Мартен Калеев

Искърът влачи лъскавите дрипи на смазката, гърчи се между Лакатнишките скали и отгърмява надолу по дефилето. Гледам мътната вода, после замятам коженото яке и тръгвам по асфалтираното шосе, което излъчваше суха топлина. Направих едва десетина крачки и някой подвикна от спрелия зад мен автомобил:

- Ей!

Не се обърнах.

- Ей, ти! Знаеш ли пътя за Вършец?

- Всички пътища водят за Рим! - издекламирах с почти ученическо остроумие и се почувствах неловко. Наясно съм, многознайковците хич ги няма в жегата и едва ли някой ще ги предпочете за спътник.

- Не отивам в Рим. И ако познаваш пътя, можем да тръгваме! - заяви непознатата безцеремонно, като че ли бях част от личната й собственост. И тя сигурно беше наясно, че такива като мен в подобно затънтено място ставаха доста сговорчиви под сипещата се от небето жарава.

Стана ми неловко, защото очаквах да срещна присмехулни очи, а срещу мен, от прозорчето на колата, блестяха слънчеви очила с огледални стъкла. Все едно се блъснах във витрина.

- Пред колата ли да тичам или след нея? - казах, но прибавих една от угодническите си усмивки, за всеки случай.

Не отговори. Не се усмихна в отговор. Само чух тракването на ключалката. Не ми се искаше да проверявам ината си чрез ходене в тая жега, нито да продължа да чакам край пътя до второ пришествие - а то имаше изгледи да настъпи преди да е преминал следващият автомобил.

- Накъде? - тя беше младо момиче на около двадесет и пет години, с естествен смугъл загар на издълженото лице и тънки вежди, подчертани прецизно с туш.

- Наляво до разклона, а след това на около триста метра вдясно. След това е …Рим.

Не отвърна на несръчната ми закачка. Запали спокойно колата и плавно потеглихме. Не ми обръщаше внимание, сякаш имаше свои тревоги. Или просто се притесняваше да шофира по острите завои. Аз също не исках да говоря. Просто за да не изглеждам натрапник, напосоки подхвърлих:

- Откъде идвате?

- От София. Тръгнала съм на село… Може би ще усетя най-после нещо истинско… Например, тихите вечери с баба!? - иронията беше прозрачна дори за забавените в развитието си пубери.

- Изглеждате уморена.

- Така ли?!? Нищо работа, едно-две ужасни дежурства… - и престорено артистично се погледна за миг в огледалото.

Сигурно все нощна смяна?

Не! Денонощно бълнуване.

Погледнах я недоумяващо. Изобщо не си даваше вид, че я интересува какво ще си помисля или как ще реагирам. Изговаряше думите сякаш само за да бъдат издърпани през прозореца от вихъра около препускащата кола.

- Не ви разбирам!?

- И аз, като мнозина други, от това “страдам”. Oт неразбиране. То ми докара бълнуването. - повдигна примирено рамене и въздъхна.

Кимнах. Тя се усмихна - може би на разбиращо философския ми вид. Зъбите й блеснаха с топла белота и пространството стана някак по-уютно.

Разговорът постепенно потръгна. Прехвърлихме обикновените теми - за краткостта на живота, за очакванията и надеждите на младите, за това колко непредвидими са хората.

Говореше спокойно и без да влага специална емоция, но аз откривах как болката й наднича зад силуета на думите й. Когато ставаше дума за любов, за деца и отговорности, се напрягаше, гласът й придобиваше особено нервно звучене и категоричност.

Ненавиждаше майките, които изоставяха рожбите си по чужди домове. Много искаше да има свое дете, за което да се грижи. Може би щеше да каже още нещо, но замълча.

Аз също се умълчах, втренчил поглед в препускащия сивкав асфалт с избелели тирета на осевата линия. Интуитивно търсех онова, което да ми подскаже нейното “аз”. Не открих кой-знае колко, но реших, че и това е достатъчно, нали след половин час ще сляза и ще продължа в съвсем друга посока.

- Как се решихте да ме вземете на автостоп? - не се стърпях да запитам, защото времената не бяха за среща с непознати гости сред лабиринтите на планинските пътища.

- Защо?

- Като ме гледате такъв, с брада и дънки. С недотам осъдително старо кожено яке…

- И аз съм с дънки. Е, нямам брада, но… И подобно яке се мъдри в багажника отзад.

Погледнах я. Носеше дънки и модно елече от същата материя, което пристягаше кръста. Във вида й имаше нещо момчешко и дори дръзко. Тя свали очилата - в големите й почти черни очи имаше и тъга, и умора. И още нещо, което показваше, че в душата й се таят трудни житейски дилеми

- Толкова ли вярвате в такива непознати като мен? - изгледах я изпитателно.

- Нямам особено основание - лицето й почти се вкамени, стана безизразно и сякаш посивя. - Преди четири месеца имах сериозни отношения с един ваш подобник. Много сериозни, но… вчера дойде, за да ми каже, че не се харесвам на неговите родители. Пък и в службата щяла съм да му преча, а той имал намерението, даже амбицията, да расте. …Дано порасне, на мама лилипутчето…

Говореше тихо, със същата престорено безразлична физиономия и само по честите паузи и дълбоки вдишвания разбирах, че тази апатия е лъжлива. Асфалтовото въже па пътя летеше насреща ни.

