (както говори мълвата, с цената на доносничество, но то не е конкретно оповестено и сигурно като факт - може да е истина, може да не е, просто се носи във въздуха, влиза от ухо в ухо, без много-много да се задържа там). Но и тяхното „справяне” не е въпрос на воля, нито на сила, а най-малко - на някаква победа. Сестрите просто се натаманяват към новото…

Причинно-следствени събития на прехода (какъвто и да е той!) „затлачват” човека, оставят го без съдба, без мечти, без излаз на въздух. Човешката значителност, неповторимост, единственост пропада в пукнатините на времето (или на историята). Героите на Банко П. Банков наподобяват прашинки, носещи се в бездната… „Не съм ли и аз така прашинка - на вятъра? Не съм ли и аз така зависим от капризите на историята? Не съм ли и аз така нищожен пред съдбините? Не съм ли и аз така безсмислен във времето?” - се пита читателят. И във внезапно настъпилата тишина след тези въпроси не му е никак уютно.

Въпреки това обаче със своята истинскост Банко-П.-Банковите герои са ни много по-симпатични, по-мили, по-вълнуващи от всичките онези хари-потъровци и виртуални им подобия, чиито насилени подвизи ни карат да затаяваме дъх, но ни оставят без душа, лишават ни от всичко, което събужда в нас човечността и човешкостта.

И доколкото книгата в известен смисъл е автобиографична, Банко П. Банков и себе си изобразява някак си такъв - повлечен от мътните вади на времето, оставил се на течението, „несъучастен” спрямо модните пригаждания към новите времена, съпътстващи един или друг преход, но незатворил никога оченцето си на наблюдател, вътрешно буден и нащрек. Неговата „несъучастност” впоследствие му дава моралното право да съди едно или друго явление от живота:

„Какво правя сред самонадеяни абонати за привилегии, защо търся място под слънце, което свети за продали се таланти? И за бездария, вредили се сред тях по привилегировани пътечки?

С амбициите си за писателство, за изява не излагах ли и моята съвест, душата си за продан? Много души на кандидати за слава се продаваха на писателската сергия, лукавият подминаваше незаинтересован моята. Години наред тайно я винях, но днес подминаваната душа ми отваря уста да съдя миналото”.

„Орисниците”

И неусетно някак осъзнаваш, че да вървиш по течението понякога е начин да се потулиш, да се смалиш, да изчезнеш, за да не те види лукавият, за да не те изненада иззад някой ъгъл на улица, иззад вратата на нечий кабинет или иззад мрака и светлината, извиращи от най-скришната ти стаичка…

Може би някой от вас е чувал Банко П. Банков да казва: „Аз съм конформист…”. Не му вярвайте! Той просто се уподобява, смалява до своите герои понякога, като персонаж в своите повествования. Но писателят Банко П. Банков не е конформист. Да създадеш собствена „поетика на разказа” не е собствено конформизъм. Напротив!

Да, животът тласка човека към компромиси. И може би Банко П. Банков ги е допускал. Кой не го прави в една или друга ситуация, независимо дали си признава или не. Има и чудесна поговорка за подобни „прегрешения”: „Прекален светец и Богу не е драг”. Но там, където компромисът се превръща в предателство, в изневяра на себе си - в творчеството - Банко П. Банков не допуска компромиси. Там е безкомпромисен. И е нонконформист.

* * *

Абсурдът, отразен в Банко-П.-Банковите повествования, е другата причина читателят да потръпва от страх, когато го чете. Защото, колкото и да е „народен” (лесен, обикновен, разбираем) Банко П. Банков като писател, толкова е и труден за възприемане. Труден - не защото не разбираш какво пише, а защото не можеш да понесеш каквото е написал. При него абсурдът не е весел, закачлив, вторичен, тоест плод на авторова находчивост, а е такъв, какъвто е - втъкан в самия живот, първичен, плашещ.

