Бойко Беленски

откъс от романа

В края на зимата спешно извикаха полковник Вазов в щаба на армията. Повишаваха го. Трябваше да напусне бригадата. Това беше неминуемо, иначе нямаше да има развитие. Така на 1 март 1917 г. той пое командването на 9-а Плевенска дивизия, чийто досегашен началник бе генерал Стефан Нерезов. Него правеха командващ на Трета българска армия и го прехвърляха на Добруджанския фронт.

Девета дивизия бе сформирана от генерал Радой Сираков и в състава на Втора армия тя участва в превземането на Одрин. Там, под командването на генерал Никола Иванов, се бе изявил и Георги Вазов, затова по-малкият брат чувстваше дивизията близка до сърцето си. Сега съединението бе в състава на Първа армия и трябваше да замени на Дойранското направление Втора пехотна дивизия.

Пред Владимир Вазов предстоеше тежък кръст, но колко тежък? Ето къде бе въпросът…

Беше още светло, когато се добра до района на дивизията и се потопи в дъха на зимата и студа. На места преспите достигаха колкото човешки бой. В далечината мръсният, разоран от снарядите хоризонт приличаше на човек, болен от едра шарка. Мините копаеха ями, изхвърляха пръст, а разтопения сняг превръщаха в пръски, които припламваха на слънцето с цветовете на дъгата.

На фронта всичко се делеше на наше и тяхно. Наша бе отбраната и хората, които защитаваха дойранската земя, а тяхно - насрещните окопи, оръдията и картечниците, що сееха смърт, настръхналите вериги от настъпващи и покосени. Оттук езерото не се виждаше, но сякаш то се бе отразило на небето с трепкащите звездици, които през нощта наподобяваха застинали рибни пасажи. По време на дислокацията част от войниците, подпрени на пушките си, гледаха Дойранското езеро и му се възхищаваха. И тук някои си мислеха, че това е Бяло море. В съзнанието на бойците властно възкръсваха примамливото минало и величието на вековете, прославили древния им корен.

Полковник Владимир Вазов трябваше да приеме съединението, да се запознае с непознати хора и с позициите, да установи нови отношения, да изгражда нови навици. Щабният офицер майор Семов, който посрещна полковник Вазов, го заведе в село Фурка. Там се разполагаше основният команден пункт на дивизията. Временният началник полковник Бончев любезно прие новия командващ и го въведе в обстановката. След два дни новоназначеният командир се представи на командващия армията генерал Димитър Гешов и след непринуден разговор двамата си стиснаха ръцете за съвместни успешни действия.

В съединението бившият комбриг срещна познати, които много ценеше, но имаше и нови хора, които не познаваше.

- Нека смятаме, че сме се запознали. Ще се доопознаем в боя… - каза на общото събиране дивизионният.

Владимир Вазов бе човек с остри, уж омекотени от брадичката и мустаците черти, а над тях лъчезряха замечтани сини очи. Нещо сурово и хайдушко, нещо заповедническо и властно имаше у него, щом беше в униформа. Иначе изглеждаше мил, добродушен човек.

- Но преди това нека видим каква е диспозицията. Въведете ме в оперативната обстановка - обърна се към началник-щаба майор Димитър Мустаков, чиято фамилия напълно съответстваше на външността му. Той по наследство имаше гъст смолист мустак, с който много се гордееше. Осанката му напомняше епичната фигура на опълченец: сурово лице, гъсти вежди, остър поглед, характерно окосмяване…

Началник-щабът - бивш дипломат в Сяр и Солун, бе як, малко понатежал и не много подвижен. Държеше на хамалогия и на бой, макар от него да се излъчваше лекият мирис на хартия, на полуразложени от времето бумаги, на прашни папки и дрипави справочници. Новодивизионният забеляза очите му - зачервени, възпалени от безсъние, с подпухнали клепачи. Надали от пиене. Мустаков имаше надменен и горд вид на човек, свършил голяма и важна работа, тя го бе изцедила и сега изглеждаше уморен. Той бе доказал се офицер, с боен опит. Бе командвал 27-и Чирпански полк. Затова стегнато доложи за състоянието на личния състав в двете бригади, за изправността на бойната техника и наличните боеприпаси. На подчинение в Първа бригада бяха 4-ти и 17-и полкове, а във Втора бригада - 33-ти Свищовски и 34-ти Троянски полкове, както и 9-и дивизионен артилерийски полк. Майорът обозначи дислокацията.

