Ники Комедвенска „Легенда за Градинчица”, изд. Астарта, 2022

Банко П. Банков

Отзивът за прозаичния сборник „Легенда за Градинчица” от Ники Комедвенска,е повод да се отправи поглед върху националната ни традиция в полето на разказа. С дължимо уважение, но без снизходителност, е редно да отбележим, че изявите на български писателки между двете световни войни в това поле имат по-скоро етапно значение, бележат стъпала в овладяване на жанра.

В по-близко време, с всички резерви към тоталитарния отрязък от духовната ни история ще признаем, че гласът на писателки - авторки на къси разкази, зазвуча равностойно, а в редица случаи и доминантно над изяви на колегите им белетристи.

Като започнем от напусналите ни физиономични разказвачки Цилия Лачева, Лиляна Михайлова, Христиана Василева, Величка Насрадинова,  през убедително изявяващите се доайенки в жанра Бригита Йосифова, Дарина Герова, Весела Люцканова, Лидия Николова, Димитрина Бояджиева, Денка Илиева, Пенка Чернева и още десетки имена на талантливи съвременни белетристки (З. Евтимова, Г. Златарева, П. Павлова, Ж. Иванова, В. Въжарова, Л. Андровска и др.), радващо е, че погледът им надниква и в най-изолирани кътища на неразорана прозаична територия.

Наред с горните запомнящи се и ценени пера, нов глас през година или две закономерно разбунва  установени, ревниви привързаности на четящите. Обговорени теми се оказват видени и почувствани, изтълкувани и внушени от неочакван поглед, изречени от различен глас, провидени по-дълбоко от ново авторско поколение.

Така, без донякъде подвеждащо дипломиране в школи за творчески писане и  насърчително потупване по рамото, на страниците на „Словото днес”, отначало със стихове, а след това и с разкази категорично се изяви впечатляващ талант. Нуждаещ се не от благосклонно предричане на обещаващо развитие, а от признание без усукване на безспорна дарба и можене; Ники Комедвенска.

Повечето от знаковите й разкази, привлекли вниманието на читатели и пишещи, са събрани в тънка книжка, осемдесетина страници на половин формат А4, озаглавена скромно - „Легенда за Градинчица”. Но между кориците й размива образ неповторим материален свят, съжителстват в кавги и съпричастия  кръвно близки ни характери, отива си безвъзвратно родовото ни време.

Комедвенска е авторка с днешен, проницателен поглед за природен цъфтеж и социално разграждане, с вроден усет за притаена човещина и душевни чепове и брадавици. Като в пейзаж на Брьогел скицира детайлено стареещо селско съдружие. От почти фотографски достоверна словограма  героите  прекрачват във фантазни продължение на пориви, на мании, на вражди и привързаности, на доволства или мусене заради надхитрен или ощетил ги живот. Читателят доверчиво следва отблъскването на авторовите герои от бита, от делника, опоетизираното, магично изживяване на неосъщественостите им. Комедвенска майсторски ни подвежда в личностните истории на селото, надгражда ги, докосвайки се до недоосъзнатия ни собствен недоимък, до жаждата на всеки от нас да надделее над прозата, над преходността на съществуването. Разкази, в които докосващата достоверност на случката е повдигната завладяващо от авторката до скритото ? нравственото внушение.

Още във въведението своите наблюдения и сподележи Комедвенска прави с ненатрапчива, неуловима усмивка. И подсказва ролите на протагонистите в рисуваната от нея споменна картина; мъдрата практичност на баба й, възрастната жена-родоначалница; и чудноватите хрумки на дядото, под сетрето на наглед нерезултатна работливост. Това извечно балансиране на женското и мъжко противостоене, на претенциите за първенство в житейското съжителство е втъкано в целия текст. Но приемствеността с предците се внушава в доминантна матриархалност, връзката дядо-внучка е  привързаност и любопитство, близостта с бабата  - в усвояване на насъщни жизнени можения.

Претенциите, убеденостите и заблудите на героите не са декларирани, а са противопоставяни в действия, в пререкания и насмешки, във  философстване на съобитатели със сходна съдба, но с конфликтно светоусещане. Оценъчният поглед на  авторката към станалото е днешен, под окуляра на изтеклото време, но заедно с това и разбиращ, топъл, сдържано съчувствен.

