БАЛКАНСКИЯТ ЧОВЕК
(попътна бележка)
Гръчко, дето са му викали дедите ни. Като застудее тука, тревата засъхне и наближи времето на агненето, овчарите подкарвали сюриите си и - оттатък Родопа. Под другите й склонове - някъде по-сиви и прошарени откъм зеленина, но пък по-топли. На все още тучните пасища на километри от Бяло море. Около Драма или Керамоти, Комотини или Фанари…
Викали им „памучната земя” - мека, ласкава трева и безкрайна белота от памук без видими синори. Временните саи горе, над нея, та като погледне окото от Родопа надолу, погледът да се рейне чак до Тасос…
Няколко месеца, докато в полите на нашите гори зазеленее. После обратно. Те си знаят тежки ли са били или леки тези половингодишни преходи за Там и после назад за Дома.
На мене ми е трудно да си го представя. Нямал съм дядо пастир, но други дядовци и книгите са ми разказвали, че тази работа била за мъже. И което е най-важното - връщали са се още по-мъже, но и… по-други някак си, по-благи и по-душевни, със щедри за радост сърца… Говорели с добитъка си като с възпитани човеци, душевни хора.
Старец от девинско село ми е разправял за Добри кехая, прославил се в този край с убийството на комшията си заради един счупен крак на най-ваклата овца от стадото му. Влязла в двора му, онзи захвърлил по нея цепеница от дръвника и белята станала. Било стотина години преди дванайста, турско било, извикал го беят да го съди.
„Що така, айол, хич за една овца убива ли се чиляк?!”
„Бей, мене да беше ударил, щях да му простя… Ама Аллах милее трижди повече за животното, отколкото съм му мил аз, чиляка…”. Затворил го беят, Добри кехая избягал от кауша и една нощ подкарал сюрията към планината. И никога не се бил върнал…
… Върнал се, ала провесен от двете страни на самар… В Гръчко Добри си имал аркадаш, Михалис се викал, с когото делели и пасищата, и саите си. При него избягал той от кауша, когато го затворил кадията, дето затрил човека. Но мине се не мине време, все това викал на гръка, кога вечер умората ги събирала на чаша портокалица, каквато си варели сами в един от казаните за бърканица в закъснелите зими: „Паликарос, брат да си ми, да знаеш, че някой ден Добри кехая ще остави стоката. На тебе ще я остави… И само с една гега и един ямурлук ще си отида да умра в нашенско… Хубаво ми е тука, ама искам там да ми е гробът… Там оставих синове, народили си сигур и те свои синове… Да ми знаят камъка …”
Били гъсти двамата дотам, че няколко горещи лета, докъм Димитровден, Михалис пък подкарвал стадото си към тукашните по-хладни полени, за да спаси животинките от мор. Другарували си дълги години, все балкански човеци нали, комшии според божията делба на тази планина.
Разболял се в края на едно лято Добри, полежал, полежал, та една сутрин, навил дългите навои, дето стигали чак до чатала на мъжа, и тръгнал за „оттатък планината” да прескочи… Силяхлъкът и кемера с последната плата от десетина златни меджидии свалил от кръста и подал на побратима: „За тебе… Веке не ми трябват…”
Било насред подранила виелица. Не издържал Михалис, вдигнал върху самара болния мъж, а сам взел в ръце повода на старото си муле. По средата на деня мулето самичко спряло - усетило омекналото тяло на ездача си, провесило се от двете страни на самара…
*
Имало е нещо сигурно в тези пътешествия със стадата отвъд… Правели мъжете по-сурови, но и по-благи към семейство и стока. Може да е било от слънцето, може да е било от морските ветрове, знае ли се, или пък морски самодиви да им пълнели сънищата, не знам, но магията и днес се усеща в родопските планинци, речеш ли да захванеш такава приказка.
Оживяват се старите, показват под мустаците два три останали зъба в най-чистата си и лишена от яд усмивка и подхвърлят за бащите си, че те там са ходели навремето „хора да стават, на добро да се учат и да го носят напролет тука…”, та да го заградели в зидовете на новите си къщи, дето започвали да строят от напечеленото, някои от тях даже по терковете от Гръчко…
…И си мисля по Гергьовден аз за едновремешния балкански човек оттатък Родопа, че стана дума за нея, нали, в тези ми бележки. Останало ли е нещо у него от човещината, която е предавал и на нашия балкански човек като комшия и брат?
