Георги Гривнев

1.
Те са братя - Лазар и Михаил Марински от хайдутското село Славейно. По-малкият Михаил завършва агрономство и се отдава на професията си, но тя се оказва тясна за неговата природна нагласа и започва да издава вестник, но не частен /по времето на социализма това не бе позволено/ - издател е Държавното горско стопанство.

Всъщност Михаил Марински е редакторът, на когото е поверено да привлича автори и да определя облика на вестника.

Изданието е интересно и се чете от първия до последния ред. По страниците се появяват имена на големи български поети и писатели, на художници и публицисти, на научни работници, като Андрей Германов, Анастас Примовски, Боян Болгар, Чило Шишманов, Гаврил Узунов, Николай Хайтов, Станислав Сивриев, Борис Димовски, проф. Васил Стоилов и други.

Властта вижда заплаха от високото и обективно слово и решава да го спре. Излизат само четири броя през 1967 година.

Всъщност, няма нищо обезпокоително за местните управляващи, но се сепват от статията на Станислав Сивриев „Апетит”, която извежда сентенцията: „…За тези „отгоре”, които не чуват тези „отдолу”. Хайтов пише за изчезналите гори, Димовски рисува отсечени дървета. „По-добре да хванем и затворим таралежа, вместо неговите бодли да убодат и нас.” - казват си окръжните ръководители и виждат сметката на вестника.

Публикациите третират теми за животновъдството и горите, за лесокултурната дейност и туризма и т. н. По колоните четем очеркови скици за неизвестната личност Никола Илиев и за ятака Мехмед Бинин от с. Тикале. Поместват се стихотворения и проза. Не намерих документ, който да обяснява защо се преустановява излизането на вестника.

Устната забрана е по-сигурна - поне не оставя следи. Партийната дисциплина ли са нарушили Държавното горско стопанство и редакторът Махаил Марински? Или новото смущава някои партийни лидери, които се страхуват да не изскочи заек от изгоряла хвойна?

Михаил Марински е изключен от редиците на БКП. А той е агроном - земята не чака партийно членство, а мотика и пощада. Може ли ведомствено издание от дълбоката провинция да събори държава, освен да убие муха? Основателен ли е бил страхът от словото?

Пиша телеграмно за Михаил Марински, защото Любен Панов разказва обстойно за неговия живот и дейност в книгата си „Сто дози страх”. Аз ще разкажа повече за Лазар Марински - изкуствовед, художник, антифашист.

2.

„Славейно е било седалище на Смолянския /Ахъчелебийския/ район и е наричано „комитското село”, а през време на борбите срещу гърцизма като „екзархийското село” - разказва Лазар Марински. - Моят произход е от бедно селско и занаятчийско семейство, известно със своите родолюбиви и прогресивни чувства и дела.

Дядо ми, по бащина линия, Лазар Марински и наричан от всички „Уста Лазо”, е бил един от родопските първомайстори и изтъкнат самоук строител в гр. Гюмюрджина, подпомагал материално подготвянето на Преображенското въстание /1903 г./

А за дядо ми, по майчина линия, Михаил Бъгов, овчар и зидар, се говори и сега за неговата смелост и безстрашие като ятак и куриер на Македо-одринската революционна организация, и един от най-доверените лица на войводата Пею Шишманов - ръководителя на Ахъчелебийския революционен район.

Баща ми - продължава разказа си Марински - Атанас Марински се занимаваше със зидарство и земеделие, беше и даракчия, и воденичар, проявяваше будно обществено и социално чувство, а за майка ми Ружа със своята природна интелигентност животът й стана неделим от антифашистката борба.

Нашата къща се наричаше „червеният клуб”, където се провеждаха нелегални събрания и сбирки. И баща ми, и майка ми, и брат ми са ятаци на Среднородопския партизански отряд „Колю Шишманов.”

3.

Борческата атмосфера в селото, фамилното поведение на родители и близки предопределят посоката на общественото развитие на Лазар Марински. А той, когато се отдаваше, се отдаваше докрай.

Прогимназиалното си образование Марински завършва в родното си село, средното си - в легендарната Райковска гимназия, а от 1936 до 1941 година е студент в Държавната художествена академия в София.

Стипендиент е на Министерството на народното просвещение. През 1948-1951 година завършва и „История на изкуствата” в Карловия университет в Прага.

