Мартен Калеев

Стана от масата, на която пишещата машина стискаше белия лист с валяка на шейната си. След доста умуване бе изписал само няколко фрази - според него почти безсмислени, и отиде да отвори, защото някой бе позвънял на входната врата. Помисли си, че сигурно пак е оная досада, съседката, която се е присетила нещо я да го попита, я да му поиска. Въздъхна и понечи да се върне към писането, дори се обърна почти кръгом.

Точно в този момент не му беше нито до излишни разговори, нито до самарянски услуги, но звъненето се повтори. Опита се да наложи на лицето си служебнобезличен израз, който да бъде така очевиден, че да накара и най-досадният посетител да се оттегли, преди да изброи претенциите си.

Набързо срита разхвърлените из антрето пооръфани обувки, колкото да не изглежда съвсем разхвърляно в апартамента му, и отвори вратата рязко и почти грубо.

Миг по-късно съжали за жеста си, защото на прага му стояха две великолепни пъстри очи, а до тях примигваха също толкова великолепни нежни и беззащитни още две сини мъниста.

Сигурно можеше да се изрази и по-точно, и по-добре за това, което виждаше в момента, но дъхът му спря. Беше се убедил, че да се опитваш да опишеш случващото се с теб с подредени думи и да искаш то да бъде по-вярно и по-вълнуващо от самото случващо се, бе невъзможно. Защото в мига, в който преведеш живота и мислите си върху белия лист и да ги запечатиш в редове, изчезваше нещо изключително важно.

Точно това нещо търсеше от години. Магията да го има в написаното някак си все му убягваше. Дори когато мислеше, че все пак е успял да ги прероди в букви и думи, историите се оказваха някак други, преиначени, не такива, каквито бяха. Най-същественото миражно се изпаряваше, без да е ясно защо.

- Добър ден, господине! - казаха едните великолепни големи и пъстри очи. Момиченцето стоеше в спретната си скромна и малко поовехтяла рокличка и дори не мигаше. Погледът му някак проникваше в него, изтърбушваше  го отвътре със своята невинност и с неволния упрек, който може би щеше да му отправи детето, ако го беше усетило с какви намерения бе тръгнал към вратата.

Вирнатото остро носле потръпна, а бузките станаха румени. Момиченцето се вълнуваше и може би вътрешно вече се извиняваше, че е позвънило на една непозната врата на един възрастен и доста понамръщен господин.

- Добър ден! - добавиха и другите две нежни великолепни сини мъниста, който го гледаха наивно и може би малко неразбиращо, но бяха решени все пак да стоят точно на този праг точно пред този непознат човек, който изглеждаше сякаш са го хванали в прегрешение.

- Аз съм Ралица, а това е братчето ми Асен! - поясни момичето и се усмихна. Предното му зъбче непокорно си бе избрало някаква своя очарователна посока, дори беше малко щръбнато. Дълбоките трапчинки на свенливо усмихнатите бузки, които бяха станали още по-червени, одухотворяваха лицето по особен начин. - Ние живеем в другия квартал… ей там…

Мъжът си помисли, че може би точно това е магията, която търси от години. Да, да - повтори си наум той. Ето я точно онази малка велика загадка, наричана живот - трапчинката на бузата на смеещо се дете, която изчезва мигом, щом усмивката внезапно секне.

В този свят на толкова намръщени сериозни стари хора да срещнеш такава усмивка е провидение. А те сега бяха пред него - две деца, които стискаха в малките си ръце голяма и сигурно доста тежка чанта с книги. Старите томчета се подаваха отвътре, защото ципът се бе развалил.

- Добър ден, Ралица! Добър ден, Асенчо! - отвърна старият господин и поглади бялата си коса с разтреперана ръка, което у него винаги бе сигурен белег за смущение. Той ругаеше себе си, че е прекалено преднамерен в очакванията си, докато животът понякога оставя на прага ти приказка.

А може би прекалено дълго и прекалено съмнително бе замълчал, което сигурно щеше да уплаши или да наскърби децата. Те бяха като снежинки, които ей сега ще се стопят в дланта ти, докато им се любуваш. - Къде сте тръгнали с тая голяма и тежка чанта?