Вазов взе молив от масата и го погледна критично:

- Поизтъпен е.

- Това е от работа, а не от бъркане в ухото! - каза малко дръпнато Мустаков. Личеше си, че е честолюбив и амбициозен.

Той извади ножче и го подостри. Подаде му го:

- Така харесва ли ви?

Полковникът кимна и се надвеси над картата. Безпогрешно опря острието върху изобразения релеф:

- Значи тук се намираме.

Майорът потвърди и продължи да характеризира обстановката кратко и ясно, като хапеше мустак. От движение пресмяташе това-онова. Оперативната обстановка го бе научила да мисли в метри. Гласът му беше скърцащ, дървен, леко дразнеше и Вазов го прекъсна:

- Щом това е фронтът на дивизията, ще се разположим в три ешелона: преден, междинен и главен, а където е необходимо, ще има и четвърти. Отзад, ето тук - посочи, - ще бъдат резервите - после попита Мустаков: - Някакви препоръки?

- Тридесет и четвърти да е дивизионен резерв, а Четвърти полк да придадем като резерв на армията.

Докато маркираха ешелоните, дивизионният инженер подполковник Атанас Данаилов, който беше и командир на 9-а пионерна дружина, прехапа нервно устни. Навярно имаше някакви свои съображения и искаше нещо да опонира. Знаеше, че тук Беласица се разлива в пет по-ниски планински вериги. Теренът беше каменист и стръмен, труден за фортификационен градеж. По тези места плуг не беше минавал и едва ли някога щеше да мине, но кариерата за строителни материали беше готова. Командващият забеляза изписания на лицето му израз и цитира мисъл от труда на генерал Георги Вазов: Всяка импровизация е едно недоносче. То е болезнено и слабо. Тежко и горко на оня началник - организатор, който работи без сметка и без план и чака 12-ия час, за да се подготви за борбата. Такъв началник заслужава името „предател”!

- Някакви възражения?

Мустаков и Данаилов се въздържаха да вземат думата. Мълчанието бе знак за единомислие.

Новият командир на дивизията изискваше всяка част да има свой резерв, тъй като не можеха да разчитат на помощ отвън. Повеляваше на противниковата атака да се отвръща с незабавно контранастъпление при силна поддръжка на артилерията, без да се чака заповед отгоре.

- Не подценявайте своевременността на оръдейната намеса и доброто взаимодействие между артилерията и пехотата. Командирите на дивизиони трябва внимателно да следят за червените ракети и незабавно да откриват преграден огън… - гласът му бе звънлив с метални нотки. Звучеше подобно на удар по ламарина. - И още нещо: не пренебрегвайте заповед номер… - като мръщеше чело, той се мъчеше да си спомни какъв номер носеше последната заповед по дивизия и накрая се сети. - Заповед номер десет. Тя се отнася до доставката на достатъчно каски и противогази, за да има за целия личен състав. Подполковник Чалъков, ти си отговорен… - обърна се към интенданта.

Кое занимание на света поглъща така човека, както войната, макар тя да е нещо отвратително - коситба посред зима и пластене на сено по време на буря и дъжд. Командирът носи отговорност за хиляди и хиляди не само подчинени, защото младежите имаха родители, братя и сестри, а по-възрастните - семейства, които ги очакваха. Новият командващ бе неимоверно взискателен. Той искаше да наложи не само собствения си боен опит и наученото в Русия, а и постигнатото във фортификацията, където брат му Георги беше корифей и не се поскъпи да сподели знанията си с него.

Предстоеше им да изкопаят километри окопи в твърдата като кокал земя, да ги свържат с входове за съобщения, да изградят люнети и картечни гнезда. Бункерите и командните пунктове предвиждаше да са бетонни, а укритията - скални. Всичко това трябваше да се подсигури с отточни канавки, да се окабели и маскира, което включваше мрежи и клонки. Така всеки обект се сливаше с местността и наподобяваше неголям храсталак, който едва ли щеше да привлече вниманието на противника.

- Доколкото предугаждам, тук сраженията ще са пасивни. Упорито ще браним тези позиции, затова трябва добре да се закрепим. Това ще създаде благоприятни условия за настъпление…

Владимир Вазов не беше привърженик на позиционните действия, но знаеше, че при една тежка и тромава война, при дълго задържане на огневия рубеж е необходима надеждна фортификация, която да подсигури живучестта на личния състав. В подобна работа трябва да има пружинен механизъм, който да подтиква към действие. Такава пружина бе Мустаков, подпомаган от Данаилов, а механизмът - цялото командване начело с него.

