Мартен Калеев

Площадчето се е проснало почти в несвяст от летния пек. Улиците са се скупчили да прекосят реката, но мостът не ги пуска между прашните си каменни перила и те тръпнат в жегата. Под него реката скимти между камъните. На брега тежък орех съзерцава сянката си и я подрежда с достолепно безмълвие. И вратата на черквицата е хлопната и залостена. Кръстът върху камбанарията свети като подпален. Вътре в нея, в сянката на камбаната, се разхождат лениво бели гълъби и пощят перата си от нямане какво да правят. Небето е отъняло и побеляло от жаравата на изцъкленото слънце.

На дялано дървено трикрако столче под ореха седи дядо Прокоп. Гледа някак странно и ми се струва, че дори не диша. Изкачил е стълбицата от деветдесет и кусур години. Лицето му излъчва сияние от блага мъдрост.

Може би вече денят му се струва само някаква малка маловажна чертица в предългото му битие, от което усеща тежест. Цялото пространство е увиснало в нажежения въздух и изглежда нереално като изображение на древен фрагмент върху камъка на загадъчната неразбираема вечност.

- Въздухът отънява от жегата - промълви дядо Прокоп и въздъхна. - Не може да го вдишаш, дваж повече не можеш да го издишаш. Горещници са. Земята нещо се разсърди. Инати се. Скърца като стари кости на светец. Тук, на това място, съм виждал турци да бесят българи. Българи да разстрелват българи по време на метежи и революции. На война ходих, върнах се. Тя войната не свършва на фронта. Носиш си я в себе си. А и докога продължава, само Господ знае… Ако можеш, преживяваш я, ако не - отнася те в гроба… Понякога си мисля, че дяволът се учи от човека на жестокост… Виждал съм тук и сватби, и погребения. Виждал съм какво ли не - и такова, дето можеш да го побереш в ума си, и такова, дето може да ти обере ума. Сега вече знам със сигурност - всичко е за нищо!

Млъкна. Отново битието стана призрачно и магическо. Във вехтите си дрехи, които изобщо не притесняваха душата му, дядо Прокоп изглеждаше като някакъв гуру - нетленен, печалноспокоен и странно вечен. В очите му играеше тънка сянка на любопитство, което е предугадил отдавна, че в такъв ден непременно ще се появи.

- Ами хората? Какво мислиш за хората? - осмелих се да попитам аз, като съзнавах, че гласът ми ще пропука магията.

- Хората ли? Знаеш ги хората! И лошото, и доброто те си го подават. Като залъка. Някой ще те нахрани, друг може да те отрови, трети само ще те задави. Има хора, тежки от характер и мъдрост, като везири, кантар не ги лови, ще го потрошат, ако стъпят отгоре му. Други - на аптекарска везна да им туриш всичкото и да го премериш, пак няма да му хванеш мярката. Че и сорта им не е нито за питане, нито за гледане. Колкото до файдата от такива - все едно с косъм камбана да удряш. За други и манастир да дадеш, евтино ще е…

Тишината се спря, взря се в нас и занарежда своите многоточия.

Дълго премислях казаното от дядо Прокоп. С дните в мен се натрупваха много въпроси. Едни ми се струваха съдбовно важни, други - избледняваха с времето и ги забравях. Трупах нови при срещите с хората. Заслушвах се в казаното от тях. Търсех кураж, утеха или просто нормална житейска логика.

Така в съзнанието ми е останала репликата на непозната жена от влака, която каза, че всъщност животът не е нищо друго, освен една академия за мръсници.

И на друг непознат интелигентен мъж, който също тайно пописвал, и който обясни, че животът ни е чернова. Първо Господ ни диктува едно, после го редактира в по-приличен вид. Само не разбрах в тоя ли, в оня ли живот е официалната версия на живота ни…

Не можах да си отговоря и на въпроса защо в наши дни се надига озлоблението, сякаш адът надстроява втория си етаж тук, насред нашия делник. При това всеки от нас е готов да се закълне, че е добър!

Тогава откъде се взема лошото?