Панко Анчев

Ще кажа, пък каквото ще да става: ако всички, които пишат и се осъзнават като писатели, знаеха какво е словото, кому то принадлежи и какво те вършат с него; ако бяха хора отговорни и нравствени, щяха да се откажат от заниманията си, да се смирят и поискат милост и опрощение.

Защото словото не е човешко дело, но е дадено на човека да го използва за благи дела и да си служи с него така, че да не записва „гнили и празни думи”, но да възхвалява Бога и Неговите творения.

Тогава колцина от тези, които се хвалят, а и ги хвалят, че книгите им се продават и ги превеждат в чужбина, щяха да продължават да се кичат и надскачват себе си и сенките си?

Словото обаче е в безмилостна и безнравствена употреба и тези, които търсят с него своята слава, не губят усърдие и надежди, че книгите им също ще се продават и купуват. Няма значение дали ще се четат. Щом се продават, те вече били хубави.

Словото преминава през пазара и суетата на рекламата и само от тях зависи дали ще се нареди в класациите на търговците и техните клиенти.

Принизяването на словото, книгата и писателя до равнището на пазара и парите е едно от най-големите и най-страшните последици от триумфа на либерализма, пазарната икономика и буржоазния морал, вкус и естетика.

Докато те господстват, нищо добро не бива да се очаква за човека, омагьосан от посредствеността и безвкусието на т. нар. писатели, чиито книги се продават и те ни проглушават ушите, че славата им кънтяла от чужбина на чужбина.

Но ако се отърсим от тиражите, приходите, хонорарите, рецензиите и наградите и се съсредоточим в написаното от разхвалените автори и постоянни стипендианти на чуждите фондации (а те разполагат с достатъчно пари, за да си купуват автори), лесно ще установим, че думите им не са слово, нито изречения, а са нахвърляни безразборно, лишени са от хармония, красота и дори смисъл.

В техните „художествени” критерии отсъстват подобни категории. Затова и пишат не литературни творби, а текстове. Те обичат да се правят на умни и мъдри и да се опитват баналните им изрази да звучат впечатляващо и като афоризъм.

Дълбокомислията им обаче възбуждат „интелектуално” само почитателите им. И те ги акламират въодушевено и им въздават признания за „величието” им. Например: казва един такъв автор, че „никоя война не завършва на 9 май и след последния изстрел” и неговите поклонници умират от удоволствие.

Защото е толкова умно, че е непостижимо, но тях ги впечатлява и покъртва. Хем е като афоризъм, хем дискретно се оспорва победата на истинските победители във войната, която не била завършила на 9 май, хем се отнема от победителя в нея прославата и заслугата. И така се позапълват с политически смисъл думите, за да не топуркат като празна тенекия…

Е, добре, въпросните полуписатели получават признания, хонорари, слава. И какво? Освен на тях самите кому е нужна цялата тази суета? Това ли е литературата, това ли са човекознанието и богопознанието? Може ли стоката да замести духа и да дава истинска душевна наслада, разум, нравствени сили, любов, култура? А нали това е призванието на литературата и изкуството!

Писателят е задължен с правото и силата да владее Божието слово да го разпространява и с него да пресъздава видимия и невидимия свят в своето творчество. И да казва истината.

А не за да се кипри с наградите, които чуждите фондации дават на предварително утвърдени и определени от тях автори. Авторите не са малко и всички си приличат като зайци. Пишат и говорят по един и същ начин, държат се еднакво, подкрепят се и възхваляват тези, които ги възхваляват.

Чиста проба „официална литература”!

Но защо съм недоволен, защо не приемам и направо отричам този тип автори?

Защото знам, че писателят е призван да бъде различен и да служи на други каузи: народното въздигане, националния дух, нравствеността, доброто, красивото, морала на обществото и личността, справедливостта, добродетелността.

Той е длъжен да преоткрива на читателите си света, да го обогатява и населва с хора, които са нравствени.

Негов дълг е да пише за истината, да не заблуждава и винаги да бъде със слабите и онеправданите, защото те винаги се нуждаят от помощ и грижи, от утеха и сили.

А не да съблазнява с реклами и лъжи жадни за думи читатели, за да им наложи пошлостите и неправдите си. Само и само да купят книгите му и да го признаят за „супер”.

Не е възможно да си истински писател и да си с комерсиално съзнание. Ако ти излизаш „на пазара”, а не пред читателя; ако си създал стока, а не творба, ти си лъжец, а не писател.

Не че писателят трябва да нехае за съдбата на своите книги, защото те самите струват пари и в тях са вложени усилията на много хора, които трябва да бъдат възнаградени. В крайна сметка книгата е стока, но преди да това, а и след това, е вдъхновение, отговорност, естетика, талант, истина, победа на доброто над злото, съвест. Ако е само стока, то по-добре да я няма.

Писател лишен от такова съзнание, е просто жалък производител на думи и текстове, с които търгува и заявява желание да бъде известен. Занаятчия и спекулант, а не писател. На писателя е дарено словото, за да служи на Бога. И на своя народ!

Истинският творец владее думите и се изразява точно, красиво, благородно.

Търговците се изразяват приблизително, затова и избягват да описват състояния и характери; за тях по-важно е действието и личното разсъждение, опитите за изповед.

Но дълбочината на всичко, до която писателят е длъжен да навлезе, им е непостижима. А и те не я търсят.