Всяка сутрин, за да влезе във форма, Вазов правеше по двадесетина лицеви опори, после кафето го доосвежаваше. Навън бе слънчево и приятно. Тук-там се открояваха тъмни петна. Миришеше на размразена земя, над която врабците летяха с полуда в цвъртяща вакханалия, но на ранина все още имаше тънка ледена корица, която хрущеше под подметките. Насреща запазените преспи сняг ослепително блестяха, а зад тях хоризонтът бледнееше с вълнуващата мекота на рисунъка си. През спуснатите мигли на полковника слънчевите лъчи се прецеждаха и направо се разлагаха, превръщаха се в разноцветни кръгове, а това успокояваше и съсредоточаваше. Беше му нужно да се концентрира и да се владее.

При инспектирането на позициите Вазов се натъкна на поразяващ факт - единият от бригадните командири не познаваше разположението на подчинените бойни части, не се ориентираше на местността и песимистично гледаше на всичко, което предстоеше. Носеше поражението в душата си. Това накара дивизионния да настоява пред генерал Гешов за неговото незабавно отстраняване. Докато говореше, сините му очи изглеждаха студени, изпълнени с безпощадност. Командващият се съобрази с мнението му.

При показните стрелби попаденията на повечето батареи не бяха точни.

- Не правите ли предварителна пристрелка на оръдията по ориентири на местността?

- Правим, но частична - отговориха му честно. - Заповядано ни е да пестим снарядите.

- Не влизайте в ролята на скръндзи, не се скъпете на боеприпаси. Не може да се стискате и да погубвате хората!

- Тъкмо там е работата, че бързо изстрелваме всичко, което имаме, а доставка своевременно не получаваме - оплака се командирът на артилерийския полк.

Първата работа на Вазов като експерт артилерист бе да отмени тази несъстоятелна забрана и да осигури доставките.

В последния ден на март трябваше тържествено да открие построения до село Смоковци мост на река Вардар. На събитието присъстваха като гости генерал-лейтенант фон Еш и генерал Савов. Солиден и надежден, изграден само за два месеца, мостът имаше дължина 384 метра, а ширина - 8 крачки. Бе дело на българо-германските усилия. В строителството му взеха участие 150 строители мостоваци и от двете страни. Затова парадът командваше майор Кеслер.

Преди да пререже лентата, полковник Вазов подчерта значението на обекта не само за транспорта, а и за синхрона между съюзните армии, но видимо не беше добър пророк. Скоро между българския полковник Каменов и началника на артилерията в дивизията майор Клесенс възникна конфликт и се наложи новоназначеният началник на германските войски при армията генерал Поселд лично да се заеме с помиряването им. Самият главнокомандващ на българската войска генерал Жеков бе споделил пред Вазов:

- Немците, драги, пет пари не дават за нас. Те дори ни презират, макар да виждат, че не по-лошо, а дори по-самоотвержено воюваме в сравнение с тях. Те тук нямат национални интереси, а ние защитаваме териториална и етническа кауза. Затова сме така всеотдайни…

Дивизионният не само се съгласи, а и безрезервно го поддържаше в мнението му.

След празничния обяд в 9-а мостова рота Владимир Вазов с приближени се изкачи на височината до село Милетково. Ясно си спомняше какво се бе случило тук, как бе загазил. Намериха точното място, където в края на ноември миналата година бе ранен. Дори откриха бомбената яма, приютила го, докато му оказваха първа медицинска помощ. Спомените връхлитаха един след друг - някои горестни, други радостни…

Мария отново започна да му липсва. Бе взел шишенце с неин парфюм. Почти празно, но отвътре още извираше ароматния мирис. Ухаеше на нея. Това го връщаше към дома, към семейството. Нощем я сънуваше, седнала на облак - самата тя бе облак от копнежи.

В началото на април блеснаха води, по коловозите рукнаха ручейчета. Земята потъмня и се опаса от изумрудени пояси. През ранната пролет над позициите бездушно ръмеше. Над димящия релеф се стелеше тънка мъглица с усойния мирис на току-що отминала зима, на проветрено подземие и на облачна сянка, под която се настива. Но имаше дни, когато въздухът бе бистър и прозирен като кристал. Сутрин плътна роса покриваше тревата. Капчиците блестяха като бисери.