- Ами… - момиченцето се запъна за миг, но гласчето му прозвъня с трогателна решимост - продаваме книги… Стари книги.

- От библиотеката на баба! - побърза да добави Асен. И неговите бузки пламнаха. - Не сме ги откраднали. Просто баба ни каза, че не може да ни даде пари, защото отдавна не работи, а хлебарят ни спря… върнесията…

С неочаквана лекота и непринуденост, неспохождали го отдавна, старият господин отново се засмя. Някъде тропна врата, която се затвори - или отвори - съседите все пак си бяха просто съседи и задоволяваха любопитството си.

- Не бе, Асене, казва се вересия! Колко пъти да ти повтарям?

- Ох, нека оставим чантата! Изтръпна ми ръката… - и сбърчи нос, дори се огледа дали не може да седне някъде, защото сигурно и краката му бяха изморени.

- Дайте да ви помогна! - пресегна се мъжът и понечи да вземе чантата, но Ралица се дръпна.  - Не се бойте, аз само… - опита се да я успокои белокосият.

- Баба каза много да внимаваме, защото хората можели да бъдат всякакви… - продължи момичето, но не посмя да продължи. Този господин й бе някак симпатичен. С топлите си и внимателни очи й вдъхваше надежда, че може би ще ги разбере и ще купи книга. Никак не искаше да го обиди с някоя непремерена дума.

- Вижте, аз само… Можете да влезете, ще ви почерпя с… - но и той млъкна някак сконфузено, защото много добре знаеше, че нямаше кой-знае с какво да ги нагости. А му се искаше, много му се искаше да бъде добър с децата.

- Не, баба каза, че не трябва да влизаме в чужди домове - някак гордо и храбро изрече Ралица и сведе очи. Предусещаше, че мъжът може би ще се обиди, защото сигурно ще открие подозрението в думите й. - Тя ни предупреди… да не бъдем нахални и невъзпитани. Асене, стани от стълбите, знаеш, че няма кой да ти пере дрехите толкова често…

- Чакайте, аз ей сега ще донеса… - мъжът се втурна навътре в апартамента, забързан и усмихнат, защото си беше наумил нещо. Първо да намери в килера походните столчетата, после и масичката.

Слава богу, въпреки бъркотията, не бе толкова трудно да ги открие и след минутки те тримата седяха на малките столчета около ниската кръгла масичка в малката кухничка, похапваха филии хляб, намазани с маргарин и посолени с лютив домашен червен пипер.

Старецът им се радваше и изглеждаше доволен на неочакваната си предвидливост - с последния си купон бе купил топъл хляб рано сутринта от близката бакалия.

- Ох, от този пипер ми изтръпна езикът - оплака се Асен, но продължи апетитно да нагъва филията. Сигурно не бе хапвал отдавна и сега тя му се струваше особено вкусна. Доста по-премерено и дори срамежливо Ралица се опитваше да отхапва от филията по един възхитителен начин, почти като голяма и сериозна дама.

Мъжът ги гледаше ококорен и не разбираше от какво точно в него избуяваше радост, истинска, извираща някъде дълбоко от старото му сърце.

Дори се учуди как толкова естествено си повтаряше наум думи като “великолепно” и “възхитително”, както и други нежности, които друг път му се струваха префърцунени и кухи.

През незатворената врата на апартамента някъде отгоре долетя почти като грак раздразнен свадлив глас:

- И после да си пометете стълбището, че…

Тримата се спогледаха някак съзаклятнически. Засмяха се. Мъжът внимателно затвори входната врата, върна се в стаята и донесе останалото от хляба. Наряза го на филии, които първо избели с маргарина и после подчерви с налютяващия домашен пипер.

Намаза една филия и на себе си, отхапа лакомо, а уж не беше гладен. Усети невероятен вкус, но вече не се стресна от думата „невероятен”, защото всичко това бе невероятно като живота. Опита се да им разкаже, че такива злокобни гласове, като онзи, дето чуха преди малко, се раждат в човека от лимоните, които е погълнал цели.