Но с такива писатели словото се измъчва, защото се обезценява, губи блясък, изразителност, чистота. И се осквернява.

Писателят обаче не е човек, който само пише. Литературата е неговото призвание и той чрез нея живее и се осъществява. Но негов дълг е да отваря очите на хората, да им открива истините и им посочва кое е добро и кое зло, да ги ръководи и съветва как да живеят, с кого да бъдат.

Той е повече от всички останали хора, защото от него зависи и съдбата на народа му. Не е нужно винаги да се изправя на барикадите, да държи оръжие или да пролива кръвта си в бой с враговете. Силата му е в словото и ума. Затова с тях трябва да си служи, за да го видят и чуят неговите сънародници, да му повярват и тръгнат след него. Писателят, а не политикът, е водачът на народа, обществото и държавата.

Водач на народа ли е днес писателят?

Не е, за съжаление!

Защо други водят народа? И го водят към пропаст, а не към светлината.

Наистина, защо го няма писателят и защото думата му не се чува и не се изпълнява неговата воля?

Писателите са оплакват, че са изтласкани не само от обществените дела, но и не ги зачитат изобщо и че са ги оставили да умират гладни и бедни.

Истинският писател не се оплаква! Защото реалната власт е у него. Той е длъжен да я използва, за да пресича пътя на лъжата и лъжливата пропаганда, които служат на злото.

Злото, лъжата, измамата, зловредната пропаганда са нашето днешно ежедневие. Днес светът не просто „в зло лежи”, но това зло е още по-коварно, всеобщо е и се е превърнало в най-голямата либерална добродетел. Писателят обаче не го разобличава.

И май не го забелязва. Затова и не го различава от доброто и му е безразлично кой е господарят на света днес. Не преувеличавам. Истината казвам.

Защо е така? Защо неговата дума не се чува? Защо не му обръщат внимание? И кому служи той? Защо държавата, медиите и чуждите фондации толерират само постмодернистите?

Въпросите са трудни и тежки за този, който ги задава, а не за писателя, от когото очакват отговорите. Когато питаш писателя с кого е, значи в позицията и поведението му има нещо съмнително, тревожно, недостатъчно, за да поддържа неговото достойнство и обществено значение. Значи се съмняват в добродетелите и достойнството му, в принадлежността му към народа и нацията.

Отдавна не са задавани такива въпроси. Обществото не обръща внимание на писателя и му е все едно какво мисли той, какво е поведението му, какво пише и говори, какви каузи защитава или напада.

То няма причини да се тревожи за него и го е оставило да си върши, каквото намери за добре. Само да не е прекалено против властта. А дали е талантлив, нравствен, национален - какво значение.

Писателят от своя страна недоволства от политиците и партиите, но не и от властта и системата. Той вижда причините за собствените си трудности и за своята неудовлетвореност от живота в някои от хората, които са натоварени да управляват.

Сякаш ако ги махнат или те се променят и поправят грешките си, всичко ще си дойде на мястото. Дори и левите писатели не търсят, не откриват и не показват истинските причини за състоянието на обществото и културата. Затова и плачат за себе си, а не за народа и държавата.

Те наивно се надяват, че един ден глупостта и егоизмът ще отстъпят на умните и щедрите, а способните и безкористните ще си вършат работата? Насилието ще стихне и мирът и доброто ще царуват в душите на хората? Може би справедливостта ще се превърне в основа на обществените отношения? Тогава отново ще ги ценят и толерират. Щом писателят трепери само за себе си, значи се е случило нещо много тревожно и страшно. И безнадеждно!

Какво да чакаме тогава от постмодернистите и либералите, за които сега е цветущо време за писане. На него му е все едно, че народът е беден, потиснат и постоянно унизяван; че нацията изчезва, езикът бива изкривяван, обругаван, разрушаван. Нали на него му е добре.

Този, който пише текстове и измерва значението си за литературата не по силата на художествената дарба, а по тиража на книгите и получените хонорари и награди, никога няма да се почувства отговорен за народа и обществото.

Той няма как да страда, когато тържествува глупостта и злото, когато езикът е в упадък, а личният интерес е над обществения. Защото сам е част от тях, зависи и се облагодетелства от тях, а неговата литература е писане, а не творчество.

Творчеството се създава от творци, не от конструктори, обучени в курсове по творческо писане. Затова и обществото, в което живее и което го цени, не е национално. То не се ръководи от национално съзнание и не милее за съдбата на народа. Затова и думите му са гнили и празни, бездушни и мъртви.

На такова общество не му е необходима литература, а още по-малко писатели. Защото те постоянно ще го оспорват и отричат, ще му създават грижи и няма нито за миг да го оставят на мира. А истинските писатели винаги виждат лъжата и я разобличават.

Но защо и тези, които се обявяват за наследници на Вазов, нехаят за народа? Защо и те участват в лъжата и страха; защо не отворят очи и изпълнят въздуха със своя глас, който да е гласът на народа и нацията?

Сетивата и разумът на днешния писател, наследник на Вазов, са закърнели. Затова не виждат и минават безразлични покрай истината.

Как тогава историята ще ни пощади и как ще вървим напред. И как ще съществуваме, ако писателят ни мълчи или се стреми да угажда на злото.

Писателю, ти дължиш на народа си отговорите на въпросите „кой си и какъв си?”. Но и „с кого си?” и „кому служиш?.

Ако те има все още, отговори.

И влез в борбата срещу злото и глупостта!