ЕФРЕЙТОРЪТ
Цяла нощ старецът не мигна. Може би защото бе изморен от дългия път.
„Защо ли предприехме това пътуване? Най-добре се чувствам у дома - в нашата Долина.” Не го свърташе - неспокойна личност е.
Стана на зазоряване тихо и се отправи към безлюдния, скалист бряг. Почувства се поободрен от утринната свежест.
Слънцето вече просветваше от изток и озаряваше трепета на сребристите вълни. Лек ветрец разнасяше аромат на морски водорасли. Ранобуден гларус бе кацнал на голяма скала и любопитно наблюдаваше приближаващия се поприведен от времето човек.
„Хм, станал съм на толкова години, а до сега да не съм видял нашето море. До този момент не бях чувал и гласа му. Морето - необятното, неподкупно Черно море! Като опал е! Тук всичко е по-различно, а и небето е безкрайно…”
По едно време се появи момчето.
- Дядо, не си се обадил на никого преди да излезеш, но ето, че те открих. Сетих се, че може да си някъде наблизко. Дойдохме тук, защото отдавна исках да видиш морето, а и да посетиш родното място на майка ми - Камен бряг.
Старецът не очакваше в този ранен час някой да го последва. Загледан в синята далечина, той само леко се усмихна. Замълчаха, но внукът не се сдържа и се обади:
- Не искам да те връщам в миналото, дядо, но все отлагаш да говориш за ония дни в Унгарската пуста. Знам, че ти е трудна тази тема и не искаш да я подхващаш, но сега сме само двамата…
- Какво да ти кажа синко? - погледна го изпитателно възрастният човек. Едва ли някой може да предвиди колко назад във времето остават спомените, но когато са силни - те го съпътстват, без да има значение къде се намира и независимо от волята му. - Млад си още и не знаеш, но помни - няма подходящо или неподходящо време за мобилизация! Връчат ли ти повиквателна - трябва да се отзовеш! По време на Втората световна война получих и аз повиквателна. Всичко преди да тръгнем беше много организирано. Отправихме се с военния ешелон към гара Ниш - Белград. Налагаше се по-нататък и пеши-марш. Имахме строг, но опитен командир, който държеше по всяко време - всички да бъдем в бойна готовност. Не винаги знаех къде точно се намираме, но благодарение на него, ние успявахме да постигаме бързо заемане на добра позиция.
През декември, отново се озовахме в открита местност и - за кой ли път бяхме изложени на огъня на противника. Привечер - замръзналата равнина беше попритихнала. По едно време се долови някакъв глас - да сме си махнели пагоните. „Хм, особена поръка” - рекох си аз.
- Защо е необходимо това? - не се сдържа да попита едно от войничетата.
- Достигна информация - допълни приближаващият се глас - че врагът има разузнавателна мисия. Решил е да изпрати проникване сред нас и да ликвидира най-напред нашите хора със звание, тези които са с по-висш чин, които ръководят.
„Възможно ли е това ?!” - запитах се аз - Ефрейторът, но и така да е, с пагони или без - истинският войн си е войн и може да се сражава и без нашивки. Не бях убеден това дали ще помогне, но без да му мисля - си свалих пагоните. Беше двадесет и четвърти декември четиридесет и четвърта. Обстрелът не закъсня. Частица от пореден откос ме стрелна по каската. Сепнах се! Малко да се бе изместила преди това тази метална, незаменима каска - и без мен. След това инстинктивно се обърнах встрани. Покъртително! Минко - моят земляк лежи бездиханно в заскрежения папур. В такъв момент как да се реагира? Неприятелят не прощава. А заповедта на командира бе: „Напред и само напред!” Тръгнах с мъка в сърцето по изгубения другар. Следваха атака след атака… На фронта атаката на осъзнатия войн в никакъв случай не е стремеж към смъртта, а към победа. Няма зона на комфорт. Война! Забравяш всичко друго. Ежедневие с различни ситуации.
Всички знаехме, че противникът има маскирани огневи точки. Отново загуба на бойни другари. Разочарование. По време на война и целомъдрието не помага. Но българският войн е предан и нищо не може да сломи духа му. Няма „Аз”, има „Ние”. Всички показвахме, че няма граници за възможностите.
След известно време писах писмо на нашите. В края на листа споменах имената на другарите от моя край, с които заедно се сражавахме. Срещу името на Минко - изписах съвсем малко, едва доловимо кръстче „Жена ми не е глупава - рекох си аз - ще се досети, какво се е случило с него. Ще разбере, че е загинал”. Фронтовашките писма се огласяват. Понякога минават от ръка на ръка по близките на участниците във войната. Аз не желаех семейството на Минко, най-вече детето му - да научи от моето писмо, за жестоката участ, сполетяла неговия татко.
По време на война трудно може да се мисли за смисъла на съществуването. Едва ли може да се знае всичко за оцеляването. Битката е непредсказуема. Войната е страшно нещо!
След ожесточените боеве в Унгария, се отправихме към Австрия. Стигнахме подножието на австрийските Алпи, в околностите на град Клагенфурт и дойде вест за демобилизация.