Защото нашият, като тръгвал занататък, се приготвял с дарове „като за гости при брата”, така са ми го разказвали и книги, и старци, и аз не мога да не им вярвам, че вече и аз съм на годините на моите разказвачи…
Няма наши да прекарват през планината безкрайните сюрии от овце и кози… И пасищата в Гръчко отдавна не са същите, и памучените им ниви, макар и запазени, и те не са същите, защото памукът май отколе отстъпил на бързозреещите зеленчуци и плодове, а ролята на синорите между ниви, села и градове изпълняват вече табелите на големите европейски фирми за кафе и английски чай, за стари и нови автомобили, за бяла техника и строителство, за скъпа мода дрехи и мазила… Така че вместо синорите - нишаните на Нова Европа…
Нашият балканец пак ходи там, само че вместо по пасищата, е разположил челядта си по плажове и хотели, хвърлил е навоите, дето дедите му навивали до чатала си чак, беневреците и цървулите, и ги е заменил с последен модел маратонки и „шпиц-бермуди”…
И като мине границата, на първата още отбивка преди или след някой тунел вземе, че отвори портите на голямото си като кит ауди, да се проветри то, да се проветри и челядта му, сетне наизвади от торбите на „Кауфланд” кюфтетата и пластмасовите домати, нареже на едро парчето първомайски бабек и се провикне, все едно Бай Марко под лозницата в „Под игото”:
„А сега яжте бе, хаирсъзи, ама с карар, щото и довечера ще ядете същото… Влезем ли в кръчма, византийците одма режат глави, евро искат, пък едно евро е два лева, значи цели пет километра за аудито, и то се храни, нали ме разбрахте?”
Сетне тръшне обратно за затваряне портите на лимузината така, че самарът й да се заклати застрашително. /Защото и лимузините имат самари като на гърба на Михалакевото муле едно време, само че тия по-инакви, не дървени, а от лъскава ламарина, която все ми се вижда като моделирана във формата на ковчег, де да знам защо…/
Нашият балкански човек нарича този багажник не багажник, с някаква друга дума го нарича, американско звучи, както нарича и другите си „екстри” като шибидах, еърбег и още куп такива. След москвича, който карах, трябваше да остарея, докато науча кое как наричат в новите автомобили.
И си викам колко лесно е било на моя баща и на неговия баща, които са имали по една каруца само с четири екстри и трябвало да запомнят само тях, за да могат да си вършат работата на полето и на пазар: ритли, дюшеме, стиска сено за меко возене под задника /или напречна върху ритлите дъска за сядане/.
И… камшик, разбира се, че без тази важна екстра нито кон, ни вол или магаре не потегля за първата си и последващи скорости, а на автоматична можела да ги превключи само конската муха…
Но сега ние говорим за нашенския балкански човек, някой от праправнуците да речем на Добри Кехая, който отдавна-отдавна се е изучил в стъгдата на различните ни времена. Вижте колко бързо ме разбрахте, като ви разправях по-горе какъв човек е бил прапрадядо му.
Но при този ми сънародник нещата са къде къде по-сложни и неразбираеми, въпреки че той е в силата на мозъчната си зрялост, а Добри кехая вече е къмто 200-300-годишен и не би трябвало да го вземаме за мерило в тази му старост.
Как да го разбера например, че след лъскавото ауди там, на онази отбивка с беседката и чешмичката с течния сапун, дето нахрани челядта си, този човек и челядта му оставиха купища от пазарски торбички, локумени кутии и обелки от скъпи краставици, парчета недояден неядлив български салам и бурканчета от тиквен рачел… Пазарното площадче на Хасан маале в моя град…
То по Гергьовден хора на плажа няма, но нашенският човек защо е харчил толкоз пари, ако не си потопи краката в Бяло море поне?! И го гледам да вади сапун „Чисто” как, запретнал крачоли, щедро сапунисва до коленете и заголения гръб на госпожата, заела напречната дъска на малка рибарска лодка, вързана за близкото до пясъка дърво.
