Георги Майоров

Писателят Йото Пацов във в-к „Народна младеж” навремето разкършваше трудовия делник на работническо-селската младеж, а перодръжките ни вкупом, като Комсомол, бяха авангардът на комунистическия строй в процъфтяващата ни татковина. И бяхме верни, защото човек не служи на тоя или оня, а на времето.

После се впусна в околосветско скиторене по въздух, суша и вода, набра опит, кураж и творчески сили, оглавява дузина вестници и списания, от авджилъка и странстванията уцели сума дивеч и дивотии, та сипна свои свидни книги - пътеписи, публицистика, дивни разкази, романи по неговия сърдечен ритъм, включително и епистоларен „Еписто” - като по-различено отстреляна творба, все забулени в неговото сладко слово.

Може да се е поуморил от надпреварата с времето, че в последните години се кротна в ъгловатото село Ъглен до Луковит, където и луковицата връзва добро, родно гнездо по бащина му кръв и праотечество на жарки българи. Точно там, защото на писателя е необходимо усамотение, че да му тече мисълта като река.

Така е нарекъл и най-прясната си книга - „Реката тук е ламя” (2021). Държа я на дланта си, не мога да я оставя настрана, заслужава голямо внимание. Виждам, отчувал я е като писано яйце. И каква патология?! Като я отворих, гледам първия раздел разкази е под заглавие „Яйца на очи”. Значи не само ги е опазил, но ги и изпържил. Подредил е още два раздела - „Ъгленски заметувки”, с малко ъгленско замятане, де, и „Фараонът на лисиците” от най-новия щат в България - Ъгленополис. Включително с разказа „Винету и туземците”.

Разказите сноват нагоре - надолу между бреговете на Бели и Черни вит, идат от далеч и от близо, свят всякакъв по род и цвят, загорели да ги улови майстор на истории. Разкази - река, с „безпогрешен стремеж” към океана на живота. Защото „глупава вода няма”. И действително „реката…е ламя” - пои и поглъща всичко. На такава вода Йото улавя талвега.

Тук е пренесен философският въпрос за живота. Голямата река е животът. Идва, пълнее и ни отнася в океана на отвъдното. Всеки избира как да живее - нехайно или отговорно за своите дела.

Още в първия разказ „Линда”, от първо лице чрез дядо си Йото, авторът въздига влюбването като мълния, небесно провидение и наказание: „Има ли нещо по-страшно от това, в което те хвърля Господ - казва дядото от едноименния разказ, който с група българи в Аржентина секат гора, сеят памук и ще гребат пари с лопата, помамени от американската мечта, но не би!

Там дядото вижда стопанката на владенията Линда като съновидение: „На земята такова нещо няма… Забравих всичко. Забравих България…Ъглен…Гена…децата, гръм ме удари”. Накрая, като се връща в България, разбира, че от неговата Гена по-добра жена няма на света: „Златна…Работлива, весела, шетърница, чиста, засмяна”.

Сладкодумец е Йото. Запомнил съм го от онова време. Но сега е надхвърлил всичко. Дошъл си е на дамара, дето рудата му е златното слово, тръгнало от дядо му Йото, минало през баща му Христо, също краснописец, та стига до него. Ето как се заражда и идва талантът на твореца. Търси си корена, докато го намери. И нашият Йото Пацов се е родил с него.

Детайлите в неговия разказ дишат на живо, едно към едно с живота, с „мирис и хубост”. И език - народовластен, засяда на гърлото, не можеш да се отместиш от четивото. С изведени философски обобщения и морални устои.

А теми колкото искаш и каквито поискаш - от изтеклото минало, че спрели при новото - „дето на мъртвите гарез държи, кусури връзва, паметниците им припикава, та да няма ни минало, ни бъдеще, ни паметник, ни памет”, всичко да се затрие. Разпъва мъката на народопсихологията българска на всички страни.

По правило разказите на Йото се завързват в кръчмата с ракията и мезето, и тръгват да преброждат света. Минават през възпитанието на децата в семейството и като излязат на широкия мегдан сред хората, се вижда какво представляват и вършат.

Или са хора, или перекендета, хаймани, като в разказа „Перекенде”, които живеят на зелено и завличат хората с невръщаеми заеми. Така, през затвора, до гроб. И майката на Васката с жално послание се моли пред Богородица: „Пратихме ти момчето си, което не можахме - ти да го направиш. Дано се научи там, при теб, че първо са хората, после са парите, та да се сети защо чужди хора очите му са затворили”.

В разказа „Лицемер” пък разкрива философския камък: „Никой не става такъв, какъвто иска”. Мъката на сакатия още от рождение човек е Божие наказание -за майка и баща, за близки. И още по-голямо наказание за самия млад човек. Всички наоколо се грижат за него, всичко има.

Но освен всички мъки, защо Господ му праща и Венета от отсрещната къща, толкова красива, но в количката само отдалече гледа любимото момиче. Съдба на смъртник. Не да я чака, не да му „предстои…Тя е настъпила”.

Тогава мъртъв как да живее - казва героят Валчо, минал през стъргите на „тъпото, кофтито, гадното, гнусното, срамното”, докато стигне до загробването на майка си.

Всред голямото запустяване на селото се учи да пуши, не за да се прави на мъж, а защото на цигарите пише „Пушеното убива”, че да свършат мъките.

Йото Пацов е тънък майстор разказвач с дълбоки психологически зарисовки. Разказите го казват. В неговия похват е отседнало Чудомировото благородно присмехулство, за лекуване на язвите.

Но не е подражание. То е изсечено от него си, оригинално, със своя си магия на словото, което се излива благодатно по страниците.

Образи в развитие на етичните категории през далече отминалото, през социализма, че до наши дни, съобразно промените в съответното общество. Силен социален отдушник. Даже слънцето при Йото не се движи с дежурни думи, а е „хванало коловоза си през лятното небе”.

Това са земни, човешки разкази, изнизващи се от дулото на майсторлъка като изстрели - кратки, ясни, улучващи целта. Няма модернистично шляпане по нищото. Йото - Пацовият разказ където стъпи, диря прави. И книгата не те оставя, докато не прелистиш засмяното й лице.

В Ъгленските заметувки всичко се върти около масата под Пацовската дуда. Оттук се дават вербални ноти към бъдния свят наоколо и въобще. Но с мълчание, докато човек проговори и увенчае „битието на автентичния ъгленчанин”.

С много надлъгвания да се събере и замете голата истина за малките и големите неща, за синьото, което също ще отмине, а ъгленчаните ще си останат „вечни”. Особено след златните заметувки на словослагателя Йото Пацов.

Героите в неговия разказ са много, те се роят като от пчелен кошер, нямат изброяване - и баш както си са по прякор.

Всеки да се познае и опознае от целия читателски свят. А разказът тръгва да тече без уговорки като първак ракия от казана на въображението - светъл, въздигащ пара на глътки, главозамайващ и възхвален на човешките добрини, золуми и всевъзможни невъзможни дивотии, умъдрени до приказки.

Заметувки на славни другари, другарували из балкани и долища, къде истински, къде заметени за майтап и за мерене на глиги. Приказки от хиляда и една ловджийска нощ.

Но погледнати през словесния снайпер на Йото. И задължително с „аперитив” за отпушване на мисълта.

Това са народовластни разкази, които с воля властват над читателя, увличат го, водят го по серпантините на моралното просветление и лекуване на кусурите в нашия неподправим ген.