В главата ми напираха глупави въпроси, които не се решавах да изрека. Скоростта растеше, а заедно с нея и шумът от свистящия въздух. От прозореца ме галеше ръката па скоростния хлад.

- И вие не изглеждате особено бодър? - прекъсна мълчанието тя.

- Случва ми се понякога и на мен да имам нощни бдения. Само дето още не съм започнал да бълнувам…

- …Всеки си има свое бълнуване. Само, че не трябва да бърза към него…

Съгласих се. В гласа й отново се появи една струна, дето се прокрадва уж случайно и незаинтересовано между непознати хора, но често крие в себе си дълбоко пазена тайна.

Огледах се и видях на задната седалка щайга едри череши. Някои бяха откъснати с листата и тяхната зеленина се открояваше върху яркото червено на плодовете. Чак тогава усетих дъха им, който изпълваше купето.

- Обичате ли череши? - улови погледа ми тя и ме подкани усмихната. - Вземете си!

- Да. Обичам череши. Дори ми изглеждат изкусителни.

- И аз. Много. Затова ги купих. Казаха ми, че е опасно, ако ми се прияде нещо…

Не завърши фразата, защото налетяхме на колона от спрели коли. Те се появиха неочаквано, веднага след острия завой. Нещо се беше случило. Момичето спря и слезе. Тръгна към мястото, където в един товарен камион се мъчеха да качат някакъв човек.

- В камиона не може да го натоварим. Ще друса много, може да умре! - каза единият от мъжете, които го държаха и до чийто обувки се образуваше голямо кърваво петно. - Опасно е за живота му!

- Да го оставим! По-добре е да лежи неподвижно, докато дойде лекар. Тук работата е за бърза лекарска помощ, а не за такива като нас - съгласи се друг.

Наоколо чакаха няколко леки коли.

- Защо? Човекът умира, а вие… да чакаме - почти извика тя.

- Все пак, най-добре е да чакаме “КАТ” и “Бърза помощ” - предложи кръглолик мъж, показал плешивата си глава през прозореца на нова тузарска кола. Почти безразлично тръсна пепелта цигарата през прозореца, дръпна си яко кълбо дим и захвърли фаса на асфалта.

- Не можем да стоим така! - гласът й прозвуча като вик за помощ. Усетих го като плесница. - Вие го вземете в колата! Най-отпред сте и лесно ще се измъкнете от задръстването - опита се да подскаже някакво решение на тузара.

Онзи я погледна тревожно, но бързо се овладя:

- Не понасям кръв, става ми лошо!

- Не понасям кръв или ще си изцапам колата? - изкрещя в лицето му момичето. Мислех си, че ако беше по-близо, щеше да го удари.

- Като знаеш толкова, защо не го закараш ти? - отвърна й злобно оня.

Тя сви гневно устни. Изгледа хората наоколо - само мъже, които стояха с отпуснати ръце и изплашени лица. Тя ги изгледа гневно, обърна се рязко и тръгна към колата. Погледна ме и аз побързах да седна на седалката.

В очите й видях страха, който се опитваше да надвие решимостта й. Той беше направил лицето й мъртвешки бледо. Запали нервно. Отпред колите пречеха, но никой не се помръдна. Аз се обърках назад, за да видя че там мястото за маневри не е по-голямо от салфетка. Страхувах се, облизах изпръхналите си устни.

Направи ловко обратен завой:

- Слизай! - очите й горяха. - По-бързо!

Беше като сън. Натоварихме ранения и аз го придържах, а той се вкопчи в ръцете ми. Замириса на кръв и навсякъде имаше капки от нея, които приличаха на пръстите на призраци. Бяха много, дори върху черешите.

Тя стискаше волана и караше като на рали, прехапала устни. Скоростта растеше. Заедно с нервния пръст на спидометъра се покачваше и напрежението. Натискаше клаксона, форсираше колата, влизаше със свирещи гуми в завоите.

Минутите течаха мудно, безкрайни като вечност…

После болницата, тичащият екип от „Бърза помощ”.

Останахме сами в коридора, с неестествената тишина, която стегна главата ми. Тогава усетих нейната ръка, после натежаващото тяло, което се облегна на мен и започна да се свлича. Изглеждаше много зле, а лицето й беше като от восък.

- Помощ! - гласът ми се люшна из коридорите и потъна. Не можах да извикам нищо повече. От една бяла олющена врата се показа лекар, после сестра. Поеха я…

Отпуснах се безсилен на разбрицаната пейка. Трудно съзнавах всичко наоколо. Нещата се развиха като някакъв кошмар. Струваше ми се, че потъвам…

- Лошо ли ви е? - попита ме надвесилият се над мен лекар, изникнал кой-знае откъде.

- Не, не… Само малко.

- Сигурно вие сте съпругът? - на което поклатих отрицателно глава.

- Не съм - промълвих. - Защо?

Той се изненада, но носле махна с ръка:

- Била е бременна… В четвъртия месец. Силният страх и напрежението предизвикаха аборт…

Подаде ми ръка и тръгна нейде нататък по коридора с пошляпването на медицинските боти. След него ми се стори, че усещам дъх на череши. После ги видях - сочни, с полепнала кръв.

Не можах да издържа, защото ми се повдигаше ужасно. Около мен се събираха хора. Говореха, но не можех да разбера смисъла на думите им…

Много бързах за някъде. Не ми стигна издръжливост и аз поех към своето бълнуване…