Челядта и тя припка наоколо и се състезава по хвърляне на празни бутилки „хисарска” в придошлия снощи прилив на морето… За чайките - замеряне с морски камъчета и мидени черупки. Културно, без прашки, пък и къде ти днес прашки в българско, кой те учи да правиш прашки, когато толкова истински оръжия в магазините на който и да е град…
Сетне, като изтупа прахоляка от пътуването в беломорската водичка, този наш праправнук на Добри кехая и мой съвременник ще влезе с цялата си челяд в близката крайбрежна гостилница, ще заеме дълга маса при любезната усмивка на сервитьорката и ще рече на изкъпаната си до коленете вече своя госпожа:
„Булка, вади от торбите каквото има, аз ще си поръчам едно узо, за вас по един айрян, да видим тука как го правят, стари овчари са те, знам ги… Ти си на пържени картофи, нали, дъще?…”
Не търсете някаква прилика с един херой от литературата ни, дето се разкарваше едно време по Европата в операта и банята с високия си калпак и широки беневреци…
Не е той, защото ако онзи с калпака и мустака е бил един от внуците на Добри кехая, тука, нали ви казах, става дума за неговия праправнук, израсналия с век напред, изучения вече с всичките му магистърски и докторски степени господин, и който отдавна не се движи на мулета, в каруци или файтони, а в луксозните си лимузини и яхти, понякога толкова луксозни, че за да ги има, е трябвало да продаде най-малко един тон розово масло…
Защото няколко мускалчета в пояса работа не вършат за такова нещо… Не е той, друг е този наш балкански човек, за който само след още няколко реда ще разберете, че е на цяла планина, та и на десетина острова даже по-далечен и по-различен от праправнуците на Михалакис кехая, побратимил се преди цели 200-300 години с българския кехая от едно девинско село…
*
… Единият от нашия туристически екипаж е нощувал в къщата миналото лято и адресът му е познат. Квартирата е уговорена предния ден, квартирантите вече са тука, но хазяинът не излиза. Пътната врата отворена, кола не се вижда, на дворния красив плочник стои изправен на степенката си новичък 900 кубиков „HONDA”.
Ключовете и на двете стаи на партера, които сме заявили по телефна, се виждат отдалече да висят на вратите. И само едно листче върху масата, драснато с разкривена кирилица: „Добре дошли.”
На другия ден по обяд вече се бяхме натоварили за обратния път, когато се появи - първо усмивката му от прозореца на колата, после и самият Михалакис. Така се казваше наистина, като онзи кехая от легендата.
Бизнесът му бил на сто километра от тука, инженер в консервна фабрика, но авария наложила оставането му и през нощта.
„Ти луд ли си бе, човек, такава къща да оставиш цялата отворена…”
Говореше не лошо български.
„Всичко нормален. Не, не луд, къщата за гости, гостите добре дошли винаги, гости не чака… Има решетки на прозорец? Няма решетки. Значи няма луд…”
„Ами наемът? Ние го оставихме на масата, при твоята бележка, ами другите ако си тръгнат ей така?”
„Къщата за добри хора. Мене хранят добри хора… Какво наем? Може платиш другото лято… Е, другите… Има и такива. Преди две лета, семейство. Като видял че ме няма две нощи, оставил едно шише ракия на тази маса и написал на етикета „Мерси, шефе, всичко беше ок, това спомен от другата страна на Родопите…” Пари не, но и това не е малко…” Слава богу, отнесъл си само две хавлии, сигур да ги изпере човекът… И пръскалото с течния сапун…”
За шишенцето с дезинфектанта само се засмя тъничко, „по гръчки”: изпил го е сигур завалията и така си е „платил” борча, като е слизал да клечи през храст. „Тука такива ги наричаме „скоросерци”…
*
Казвам ви аз, че балканският човек, за когото ви говоря по Гергьовден, е друг човек, да не го сравнявате нито с кехая Добри, нито с поевропейчения ни калпак, ама може и да сбъркам…
Защото, викам си сега, като се замисля, възможно ли е един човек, роден по природа интелигентен, макар и в балканската пустош на една голяма планина, за 200-300 години живот да се развие по-различен от стоящия отвъд планината друг балкански човек?
Или пък въобще да не се развие, да си остане същият като животно, преживно ако е, на което да му е все едно на коя страна от Балкана ще преживя зелената трева на пасищата му… Нито пък кой държи кривака отзад.
Знам ли… Стар съм и едва ли съм запомнил нещо като факт от уроците на Дарвин, ако е ставало в тях дума за произход и развитие на балканския човек. Пък и да е ставало, едва ли е щяло да бъде баш за 300-годишните днес наследници на Добри кехая…