Втората седмица се случи топла, не много дъждовна - направо спорна. Отначало повечето заработиха всеотдайно, като удавяха усърдието си в мислите: Какво ли ще стане оттук натам? Но лопатите трудно се забиваха на повече от два-три пръста в скалистия терен. Трябваше с кирки да разбиват твърдата гръд. Дори по заповед на фелдфебел Караделиев, който имаше твърда ръка и впечатляващи мустаци, в изкопните работи се включи и ординарецът Вендов, когото полковник Вазов заедно с предишния си адютант Маринов бе изтеглил от бригадата в дивизията.

Фелдфебелът, чиито мустаци бяха толкова дълги, че лесно можеше да ги пъхне зад ушите си, огледа критично затъкнатите пешове на шинела в колана на ординареца и каза:

- Помогни на редник Свиленов! Таман ще видим дали двама кръшкачи могат да изпълнят нормата на един съвестен войник.

Свиленов, също като Лисика в предишната охранителна рота на бригадата, бе известен с това, че обичаше да се скатава и повече работеше с уста, отколкото с ръце. Затова му казваха Лапаталото.

- И вземи закърпи тоя клин - обърна се към Свиленов фелдфебелът, който винаги беше нещо неразположен и кисел.

Редникът се почеса по врата - там, където не го сърби:

- Колко пъти да ви казвам, старши, че кръпка върху кръпка не стои. Няма здраво място. Пък и конците са прогнили. Аз ги дърпам, те се късат… Скоро ще се пременя с някой английски брич.

- Вражи брич може да обуеш, но куртка не слагай, че приятелчетата ти току-виж те сбъркали и може да те поздравят с някой и друг куршум - предупреди го Караделиев.

- Както го поема, така и ще го изплюя. Гърдите ми са от камък. Оловото се приплесква в тях…

- Така те искам, юнак! - похвали го фелдфебелът. - Куражлия и курназ! С такива като теб не само до Солун, а и до Лондон ще стигна…

На Свиленов му стана драго, но не се възгордя и се застъпи за Вендов:

- Него пожалете, старши. Той страда от окопна болест.

Паце не беше много общителен. Те двамата не дружаха, но винаги в боя можеха да разчитат един на друг. Свиленов го знаеше и гледаше да е по-близо до него, щом противникът запукаше. А беше ли мирно и тихо - имаше облаги.

- Каква е тази болест? - попита Караделиев и придърпа мустак.

- Види ли шанцов инструмент, и му призлява.

- Понеже рие в конюшната с лопата, ще му дам нещо достойно за терка му.

Каквото ще става, да става! - каза си Паце и яростно заблъска с лоста. От време на време хващаше и кирката или прехвърляше пръстта с въглищарска лопата, защото по-голяма фелдфебелът не успя да му връчи.

След два часа усилена работа изкопът беше до коляно, а редник Вендов вече имаше плюски на дланите, ръцете го боляха, трудно си поемаше дъх.

- Това не е земя, а изтезание за адови изчадия! Трябва да се разбива с динамит, не да се чопли с кирка и лопата. Добре поне, че противникът не напира.

В очите му лютеше от потта. Дланите туптяха. По едно време се размечта:

- Ех, да имаше вестник…

- Да не ти се е дочело или ще търчиш до храстите? - попита Свиленов.

- Навярно иска да запали огън, да се посгрее - предположи боец със странната фамилия Духникръст.

- С какво ще го запали, като наоколо няма ни дръвце, ни тресчица - опонира му Лапаталото. - Всичко, което можеше да бъде изгорено: и клони, и стобори, и тезеци, отдавна лумна и даже прах не остана.

- Да имаше малко трофейни ингилизки шушони - размечта се друг.

Англичаните още носеха полуботуши от пресована слама. Те добре топлеха, а начупени, отлично горяха и на огъня им българските бойци се топлеха.

- Не, ще ми се да свия цигара - каза Паце.

- А тютюн откъде? Да не си чопнал от резервите на полковника?

- Събрах няколко сухи крушови листа. Ще пробвам, може и да се получи… - после бръкна в джоба си и нещо вътре прошумоля. Извади находката си.