Ешелонът се завръща…
Пътувахме вече за България. Бях се заслушал в звъна на колелетата по релсите, но сигурността на този влак се оказа непредвидима. Малко преди композицията да навлезе на българска територия, един от вагоните се взриви.
В него се оказа, че е бил друг мой земляк и боен другар, който не успя да се завърне в Родината и завинаги остана на двадесет и пет години.
Има събития, синко, които не могат да бъдат заличени. Те обръщат и характера. След войната аз станах друг човек.
Въпреки всичко през което преминахме, най-после ние - оцелелите, стигнахме до гара Тулово.
Еуфория! Гледам някой се втурна към мен. Това беше съпругата ми. По едно време малкото момиченце с пъстра блузка, което се стрелкаше насам-натам - хвана жена ми здраво за ръката.
- Позна ли я? Това е нашата Нина, дъщеря ни!
- Незабравима среща!
Ефрейторът позамълча, но продължи да се наслаждава на играта на светлината сред вълните, на бляскавия лазур на морето, на неуморимите бели чайки между водата и небето, прелитайки със свойствения си вик. Проследявайки раздвижения кръгозор с белеещата се в далечината рибарска лодка, сложи ръка на рамото на момчето, позамисли се и след малка пауза тихо каза:
- Запознат си, синко, какво става и сега по света. Трагедия! Има хора, които трудно оцеляват. Много са разбитите човешки съдби, а всеки заслужава свобода, справедливост, достойнство. Ще се оправи ли някога този свят? Дано поне за вас младите и за вашите наследници животът стане по-друг, бъдещето да бъде по-добро от настоящето.
Загледани в една посока в необятната синя безбрежност, след този разговор и двамата се почувстваха още по-близки. По едно време Ефрейторът отново заговори:
- Не знам ти някога дали ще го почувстваш, но знай, че изпитанията подсилват приятелството, момче. Много вълнуващи след войната са нашите фронтовашки срещи. Вече намаляхме, но все пак се събираме. На една от сбирките към мен се приближи, вече възмъжал най-младият участник в бойните действия. Познах го! Дойде един ден при мен след една тежка битка и смирено ме запита:
- Ефрейтор Христов, имам една молба
- Слушам те!
- Вие сте човек с опит, по-начетен сте. Все пак сте ефрейтор, а аз съм редник. Бихте ли ми написали едно писмо до любимото ми момиче? Не се шегувам, ефрейтор, моля Ви.
- Аз?! Е, добре, но ти ще свършиш моята работа - шеговито му подхвърлих аз
- Съгласен съм - отвърна младокът
- Казвай тогава какво да пиша!
- Пиши: Лена, сред Унгарската пуста сме. На фронта, съм - знаеш това…
- Друго?
Редникът толкова много се развълнува, като спомена името на девойката, че повтори, потрети това, което вече бях написал и друго сякаш не му дойде на ум.
- Е - три пъти не е малко. Все пак е нещо като напомняне. Документирано е - рекох си аз. Не добавих нищо повече и му подадох листа да се подпише и да го запечата в плик.
Когато този редник вече с посребрени коси дойде на една от срещите, го питам:
- Какво стана с онова момиче?
- Оженихме се. Ако не беше ти, можеше и да не ме дочака - отговори възторжено той, от което се разбираше, че е щастлив с Лена.
- Пословична е фронтовашката дружба! - завърши с това Ефрейторът.
- А сега да пообиколим наоколо, дядо, и тогава да се отправим към селото. По тези места е имало живот още в древността, преди хиляди години. Има тракийски, римски, гръцки твърдини… Недалеч от тук е резерват „Яйлата”, където са запазени ранновизантийска стена, каменни жилища, ритуални мегалити… Има и интересна флора - рядко срещани, изчезващи растителни видове. Тук цъфтят и прекрасни, алени божури.
- Не съжалявам, че се съгласих да дойда в Камен бряг. За кой ли път се убеждавам, че България е незаменима - ето ти морето. А Странджа и Родопа, Рила и Пирина с кристално чистите езера - бил си там, знаеш. Реки и минерални извори си имаме, колкото щеш…Твоите братовчеди, момче, преди да опознаят България се пръснаха по света. Дано един ден се завърнат, аз едва ли ще ги дочакам, но… Вие добре направихте. Радвам се, че сте около нас. И децата си ще отглеждате тук.
Обиколката в района на Камен бряг беше загадъчна за Ефрейтора, който въпреки годините си прояви интерес към историческите обекти от далечното минало на този край.
На другия ден трябваше да се прибират в Долината. Преди да тръгнат, до тях долиташе музика в изпълнение на Джон Лоутън, за когото Камен бряг, а и за много други чужденци стана едно от любимите места в България за посрещане на изгрева - на Слънцето, което огрява цялата Земя.
Как да не обичаш България!? Тя е неповторима! Но дано повече българи, които днес са извън страната, решат един ден да се завърнат в Родината и със своите умения да съдействат за нейното израстване, за нейния просперитет.