И като гимназист, и като студент Лазар Марински не престава да се занимава с обществено-политическа работа. Неуморим и непокорен, инициативен и дързостен. Шило в торба не мирува, а иска навън да лудува. В гимназията е един от основателите на РМС.

Организира стачки в гимназията и затова е изключван три пъти. Редактор е на нелегалния ученически вестник „Лъч в тъмата”. Марински е убеден, че това, което върши, е най-правилното.

Група младежи, сред които и той, основава младежко въздържателно дружество. Но то е повече за камуфлаж, а всъщност чрез него се пропагандират прогресивни идеи.

Като студент в столицата е приет за член на Българския общонароден студентски съюз /БОНСС/. Привлечен е и за сътрудник на Централния комитет на БОНСС и заедно с Кирил Маджаров отпечатват и разпространяват нелегални пропагандни материали.

„Заради участието си в антифашистките акции бях арестуван и тормозен”, споделя той. Удава му се да организира. Родопските студенти влива в дружество „Млада Родопа”.

Под редакцията на Кирил Маджаров е инициатор да се отпечата вестник-лист „Родопски лист”, който излиза в единствен брой от 16 страници. В него се проявява и като художник с началните си стъпки, като публикува графична рисунка към стихотворението „Трупчии” на Кирил Василев.

Възлагат му да оказва помощ и за редактирането на прогресивния вестник „Родопска мисъл” - двуседмичник, чийто редактор е Анастас Примовски. Откъде намира сили и време Лазар Марински да поддържа тоя ритъм на работа, е трудно да се разбере.

„- Да работя в областта на изобразителното изкуство, за което следвах, отделях малко време. Рисувах пейзажи, портрети и етюди за композиции на социално-битови теми. През 1942 година взех участие в Общата художествена изложба в София, с пейзаж от Родопския край.”

4.

От 1941 до 1944 година Марински не спира да работи и след като фашистка Германия напада и воюва със Съветския съюз. Разпространява позиви и материали срещу немските окупатори.

Налага се да мине и в нелегалност три месеца през 1941 година, като се укрива в Рилския манастир.

През учебната 1941-42 година е стажант-учител в Трета мъжка гимназия. Поради английско-американските бомбардировки в столицата в началото на 1944 година Лазар Марински се завръща в Родопите и учителствува в Райковската смесена гимназия „Васил Левски”, където преподава рисуване и гимнастика.

Още с пристигането си той се свързва с единомишленици и обмислят как да се засили съпротивителната борба. На 11 юни 1944 година на връх Кайнадина, южно от Смолян, се провежда нелегална партийна конференция, на която се взема решение да се сформира Среднородопският партизански отряд „Колю Шишманов”.

В отряда се включва и Лазар Марински. Незабравим е денят, в който полага клетва.

„Аз, народният въстаник от отряда „Колю Шишманов”, кълна се и обещавам пред другарите си и пред лицето на целокупния български народ, че ще служа и ще се боря вярно и честно, с безстрашие и себеотрицание в борбата против фашизма. Кълна се и обещавам да се боря и изпълнявам програмата на Отечествения фронт с твърдост, желязна дисциплина и гордост и да преодолявам всички трудности и лишения, а когато се наложи, да дам живота си капка по капка за великото освободително дело.”

Обетът е даден, а словата трябва да се продължат с дела. Някои хора ще кажат: „Какво пък толкова са направили родопските партизани?” Два месеца в баирите и… Та малко ли е да сложиш главата си в торбата в името на свободата? Колко души се осмеляват да хванат балкана с оръжие в ръка?

Лазар Марински не разказва за отряда, макар че у родопчани още има интерес при какви обстоятелства е убит командирът Братан Шукеров; „приятелски огън” ли беше по него или случайност, която не е изключена в бита на партизанския живот; защо не се положиха достатъчно грижи да се спаси.

6.

След Девети септември 1944 година Лазар Марински сменя оръжието с триножника, паласките с четки, тревожността с вдъхновение… Родопите са неизчерпаеми на сюжети, които се отнасят и до хората, и до природата, стига да имаш очи за красивото и възвишеното.

Излезеш ли сред баирите, ако не вдигнеш поглед към орела, ще изправиш очи към върхарите на боровете и елите, към сивите скали, към облите била на планината, които приличат на приведени родопчанки, когато засаждат тютюн.