- С тия листа и пури можеш да си направиш…

Някъде в далечината с тъжен глас закука кукувица. Когато се обадеше напролет и някой започнеше трепетно да брои изкукванията, крушата под нея, и дивачка да е, раждаше обилно плодове, а човекът отмерваше дните си. После птицата така внезапно млъкна, както се бе и обозначила. Дали не си мислеше: Толкова много момци ще се подведат, ще си кажат: за мен отброява, и ще се обезсърчат.

За два-три дни окопите бяха изкопани на дълбочина човешки ръст. Сега трябваше да се съединят в едно - в заплетена мрежа от укрития и входове за съобщения.

Над изкопчиите се рееше голям пухкав облак с нащърбени краища, които вятърът къдреше и рошеше като кенари. Понякога от небето се разнасяше вместо грохот глухо монотонно бръмчене и веднага забиваше камбана. Над още незавършените позиции закръжи самолет. Металната птица блесна на слънцето като стоманена пластина. Тя все едно не летеше, а пъплеше, провираше се между облаците.

- Разузнава, гадината, но ще ми се налети! - закани се с юмрук един от батарейните и понеже подчинените му още не бяха се развърнали, ядно попита: - Абе няма ли кой да го опушка тоя? Защо ротните спят?

В средата на първата траншея някой изкомандва:

- По самолета на противника! Огън!

Чу се безредна пушечна стрелба от личното оръжие, а заедно с нея познатото просвистяване на бомба. Последва експлозия, но доста встрани.

Фелдфебел Караделиев се затюхка:

- Ако не летеше толкова високо, щяхме да му обрулим краката…

- Какво ли ще има за обяд? - попита Свиленов.

На всички вече им се гадеше от бобената чорба и варените картофи. Ядеше им се месо, пиеше им се мляко, трябваше им нещо сладичко, за да налеят сила в още неукрепналите си тела.

- Ще ни изненадат със супа от магарешки жаби. Много ли си гладен? - поинтересува се Паце.

- Бих ти отговорил по всички правила на военната наука, но се страхувам, че цветистите думи няма да ми стигнат.

- Значи не си ял такава вкусотия. Навярно не си ги и виждал. Те не квакат, а реват и ако речеш да си събереш десетина в някоя торба, запъват се като муле на мост, не искат да влизат в нея… Но като няма риба, и ракът е риба!

- Да, нали сме на Вардар, пък и езерото е на хвърлей място…

- Може да се задоволим с парче от колана ми. Той така е пропит с пот, че вони на скумрия.

Наоколо на една нота бръмчеше пчела. Насекомото кацна върху зелена туфа на бруствера. Паце измъкна отнякъде парче дебела восъчна хартия, с която увиваха боеприпасите, сви си цигара, запали, закашля се, погледна умислен пчелата и заговори на съседа си по изкоп:

- Лапатало, виждаш ли това насекомо? То е чудо на природата. По физическите закони не би трябвало да лети.

- Да, според аеродинамиката тялото е прекалено голямо и тежко, а крилцата - твърде малки. Бог е сътворил тези твари несъвършени, но привилегировани като тебе, ала фелдфебелът ти намери цаката.

Към тях приближи редник Попов, който имаше широки гърди и от това ръцете му висяха настрани и изглеждаха къси. Иначе бе кротък и мълчалив, някак меланхоличен.

- Дай да дръпна! - помоли и внимателно с два пръста взе цигарата. Всмукна дълбоко, но кратко, задави се и веднага я върна. - Голяма гадост! Качак! - всъщност бързаше да не го види старшият, че веднага щеше да се развика. Караделиев не понасяше някой да се шляе без работа насам-натам.

Надвечер полковник Вазов събра командирите на бригадите и на полковете. Разстъпи се нетърпеливо и заяви:

- Някои не разбират, че бъхтенето о земята не е моя приумица, а потребност, затова го вършат с неохота. Ако нямате увереност, ще ви преотстъпя от моята, но дивизията няма да се посрами. Прецизност искам, прецизност! Ще изградим най-добрите защитни съоръжения и ще станем практически неуязвими. Само висок боен дух ни трябва, и ще бъдем несломими…

Полковник Вазов имаше усет към подчинените си, разбираше ги, съчувстваше им, затова го обичаха и наричаха Богоизбрания. Така го кръстиха заради храбростта му и способността да оцелява, за усещането на близост, която съществуваше между тях, въпреки генералската длъжност, която заемаше. Иначе във външния му вид нямаше нищо особено - бе умен, мъдрец, който вдъхва уважение. Приказваше малко, ала и малкото, което кажеше, бе ясно, отмерено, тежеше на мястото си.