Дали не от това атмосферата в Банко-П.-Банковите повествования е някак смрачена? И неизменните въпроси, идващи изневиделица: Откъде в повествованията му е тази смраченост - от автора или от самия живот, който той толкова сполучливо отразява върху белия лист? Дали призмата, през която виждаме живота, прави нещата такива и онакива, или всичко, което виждаме, съществува, но един го вижда такова, а друг онакова? Защото моят свят например не е така омрачен, абсурден, безнадежден, макар и малко по-тъжен…

В сборника с разкази и новели „Следи по пясъка” (2006) Банко П. Банков наблюдава абсурда отстрани, героите му са хора, понесли ужаса на ежедневното животуване като присъда. Там, където животът се разпада на мигове и от смисъла му не остава нищо. В сборника „Социален преход” (2022) е различно. Писателят е вътре в абсурда. Самият той е абсурдът. И така абсурдът като че сам по себе си се проявява - в живота като сън, в реалността като театър, в повествованията му - като съществуване. Но не е смазващо въздействащ. Затова способства прийомът на автора - фетишизиране на детайла. Колкото повече детайли, подробности, „раздробености” струпва писателят, описвайки абсурдното житие-битие на героите си, толкова повече „разпилява”, „разбива” чрез тях абсурда. Мрачната му енергия се разпръсва в детайлите и потъва в Нищото безпосочно. Това е начинът Банко П. Банков да „занули” като писател силата на абсурда и да го преодолее. Може би.

* * *

Но как е възможно, би попитал някой, писателят да разпръсва идеологиите, Доброто и Злото в безброя детайли, подробности, „раздробености” и дори абсурда да разпилява чрез тях, а да запази читаво и цялостно своето повествование?

Стана вече дума, че писателят притежава безупречно чувство за мяра, което не му позволява злоупотреба с детайлите. И работата не е само в количеството, но и в качеството. Защото детайлите, дори и да са в мяра като количество, могат да разпердушинят разказа. Но могат, дори и в прекомерно количество, да се превърнат в благодатен структуро-образуващ елемент, който споява и заздравява повествованието. Както е при „сухата зидария”, за която преди време говореше Петко Тотев в четирикнижието си „Единословия български” (2016) във връзка изкуствено издълбаните между старобългарската епоха, Възраждането и модерните времена пропасти и „парцелизирането” (периодизацията) на българската литература спрямо тях. Според литературния критик, за да се преодолеят междините, е необходимо да се потърсят „връзки, а не пропасти, общи линии, а не пунктири, основи за градеж, а не камъни за прашки и стенобойни машини”. За онагледяване на своите мисли Петко Тотев, бидейки от Балкана, предлагаше опита на старите майстори балканджии:

„Нека да се забележи, че народните майстори в сухата зидария са възприемали междината като спойка. Сред отдавна обезлюдени балкански села се намират здрави основи и зидове.

Във всички времена желаещите да тръгват на север и юг, изток и запад са били много. Балканджиите измислили изпит за зидарите. Навръх Балкана, по билото на Стара планина, всеки мераклия да поеме с майсторите иззиждал по три крачки суха зидария до пояс. И ставало ясно като бял ден кой колко може. Издържалите изпита тръгвали, останалите продължавали да се учат. И едните, и другите събирали камъни, оглеждали ги от всяка страна, предчувствали къде и как ще легнат”.

„Три крачки по билото”

(Петко Тотев. „Единословия български”, книга четвърта)

Удивителното е, че същият принцип - на „сухата зидария”, където „междината” е „спойка” - върши работа и при изграждането на повествование. В случая с Банко П. Банков функцията на „камъните” изземат отделните еднородни или разнородни детайли, подробности, „раздробености” (но може да става дума и за отделни сюжетни линии, идеи, внушения). Кой, ако не един инженер строител, какъвто е писателят, е повече от наясно със силите на междумолекулярното привличане между еднородните частици (кохезията) и между разнородните частици (адхезията)? Колкото по-малко е сцеплението между частиците, толкова по-голяма е силата на привличането между тях. Овладяването на физичните сили от инженера явно помага на писателя при овладяването на силите на привличане между еднородните и разнородни структуро-образуващи детайли и прочее в неговите художествени творби. Ако не е така, повествованията му - по силата на литературните и всякаквите други закони - биха се саморазпаднали, самоунищожили.