В мирния живот не всичко върви по мед и масло. Нова е обществено-политическата нареда. „Робът се бори за свобода, свободният за съвършенство.” Марински не забравя тази мисъл на Яне Сандански. По време на антифашистката борба можеш да се изгубиш физически, по време на свободата - духовно.

Лазар Марински е приет за член на Съюза на българските художници, след което започва работа в Националната художествена галерия. Там му е мястото и призванието.

Там и никъде другаде. Работата е и организационна, и творческа. Изградил си висок критерий, той не отстъпва, не прави компромиси в художеството. Авгиевите обори трябва да се разчистват, затова е сушка в очите на колеги.

Неотстъпчивостта и стремежът му да се въведе ред се смята за болна амбиция и кариеризъм. Но постъпва етично и открито. И затова пише изложение от 90 страници до Политбюро, до Комитета за изкуство и култура и други институции.

Проблемите са много - толкова са крещящи, че не може да мълчи. Не се води държавна отчетност, няма план за обогатяване на фонда, картините потъват в прах, националната галерия се лишава от ценни картини, защото се закупуват по-скъпо от провинциални галерии, реставраторската работа не е на ниво, не се популяризира творчеството на художниците, финансовата дисциплина е лоша и така нататък.

Назначават се кадри, които „търсят облаги - да им тече стажът и заплатата, които търсят мекото на баницата и синекурна служба.” Марински не подминава и директора, „който няма познанията на изкуствовед, нито организационен опит.”

И защо, пита той, по право в ръководството на галерията влизат пенсионери от УБО /Управление за безопасност и охрана/, там е и секретарят на партийната организация, който не е специалист - нито е изкуствовед, нито музеен работник.

На партийно събрание на Съюза на българските художници през 1956 година е спусната директива „отгоре” - да се преизбере старото ръководство!

Лазар Марински не се съгласява и заедно с още двама съмишленици решават да предложат ново ръководство - множеството ги подкрепя и за ръководители на партийната организация се избират деятелни личности, от една страна талантливи, от друга - организационно активни.

Това, разбира се, има пряко отношение към изграждането на модерна европейска художествена галерия. За непослушанието си Лазар Марински е изключен от БКП. Това става повод да поиска среща с Тодор Живков, на която първият партиен ръководител му казва: „Другарю Марински, ти си умен човек, но трябва да разбереш, че политиката е тънка, деликатна работа. Като хазартът е - много губиш, малко печелиш!”

След две години славейновецът е възстановен в редиците на партията.

Хвърлиш ли камък в блатото, блатото те опръсква. А Марински е искрен в признанието си: „Можех да дам много повече, ако не бях възпрепятствуван и тормозен след изключването ми от партията.”

7.

Но творчеството, което създава родопчанинът, никой не може нито да отнеме, нито да пренебрегва. Той е съставител и автор на научните каталози-енциклопедии: „Българската живопис в НХГ” - 1971 г. и „Национална художествена галерия. Български скулптура.” - 1975 г., както и на редица монографични очерци, сред тях на художниците Иван Ангелов, Кръстю Попов, Владимир Рилски, Султана Суружон, както и на очерка „Родопа в изобразителното изкуство”.

Марински не констатира, а анализира, търси специфичното в творбите на художниците. За него Марко Марков е един от първите български скулптори, „който създаде реалистичен портрет с богата емоционална душевност.”

Кръстьо Попов е „пример за искрена връзка с народа и за разкриване на новите явления в живота през различните епохи.”

Росица Тодорова „създава творби, в които изразява поривите, чистотата и красотата на младостта”. А образите на Георги Чапкънов са „изпълнени с вътрешна експресивна сила”.

8.

Лазар Марински, макар да е оставил малко живописни творби, те са толкова ярки, че въздействат и на сърцето, и на очите, на всички сетива.

Не можеш да забравиш нито родопчанките, които засаждат тютюн, нито жътварките, нито гъдуларят, който изтръгва от струните тъжната песен на бита… Или пасторалът с родопските колиби и белият кон, неотделима част от бита на планинеца.

Репродукциите, които художникът издава в албум, са придружени с прекрасните стихове на друг талантлив славейновец - Чило Шишманов-Бистров. Привеждам един куплет от стихотворението „Тютюн”, писано от поета през 1937 година.

Не ще забравя никога годините
- изнизани тютюневи листа -
когато в труд из родните долини
преминах непознат за пролетта.