Зад редовете побити в земята бетонни стълбове и дървени колове, които стърчаха като зъби на акула, бяха натрупани чували с пясък. Имаше и подредени камъни суха зидария. На другия ден старшият адютант на командващия майор Александър Симов (поручик Маринов бе обявен за младши адютант) мина през периметъра на охранителното подразделение и ротният го придърпа:

- Добре ли е? Ще се хареса ли на началника леговището, дето майсторим?

Майор Симов беше стегнат и делови. Това го правеше да изглежда високомерен и надут, но тук, на бойното поле, мнението му тежеше. Особено в такава работа като строежа на укреплението. Нали бе най-близо до дивизионния командир, на когото вярваха, в когото се кълняха. Все е прихванал нещо. Имаха му доверие. Ето защо отговорността на старшия адютант бе голяма.

- Това не е позиция, а крепост! - категоричен бе той. - Само брустверите покрийте с чимове.

Когато започнаха да изрязват най-горния пласт на земята, за да го насложат върху изритата пръст, кандидат-офицер Ботев, който нямаше завършено военно училище, посъветва подчинените си:

- Чимовете вадете на петдесетина метра пред позицията.

- Защо? - попита фелдфебелът. - Наредено ми е да ги добием от друго място. Ето от там - посочи с ръка. - Не бива да оголваме подстъпите, за да не обозначим позициите.

- Затова предложих да се вадят по-далече от траншеите, но пред тях. По този начин в земята ще се образуват дупки. Като тича към нас, противникът няма да гледа в краката си, а напред. Спъне ли се, ще падне и друг може да повали. Той пък - трети. А това вече е суматоха. Така ингилизите ще са по-удобни мишени…

Полковникът беше наблизо. Чу разговора и извика кандидат-офицера да се запознаят. Разприказваха се и той реши при първа възможност да го изпрати да завърши военно училище и да получи подходящо образование. Видя у него наченки да стане добър военачалник.

Неочаквано настанаха сутрини и вечери с гъста, ледена и задушлива мъгла. Тя превръщаше хората в блуждаещи призраци и вселяваше в душите униние и безнадеждност. Скоро зеленината на местността бе прекъсната от траншеи, които стояха като бръчки по челото на земята. Някои от укритията бяха вкопани на повече от десетина метра дълбочина, но всичко това бе постигнато с толкова много труд и изнемога, че личният състав се чувстваше пребит от умора. Строителни материали докарваха от склад в Градско, който се намираше на 100 километра от позициите. Снабдяваха ги още от Валандово и Кавадарци. После по кози пътеки с катъри качваха арматурата и приготвените в ниското циментови смеси до местоположението на полковете. Някои бойци роптаеха срещу къртовската работа, но командирите успяха да ги озаптят. Полковник Вазов им бе внушил един от постулатите на брат си: Изкусен началник е оня, който умее да вдъхне своите идеи у подчинените си, като че да са техни. Всяко военно предприятие е дело на един колективитет, съставен от най-разнообразни воли и умове. А успехът е възможен, когато има една воля и един ум.

Те продължаваха да копаят, издигаха насипи, опъваха телени заграждения, дори монтираха прожектори сред същата посърналост и изобилие на меки разводнени цветове, в които се долавяше тайнствената печал, подобно на черен чембер, символизираща трагизма. Накрая така грохнаха, че можеха и прави да заспят - до такава степен бяха калени и обръгнали. А на полковник Вазов му се искаше да сподели с брат си Георги за размаха на изгражданите защитни съоръжения, за стаената сила и възможностите за отбрана. Но твърде добре знаеше какво може да пише и какво представлява поверителност в кореспонденцията - черта, отвъд която не си позволяваше да премине.

След месец от жегата и от безводието, въпреки че се намираха на хвърлей от голямата локва, както наричаха езерото, рехавият треволяк пожълтя и полегна. Навред ги заобикаляха безплодни чукари. Точно отпред имаше могила - цял хълм. Може би в древни времена там се е издигала шатрата на вожда, та да вижда надалече безкрайните табуни, или там са погребали предводителя заедно с любимия му кон, първата жена, в добавка с втората и третата, пък най-отгоре са забивали копие - символ на властта. А по брега на Дойран върбите бяха провесили клоните си над водата, оглеждаха се и като че искаха да докоснат отражението си. Полъхнеше ли източен вятър, въпреки зноя донасяше далечен мирис на напечени водорасли, крайбрежна влага и тиня, но от това на фронтоваците не им ставаше по-леко.