…И разбира се, Банко П. Банков разчита на просветления читател, на търпеливия читател. Неговата проза не е „белетристика”, хари-потърщина, не е за развлечение. Неговата проза е за наслада от четенето. За възхита от майсторството. А може би и писане за самото писане… донякъде. (Така например четем Марсел Пруст или Джеймс Джойс. В случая нямам предвид стилово уподобяване, макар че би могло да се потърси. Само че днес е друго времето, други са условията, друга е средата, други са вижданията и въжделенията писателски, за да възкресява Банко П. Банков стила на двамата гиганти - не защото не би могъл, ако поиска, а защото ефектът не би бил същият, а към това - той има свой стил, свой натюрел, своя единственост като писател.)

* * *

Удивителна е паметта на Банко П. Банков. Как е запомнил всичките тези нескончаеми детайли от непосредствения някога живот се питаш понякога невярващо. Много просто. Верните му читатели знаят за онази „шарена торбичка”, която писателят носи навсякъде и в която събира всички свои впечатления, чудати образи, случици, детайлчета, попаднали в полезрението му (писателят, нали, винаги и навсякъде е писател, а не само докато се надпреварва с времето, приведен над пишещата машинка/компютъра!). Така, вадейки съкровищата, трупани в „шарената торбичка”, Банко П. Банков, макар и през „фунията” на спомена, съживява миналото. То сякаш протича сега! Хем е минало, хем е сега! Перспективата на спомена е занулена. И ефектът от разказа е невероятен. Нещо отдавнашно, прелетяло набързо през живота и потънало в нищото, осветено от магията на спомена, чрез някогашните свежи впечатления, образи, случици, детайли, измъкнати от „шарената торбичка”, се превръща в сега. И това преображение на минало в настояще става буквално пред очите ни. Невъзможно уж, а реално.

На всичко отгоре, в края на всяко повествование Банко П. Банков прави неочаквано обобщение. То, освен че звучи самостоятелно като сентенция, допълнително някак центрира всички детайли, подробности, „раздробености”, разбягващи се във времето или в пространството, придавайки им нов смисъл:

„Бях вярвал, че смисъл в живота е да си полезен на своето време. Да, но оня, който е предан на днешния ден, току-виж е ненужен за идващия. Когато рушиш, а не съграждаш, може би отваряш пролука в стена на затвор, замислен като градина.

(…)

И ме докосна мъдро спокойствие. Преходните неща в живота са истински трайни, защото се повтарят”.

„Истинско време”

„Бяхме потомци от едно коляно, а представите ни какво да търсим в живота, как да го търсим не се застъпваха даже с ъгълче. Но какво да се прави, всеки трябва да се оглежда за опора в ежедневието си, да я провиди според глада, според нагласата на душата си…”.

„Семейна просвета”

Сякаш плисва назад светлина, която осветява всичко… И как иначе… Докато живееш, всекидневието те „поглъща”, „потапя” в множество дреболии, дребности, дребнавости, в които се губи целостта на живота, както в нескончаемата поредица от мигове се губи целостта на времето. И не забелязваш от тях красотата, нито величието на живота и смисълът на живота ти се изплъзва. А когато - след години - се обръщаш назад, през светлината на спомена - детайлите, подробностите, „раздробеностите” са изчезнали. Останала е само целостта на живота. И някъде там - през нея - провиждаш и красотата, и величието на живота. И смисълът на живота, който си живял, те сепва с цялата си непреодолима сила.

Такъв магьосник на словото е Банко П. Банков, който владее тайната на преображението на мрака в светлина. В това число - и на собствената си мрачина.

Национален литературен салон

„Старинният файтон”, София, 28 април 2022