Трябва да споделя, че родопските художници - и Лазар Марински, и Анастас Стайков, от едно поколение, предават с проникновение духовния свят на родопчанина, неговата нелека съдба, участ и надежди.

Балканджиите са корави като скалите, с висок летеж - като орлите, и работливи като мравките, които носят шест пъти по-тежък товар.

Те превиват гръб на нивите, но не и пред господаря; те прощават, защото в прошката виждат стъпка към пречистването; те пеят през смесени сълзи - радостни и горчиви, защото пеят и от драго, и от бално; те се кръстят, обърнали чела към небето - с молитва и към облака, и към синевата, и към слънцето…

9.

Лазар Марински записва „златни” мисли, както ги определя, от майка Ружа, от близки хора и съселяни, от Мазен Метьо от с. Кутела… Но не му остава време да ги редактира, без да губи смисъла им. На читателите поднасям малка част от събраните народни мъдрости.

„Най-голяма гаранция за успеха е умереността.”, „Човек е силен, когато сам е сайбия и на себе си, и на къщата си.”, „Парите парят като огъня, но ако ги нямаш, нямаш и огън.”, „Черен гологан с крака го заравят, златен - с ръце.”, „Сурово яйце в джоб се не носи, а в кошница, но как човек може да му прави измета - все в кошница да го носи.”, „На ябълковото дърво всички плодове са или благи, или кисели. Така е и с хората от всеки род.”, „В огнището голямата главня поддържа огъня, а в нашия живот го поддържа жената.”, „Каквото и да ткаеш, основата дава здравината, а вътъкът - гиздилото “. „Голям скъперник е - пунгята връзва с девет възела, а душата му е изсъхнало върбово дърво.”, „Магарето, след като наметнало мечкина кожа, повярвало, че е мечка, но като почнало да реве, го познали, че е магаре.”, „В едно семейство мъжът и жената, събрани без любов, са като рало без палешник.”, „Младият кон като тръска гривата си, показва силата си, а младата жена, като реше косата си, показва хубостта си.”, „От вълк пастърма се не прави.”, „Той се завива с чужда черга и затова ходи с тихи стъпки.”, „Такова време е, че с ушите чуваш едно, а с очите виждаш друго.”, „В една къща командват ли две жени, сгода няма.”, „Лоша жена пие кръвта на мъжа през сламка.”, „На родопчанина му дай комат хляб и сурватка мляко и песента ще излезе от душата му.”, „По-добре в гората да дружиш с вълк, отколкото с човек, който не чува гласа на птиците.”, „Малко орли и малко комити от старост умират.”, „Човек забравя, че животът се изприда като вълната на хурката.” „Човек храни в себе си и дявола, и ангела.”, „На овчар му виж качулката и му брой стадото.”, „Властта и гайдата си приличат. Гайдата без бручило не унася, властта без душеприказчик не управлява.”

10.

На 18 май 1985 година Лазар Марински получава поздравително писмо по повод 70-годишнината си от председателя на Съюза на българските художници Светлин Русев. То е кратко, но съдържателно:

„Уважаеми другарю Марински,
Приемете най-сърдечни пожелания по случай Вашата 70-годишнина от мое име и от името на ръководството на нашия творчески съюз. Активен участник в обществено-политическия живот в редовете на прогресивната българска интелигенция преди революцията, в годините на народната власт Вие проявихте качества на изследовател и ценител на нашето национално художествено наследство.
Плодотворна е дейността Ви за проучване и популяризиране богатите културни традиции и издигане духовното ниво на Смолянския край.
Желая Ви от сърце здраве, успехи и нови творчески успехи!”

Две години по-късно на Лазар Марински е посветено стихотворение, авторите на което са двамата му приятели Пламен К. Дюлгеров и Йовчо Кънев. Повод е поредният рожден ден на художника. Цитирам част от него.

До саможертва влюбен в истината свята,
роден с едно лице за всички времена,
закърмен с честност, трудолюбство, прямота,
с любов към правдата и красотата -
това са твоите богатства на земята.

В тия стихове е казано почти всичко. Лазар Марински е богат човек. И затова е имал какво да раздава и на ценителите на изкуството, и на всички хора - почтеност, вярност, искреност.

Дълбока река със стръмни брегове, ще го оприличи някой. Родопски здравец, прораснал между остри камъни, ще добави друг. А не е ли и път, по който малцина са призвани да вървят?