- Ех, да не беше войната и да влезем с лодка в езерото. Що риба можеше да наловим! - размечта се Свиленов, чието ниско чело се сбърчи, а добре очертаната челюст застина полуотворена.

- Че то и от брега може. Хвърляш на дънна и вадиш шаран или сом. Замяташ на плувка и клен или каракуда ще задърпа стръвта. Само засичаш и готово… - обади се Духникръст.

- Може да е някой дребосък - я кротушка, червеноперка или хамсийка…

- Там хамсийки няма. Това да не ти е море!

- Боже, каква наслада изпитах само от спомена. Върна ме в детството и в младостта с тези мечтания. Ела да те прегърна, приятел! - и Попето придърпа Паце.

- Не ме пипай, че както съм загорял…

По това време полковник Вазов, след като анализира с щаба си донесенията на разузнаването и обезпокоен от темповете по изграждането на съоръженията, пророкува:

- Боя се, че днес англичаните ще опитат да пробият там, където е най-слабо, в стиковете между бригадите и полковете.

И не се излъга. Започна вторият щурм на дойранските позиции. Първият бе осъществен през февруари, когато сами троянци бяха успели да отблъснат противника, въпреки превъзходството му в сила и техника. Командирът на дивизията бе спокоен и съсредоточен. Изживяванията започваха по-късно, когато всичко бе отминало.

Звуковете на боя биват различни: понякога са единични и звучат като екот в празна кофа; друг път са грохот с мащабите на поломена планина. Сега при тази артилерийска подготовка началото бе ледено и звънко, звучеше като точене на коса. На 21 април англичаните ги поздравиха с масиран артилерийски обстрел. Към българските укрития и траншеи полетяха над 150 000 снаряда. Гъст облак черен прах като мъгла закри Слънцето и забули окопите. Не беше газ, но трудно се дишаше. Българските артилеристи отговориха едва със 17 000 снаряда. Почти толкова изстреляха и германските далекобойни оръдия.

След съкрушителната канонада лордовете грижливо прибраха лулите си и тръгнаха устремно напред, но срещнаха неочаквано силен отпор. С точен огън Вазовци принудиха врага да залегне, а когато натрапниците повторно се вдигнаха - с куршуми, щикове и ръкопашен бой унищожиха по-голяма част от тях. Нощем между подразделенията се проточваха бели ленти, за да указват направлението и пътя за отстъпление. Някои от лицата на атакуващите бяха естествено черни, други - вапцани със сажди, за да не се открояват при светлината на прожекторите. Шест пъти противниковите атаки бяха пресичани с мощното българско Ура!, което се превърна в лавинообразно: а-а-а! В него имаше всичко: решителност, ожесточеност, ярост, храброст. А може би преодолян страх и безумие. При сблъсъка бяха пленени двама английски офицери и 28 войници.

Дивизията, която трябваше да поеме мощния удар, се оказа трън, забит в гръдта на противника. В нея се разбиваше вълната на настъплението, забавяше го и не даваше на врага да маневрира, да се преустройва.

- Искаха да ни уплашат. Санким, вижте ни, колко сме наперени, безстрашни, не се боим от смъртта, но когато под подметките им запари… - сподели въодушевлението си с началник-щаба полковник Вазов.

Всички българи ликуваха от победата. Духът беше висок.

По-късно гробарите изброиха 12 000 загинали и тежко ранени чужденци. Защитниците на вардарско-дойранските земи знаеха, че нашествениците носят смърт, но се убедиха, че и самият противник е смъртен. От своя страна те дадоха само 2000 жертви, от които половината бяха умрели от раните си и от болести. Погребенията - дори и най-импровизираните, се превърнаха в неизбежност. В очите се четеше примирение: Бог дал - Бог взел!

Поради несгодите и недоимъка имаше опасност из окопите да плъзне холера. Никое сражение не би донесло толкова загуби и безсмислени жертви, ако мерките на командването не бяха своевременни и резултатни.