Не го разбраха, но той им обясни как подобни хора цял живот поглъщат едни такива страшно кисели лимони и хранят у себе си заядливи призраци. А призраците много мразят киселото, защото от киселото ръждясват и скърцат ли скърцат.

Не искаше да им споменава, че лошото си има дълбоки корени у всеки, защото му се струваше, че самата дума „лошо” ще развали някак чистите им личица и тяхната среща.

Сега вече знаеше, че днешният ден за него е един благословен ден, защото той може да седи с две спретнати симпатични деца и да похапват заедно най-вкусните филии на света.

При това той можеше важно и внимателно да им обяснява, че животът е нещо, което трябва да се живее и това означава да си намериш приятели, с които дори трохите да ти се услаждат и да засищат като огромни погачи.

И други неща им разказа. От онези, които се опитваше да изпише върху белия лист и които се надяваше все някога да попаднат на такива две чудесни деца, като Ралица и Асенчо. Те със сигурност щяха да разберат и оттатък написаното.

- Хайде, баба ще се тревожи! - разбърза се Ралица и понечи да стане. Асен лакомо налапа останалото от филията в устата си и доста несръчно задъвка, защото устата му бе препълнена. - Ех, Асене, все гледаш набързо да се нахраниш и да хукнеш към топката…

- Чакайте, ама аз още не съм си купил книга!

- Не, моля ви, ние ще ви подарим една. И без това много рядко можем да продадем някоя. Предлагаме ги срещу който каквато паричка може да ни даде. Обикновено гледат да ни отпратят или ни дават много малко пари. Но ние и на това сме доволни… Че зимата едва не умори баба…

- Мама няма ли да се сърди?

- Мама ни напусна… А татко… почина внезапно - и двете великолепни дълбоки очи се напълниха с бистрота, сякаш слязла направо от небето. Асен вече бе изял остатъка от филията, гледаше сериозно и тъжно.

- Е, хубава работа!? Как ще правите бизнес, когато очите ви не виждат ясно през сълзите? Да ви кажа, времето учи нас, старите, да виждаме по-надалеч, направо в бъдещето. Да знаете, че все някога мама ще се върне. Не може да не се върне. Защото вие сте изворът на живота й. Майките ожадняват. Жаждата и нежността, която носи върху устните си, ще я върнат при вас…

Ралица го гледаше окуражена. Нещо особено се надигаше в очите й, които вече бяха лъскави и решителни. Асен мълчеше и също го гледаше доверчиво. Възрастният беловлас господин знаеше, че не го разбират докрай, но бе сигурен, че предчувстват онова, което предстои да се случи.

Ралица бръкна в чантата и извади дебеличка книга с шарени и дебели пооръфани корици. Поднесе му я с трепереща ръка и каза някак много внимателно:

- Вземете я! Като подарък от нас. Баба много я харесва, защото била много хубава и умна книга…

- Чакайте, чакайте! Книгата ще взема, разбира се. Но вие пък вземете ей тези пари - извади от джоба си една новичка едра банкнота, която винаги държеше да му е подръка в подгъва на елека. Все някак щеше да изкара месеца, но чудесата не стават всеки ден. Подобни велики неща не се измерваха с пари. Тези мили деца му бяха дали неизмеримо повече от банкнотата.

- Но това са толкова много пари! - възпротиви се Ралица и понечи да ги върне. - За тези пари можем…  да ви оставим чантата…

- Не, момичето ми, това не са много пари! Задръжте книгите, а подаръка ви ще взема. Подаръците от добрите хора не бива да се отказват. Хайде, сега вървете си, да не тревожите баба ви. И когато можете, наминете пак. Дотогава и аз ще ви приготвя подарък… - изпроводи ги до стълбището беловласият мъж.

Сбогуваха се и великолепните очи заслизаха по стълбите, после се стопиха в рамката на входната врата, която щракна резето си. Старецът се върна в апартамента си.

Прибра в килера масата и столчетата, които някога бе купил, за да ходят за риба с внуците си, но те предпочетоха да заминат за чужбина.

Седна пред пишещата машина. Листът вече не го отчайваше с белотата си. Книгата, която му подариха Ралица и Асенчо, постави внимателно на рафта. При другите подобни книги.

Които той също бе написал.