РЕКА
РЕКА
Аз съм река:
понякога напоително нежна -
водата ми светло докосва брега
с любов необяснимо безбрежна,
понякога разрушително буйна тека -
отнасям далече прегради, мостове
и в своята ярост влека
небесната болка на облак дъждовен.
И търсят през мене спасителен брод
онези, които с душа бреговете събират,
които от извора ваят живот
за своята радост и скръб във Всемира.
Аз съм река…
И за всеки тека.
***
Когато семена засяваш
над костите на мъртви хора,
посяваш своя хляб.
И те във него оживяват,
чрез него теб даряват
със свойта сила във мига ти слаб.
Да, благославя те земята
със мъдрост на ума,
с прозрение в душата
и светлина
за миговете на тъма,
когато сееш в нея семената.
***
Да полетиш до птиците:
без залези в зениците,
без повик на нощта…
Ала светът не винаги ти дава
просторите, които просветляват
надеждите на утринта.
Ала светът предлага ти килия,
пълзящо тяло като змия
в коварството на мисълта.
И не политаш никога до птиците,
потънали със залезите във зениците…
И в теб поляга болка за света.
***
Аз вече чувам в мойте вени как
на Дунав плясъкът утихва в изнемога,
умислена за участта си, строга
тече вода, затворена от бряг до бряг.
А на брега тръстиката шуми
от ветровете на света огромен…
Но мойта мисъл е за нея спомен
и моята надежда времето ломи.
А Дунав за щастливите тече,
във мене - меланхолията влачи,
самотни залези потъват в здрача,
където ги разкъсва тъмното зверче.
***
Приятелю, за теб
и думите са вече на привършване -
потънаха в любови, в слънце и във ветрове,
отмиха ги отдавнашните снегове,
отнесоха ги облаците с дъждове прекършени.
И все по-безсловесна става тишината
и шумовете непрестанни на света…
Дори следа от тях, поникнала в калта,
прораства в хляб безмълвен за душата.
Тя на кого от хляба си безсмъртен да предложи,
преситен вече, отминава този свят.
А някъде във него скрити думите блестят,
но разговор почти е невъзможен…
ВАЛИ
Вали. Не дъжд, а студ в душата.
Вали безмилостният дъх в скръбта,
която уморено носи този странен вятър
с отсъстващата радост в пролетни цветя.
Вали. И нищо друго няма…
Под това небе и в тази земна кал
пълзи светът, на гръб понесъл само
тревожния си сън и сънната си жал.