Под изсъхнала круша чернееше засипан общ гроб. От грубо издялан чамов кръст се отцеждаше смола. Това бе равносметката и предизвикателството на съдбата - мълчаливо обещание, че фронтоваците ще отмъстят за смъртта на другарите си.

В подем от постигнатото, командването на дивизията бе готово да пренасочи удара си към Солун, където се намираше Главната квартира на Антантата на Балканите, но германските съюзници възпряха възможното перспективно настъпление.

По повод на невиждания героизъм на дойранския фронт английски офицер посъветва подчинените си: Научете се да умирате като българите. Тогава ще ги победим!

След този успех командващият 9-а Плевенска дивизия полковник Владимир Вазов бе произведен в чин генерал, а началник-щабът Димитър Мустаков и старши адютантът Александър Симов станаха подполковници. На 21 май вечерта имаше банкет, на който присъства и началникът на германските войски при Първа армия генерал-лейтенант фон дер Еш. Той връчи на новопроизведения български генерал Железен кръст I степен, а подполковник Мустаков разнообрази тържеството с изпълнението си на цигулка.

На другия ден позициите на дивизията посети и княз Борис. Придружаван от главнокомандващия действащата армия генерал Никола Жеков, той пъргаво излезе от автомобила и се приготви да приеме рапорта на дивизионния. Престолонаследникът беше свеж и стегнат, с шарф, преметнат така, че да вдъхва респект. Кокардата върху леко наклонената на една страна фуражка блестеше. Копчетата - също. Всички стояха мирно и благоговееха пред него, макар някои злонамерено да шушукаха зад гърба му, че трябвало да обясняват от кой край се пълнят оръдията - откъм дулата или откъм затвора. Неприязънта на пария!

Вазов се изпъна:

- Ваше Височество, имам честта да ви доложа, че днес поверените ми български воини от Девета пехотна Плевенска дивизия водят успешни боеве с превъзхождащия ни противник…

Князът неволно сви вежди и го прекъсна.

- Защо превъзхождащ? Нима лошо сте ги обучили?

- Както виждате, Ваше Височество, положението с униформите, а и с продоволствието е плачевно. Пък те ни подавят по численост…

Цветът на бозавия шаяк, от който бяха ушити куртките и клиновете на присъстващите воини, бе избелял. Някъде опърпани, клиновете бяха затъкнати в окъсани ботуши или пристегнати в мръсни навои и продънени цървули. Бойците изглеждаха за окайване. Князът критично огледа униформите, кокардите, еполетите и копчетата на замръзналите редови. Държеше се така, като че бе ротен фелдфебел преди военен парад. Щом свърши с войниците, не пропусна и офицерите.

- Трябва не само на бойното поле да доказваме, че сме войска! - отново огледа всичко с пронизителните си очи и спря поглед върху лицето на Вазов. - Важното е духът да е висок!

- Въпреки лишенията и тежките несгоди смея да твърдя, че няма да бъдете разочарован. За това не се съмнявайте, Ваше Височество.

През цялото време Вазов се мъчеше да прозре целта на това посещение. Князът не бе дошъл току-така на предната линия. Не предстоеше ли генерално настъпление? Но как да се устремят напред без сериозна предварителна подготовка?

Преди да се отбият в столовата, посетиха първата траншея.

- Княже, не стойте на открито! - предупреди го генерал Жеков.

- Моето място е на позицията, сред пъклото на боя.

В палатката им поднесоха алуминиеви канчета с кафе, подгрети на походния спиртник. Бяха ги поставили върху сребрист поднос, покрит с бяла кърпа. Стараеха се да изглеждат гостоприемни и благовъзпитани въпреки недоимъка, който ги притискаше от всички страни.

- Надежден фортификационен градеж, генерале! - похвали го князът.

- Възнамерявам още да подсиля ешелонната отбрана…

Престолонаследникът безмълвно махна с ръка, което можеше да се приеме като съгласие и като благословия.

Вазов не питаеше симпатии към баща му, но храбростта на младия Борис го удиви и той не можеше да не признае, че се е запознал с един смел, симпатичен и обаятелен благородник, който се оказа и приятен събеседник.

Кой знае защо след това посещение вместо увереност и спокойствие остана стаена тревога и куп незададени въпроси, които чакаха, но нямаше да получат отговори. Под ръководството на генерал Вазов и на дивизионния инженер подчинените им възстановиха и продължиха да доизграждат дойранското укрепление. Предстоеше нова, още по-масирана офанзива.