ВИСОКО
ВИСОКО
Там горе, на хълма,
на високото искам да стигна.
При нозете на Бога -
оттам да виждам далече.
Под това синьо небе -
като очи на момиче.
На земята - топла и щедра
като майчина пазва -
да приседна на тръгване.
Искам тук да остана:
под високото синьо небе.
по-близо до Бога,
в земята - топла и щедра -
с дъх на метличини
и цъфнала мента.
СПОМЕН ЗА ЛОЗАТА
На родителите ми,
с молба за прошка
Колко ли думи необмислени казах,
жестоко раних тези, които обичам,
без да помисля, че животът е кратък
и за прошката няма никакво време.
Не казах на майка си, че я обичам,
когато си отиваше - съсухрена, малка.
Нямаше ме на баща ми във сетния час -
бях далече, някъде, но не и до него.
Да ми каже тихо последната дума,
последната, която е пазил за мене.
Не като благослов, а като заповед:
да вдигна чело и напред да вървя -
до последния удар в сърцето си.
Все се надявах, че един ден, далечен,
все ще се намери време за прошка,
че ще поседнем отново на прага,
ще поговорим кротко за времето,
за лозата, на която гроздето съхне.
И за годините, дето несетно отлитат.
Пак ще отчупя къшей от хляба им.
И ще пием до дъно от новото вино.
Ще си спомняме баби и дядовци,
ще се посмеем, може би те ще заплачат,
когато след мене се хлопне вратата…
А през последната зима лозата роди.
Само че вече нямаше хора на прага…
СЛЕД ХОРИЗОНТА
Достигнах все пак хоризонта. И какво?
След него е нищото, само нов хоризонт.
Защо бързах толкова? Какво ли очаквах?
Райски селения или пък пътя към ада?
И след хълма пак продължаваше пътя.
Затичваш задъхан - може би все пак
краят на времето ще е точно оттатък?
Но следваше нов хълм, и още, и още…
Достигнах все пак хоризонта. За какво?
Защо тичах с изплезен език като куче?
Там нямаше никакви райски селения.
Адът изглеждаше сив, хладен и скучен.
След хоризонта е единствено краят…
БЯГ
Can’t Buy Me Love
The Beatles
Все препускаме след разни илюзии.
И не се спираме даже да паднем.
Все събираме, понякога лъжем -
за „черни дни” да натрупаме.
За какво ни е всичко натрупано?
Реката тече и не спира, отмива,
стига морето. Пари сме натрупали,
а се задъхваме под тежката алчност,
без да разбираме, че „черните дни”
не са утре, те са днес, те са тука.
Защо ни е всичката алчност и стръв -
младост можеш ли да си купиш?
Можеш ли да си купиш живот?
Можеш ли да си купиш любов?
Да се откупиш от онази с косата?
Да купиш очите на старото куче,
което все иска да близне ръката ти!
Тогава? Защо ни е всичко това?
Не стига ли хляба и чашата вино,
не стига ли синьото цвете в зори,
не стигат ли летните утрини
или пък златните есенни залези,
за да се докоснем до вечното.
Не? Значи няма надежда за нас.