Картинно, като под четката на Златю Бояджиев, с исконно български бои е словописана историята на селото, поседователното усядане на Заевци, Каломенци и Пастушевци; на преселените родове, вродили физически и характерови бои в облика на градинчанци. Във въвеждащите разкази „Не  бой се”, „Тиквата”, „Жабите на Пейнира” Комедвенска предава с безпощадна достоверност стръмното ежедневие на градинчани, впечатването на това ежедневие в мисленето им. През нейния хирургически поглед върху привидната селска екзотика се усеща обаче дълбоката привързаност, симпатия, преглътнатата сълза на авторката заради този вчерашен свят и  обитателите му, силещи се да държат глави над вълните на прииждащото време.

Антиподите дядо Колю и бай Стоян са живи наследници на дядо Либен и хаджи Генчо, днешни сигли за единство на противоположности, инатливи прототипи за бодрячество и съмнения, корназлък и колебания. Петимни всеки ден да се наддумват, да се подпират като на тояжка в размяна на несъгласия, спасяваща ги от самотия. Надприказват се на цветист български, наострящ ухото с полупонятни, препъващи думи, подсказващи лански или модерни материалности, категории и живинки; чокелек, пърпалетка, доматито, дудета…

Ами ежедневното дебнене на съседките Гърбата Мара и баба Цонка, заради тиква, едрееща върху плета между съседските им дворове! Под  повърхността на незаинтересованост и взимотърпеж, се разиграва истинска драма на щения, хитруване и бдителност. А върху канавата на съседско съперничество и лиценаправеност авторката втъкава пестеливо и отчетливо надмогването с новите градинчани-чужденци, Анри Негрото, Джон и Рейчел. Взаимното „забърсване” с дребни ползи и щедри обещания, останали си такива.

Селската наблюдателност и прякодумие прикачват на всеки от героите неотлепимо прозвище - Денчо Топчето, Негрото, Пейнира, Нациста, Деша Брашнянката, Джората, Пенка Незнамкоя си… Под исконни добродетели корясват пристрастности и разделения. Баба Цонка и Елена лудата всяка сутрин си пият заедно кафето, но докато преценяват как е вързал патладжанът и зарозовяло ли е доматито, заорават неизбежно в  политиката. Съседки по хал и орисия, двете са от непримирими страни на националната общност, баба Цонка е стара комунистка и дума не дава да се каже срещу бесепето. Пък Елена е синя до върха на последния си бял косъм.

Една и съща петолевка се прехвърля от човек у човек, от протънелия портфейл на Рифат - в кооперативния магазин, срещу три хляба и пакет лукчета; от там - в портмонето на Елена, при две стари сметки за ток. От Елениното портмоне - у майката на Пейнира. А на сутринта шумолят в джоба на сина ?, та от джоба му - в пивницата; жизнен кръговрат.

Мъжете в този съвременен матриархат са значимости в света на претенциите си. На Пейнира му е лошо единствено постоянството, пие с  постоянство, на което би се възхитил върл пияница. Бай Илия, мъж на Гърбата Мара, е, кротък човек, малко гламав по рождение. Псува я откровено на майка и се съобразява старателно с всичките й непреклонности. Глухият съпруг на Пейнирица се стряска от клетвите на жена си толкова, колкото оръфаната сламена шапка на главата му. Но женската доминантост хитрее, за пред света уж тачи мъжките претенции..

Елена се „отнася” през зимата, когато в опустялото село съжителства с шест изпосталели котки и безпородно куче. Затрупат ли преспи следите на лятото, душата й заплашва да се поболее и безпокойството я подтиква да стисне лопата и да разрива снега пред съседските порти. Подлъгва селото, че е живо, не пропуска и Цонкината порта. Макар че съседите, Балканджията, Гърбата Мара, гламавият бай Илия, та и опонентката Цонка от време вече се дърлят с ангелите на оня свят.

Животинките са безсловесни душериказчици на самотници в опустявщите дворове. Стелната крава на Рифат, кучето на стария доктор, шесте безполезни котки и вечно гладното черно куче на лудата Елена са тяхна ежедневна главоболност и разтуха. Обект на недоволства, клетви, умиления и ласки.

Историята с коня на Айдънката в „Три капки кръв” е ключова за вникването, за чувствитерността на авторката към живота, към психологията и ощетеностите на героите й. Айдънката е циганин, макар и неназован изрично от Комедвенска, съобразяваща се с неолиберално лицемерие и запрети. На най-долно социално стъпало,  гол като хурка, със схлупено къще до сметището в турската махала, нищо си няма, освен гърла за хранене. Но бедният безбуквеник таи в главата си жажда да се осъществи, да остави следа от себе си и този стремеж се въплъщава в обсебваща го грижа за мършаво, черно конче. Под ласкавите му грижи то се превръща във вихрогон-красавец, не усетил букаи на краката си, ни седло на гърба; обект на завист у управниците  в селото.

И тук авторката надгражда верността си към видяното, към фактурата с прозрението си, че всяко човешко същество и най-семплото, убого и ощетено,  има нужда да се вдигне над делника си, да се усети над пренебрежението на съобиталците си.

В стилистиката на магически реалиъм Комедвенска покачва на сън Айдънката върху черногривия му кон и той хвръква над покриви, все по-високо, докато стигне луната. И този фантазен миг е сладък като за цял човешки живот. Затова Айдънката за нищо не света не желае да се раздели, да продаде коня, душите на човек и летящ вихрогон са се слели неотделимо.

От лунното небе Комедвенска сваля с прозаична безпощадност кон и конник на земята. Затварят дърводелната, в която Айдън от години си е вадил хляба, немотията го подгонва да търси препитание в Германия,  продава коня и къщето си. Черният кон почва да линее, изчезва незнайно как от общинския отбор, ползван от новият му стопанин, кметският наместник. След година в Германия умира и Айдън. Продал коня, той е останал с половин душа, която едва го е крепила докато рухва на земята. С тази история, отделяща се от безпощадната натурност в други разкази, Комедвенска провижда път за адаптация на плашещо чуждия в скептична съжителска общност. Макар и не така въздействени,  фантазни надстройки компенсират душевни щети на героите и в „Песента на земята”, „Четвъртъкът, който стана неделя”.

Зряла белетристка, почти навсякъде авторката е зад случката, говори чрез постъпки и думи на героите. Но в два разказа,„Нациста” и „Задушница”, излиза от позицията на анонимен наблюдател на делнични чудатости в Градинчица. Директно общува на чашка с Нациста (титулувн така заради инцидентно пребиваване в Германия) в селската кръчма, без да надява кожа на съсъдбовница с градинчани. Но точно от позицията си на различност, на жена от ново, модерно време, надниква в душата на самотния мъж. За Нациста съселяни презрително се отзовават, че е бутни колиба, бълха не се завърта край него. Но зад ербап приказките на троснатия, едър самотник, авторката го провижда с ранима, неразбрана душа, жалеща за загубената топлина от едно котешко сърце. Авторката си тръгва, парната от неговата горест, да бъде обичан поне веднъж и поне от едно живо същество.

Завършен, фотографски точен словописец, безпощадна към героите си, независимо дали са положителни или не толкова, Комедвенска може да е и акварелно поетична. Майсторски подвеждащо преливане на реалност и въображение повежда читателя в „Задушница”. Есенното село, захлупено под ситен дъжд и опадала шума влиза в мълчалив диалог с авторката. Тя се прибира в града, а е обещавала да презимува на село. Оставя Градинчица на Господ, който нажален от кротката мъка на загиващото село, ще слезе по лунна пътека да утеши Градинчица, да избърше сълзите ?, да я полюлее в прегръдката си.

А авторката се връща във време на загуби и кани близките на сърцето й, преселени в другия свят, да посетят Градинчица. Така всички тръгват към малкото село, сам-само пред прага на самотна зима. От името на безтелесните посетители тя разговаря със селото, успокоява страховете му,  живите ще се върнат в Градинчица, те вървят по стъпките на своите небесни близки.

Затваряйки тънката книжка, читателят отнася със себе си селцето, героите, света такива, каквито ги е видяла авторката. Каквито е поискала да ги видим; което е признание за моженето, за дарбата й.

По коя художествен посока ще продължи Комедвенска, взирайки се в посланията на утрешните делници? Дали на безпощадна вярност спрямо  видяно и почувствано, на премислена авторска ненамеса в  подбрани събития и обекти? Или ще надстройва историите  фантазно, ще ги опоетизира в посока на помисли и щения, на ощетени от живота  герои?

Всякакви съвети са неуместни, нека се вслушва в собствения си вътрешен глас, нека превежда в послания за публиката житейското многообразие от неин гледищен ъгъл. Вече е спечелила доверието на четящите.