Рени Васева

КЪЩАТА

Къщата горе, на хълма,
посрещна изгрева будна,
светлината потъна в ресниците,
керемидите засияха,
на стряхата заработи кълвачът
и наоколо полетяха тресчици.

Младата пролет се втурна
да разчисти калта и зимата,
наслага букети навсякъде,
уши слънчеви тънки пердета,
боядиса в бяло и розово
сливите, ябълките, черешата.

И запретнала широки ръкави,
омеси тесто козуначено
от двата изгревни облака,
а после ги пече бавничко
в жаравата на хоризонта,
коричката стана златиста…

Вятърът начупи парчета
от сладката козуначена пита
и ги раздаде в утрото
на птици, цветя и дървета,
и беше вкусно, вкусно,
и беше на многая лета
божието чудо, възкръснало.

***
Къщата горе, на хълма,
се обърна тъжно след мене,
гледаше ме как вземам
пролетните очаквания,
как влача след себе си сумрака
на едно тягостно ежедневие.
Очите й - помътнели от времето,
излъчваха съжаление
за нещо, отдавна несбъднато,
за някаква мисъл, отхвърлена.
Потънала в зелена коприва,
полазена от паламида и щир,
къщата дишаше трудно.
Само птиците, така ранобудни,
обладаваха в себе си мир,
странна тишина на съзвучия,
в които животът се случваше
като нещо различно,
неусетено още от мене.
Къщата ми помаха с кепенци,
поизкъртени от зимния вятър,
а аз си представих лято,
изгряло на хълма в оранжево,
оцветило на стълбите стъпалата,
дето боса пристъпвам по плочите
като пред олтар или жертвеник,
а те ме парят сънливо и нежно.
Електричество ще мине през тялото,
ще реанимира душата ми,
тогава и краят ще ме докосне,
а аз ще го видя като начало…

***
И къщите се скриха
във зеленото,
потулиха се в спомени
за времето,
когато по челата им горещи
животът хвърляше
пера на птици,
оранжеви балони на деца
и топки, хвърчила,
заплели се в комините,
достигнали небето,
готови да извикат: “Ето ни!”

Сега зеленото
оплита своите мрежи,
навлиза във сърцето,
там, където
в кухничката светла
присядахме,
(отново до прозореца)
отчупвахме от хляба,
а сиренето слагахме отгоре.
И стискахме във дланите,
додето се омеси със душите ни.
Потънали са къщите
в зеленото
и само вятърът ги чува
как тихичко простенват.

***
Къщата на хълма
потракваше с капаци,
разсънваше се бавно,
болезнено разкършваше
рухналото стълбище.
Играеше си слънцето,
изпращаше стрелите си
във стария комин -
съвсем изстинал вече,
разнебитен от толкова
студени дни и вечери,
но днес поруменял
от някакво предчувствие,
от силата на утрото
да прави обитаеми
пак прашните тавани.
Бавно се разсънваше
къщата на хълма
и чакаше да чуе
стъпките на таласъм…

***
Обърнали лица към вятъра,
керемидите подпираха небето
и къщата на хълма светеше
под облаците, придошли от запад,
заплели сложна пролетна дантела,
когато слънчевото колело изгаряше
върхарите на крехките тополи.

Къщата на хълма виждаше света оголен,
тя знаеше, че само да отпусне рамене,
небето щеше да се срути на земята
и всички ангели от братството на светлината
да омърсят крилата си в калта.
Лицата щяха да помръкнат,
а във пръстта да никнат само
гробовете на страшната война.

И къщата на хълма продължаваше
като Атлас да носи синевата на своите плещи
от счупени, кървящи керемиди.
Не можеше да позволи надеждата да си отиде.

***
Къщата на хълма светеше,
окръглила в сърцето си една специална стая.
Там спомените си събуваха обувките
и стъпваха на пръсти по застланото,
а чергите цветисто ги целуваха,
в прегръдка топлеха пети до незабравата,
оставяха я дълго да гостува
и често заедно празнуваха
най-хубавите си новогодишни пожелания.
Тогава незабравата поруменяваше,
полягаше във раклата на спомена
и дълго-дълго не заспиваше
под топлината на юрганите.
Днес къщата на хълма светеше,
празнуваше изтеклото столетие
от своето щастливо появяване.
Закотвена на тъжния си ден
във пладнето, тя сътворяваше
от носените тайни
най-хубавите приказки -
за делник и за празник.

***
Къщата горе, на хълма,
отвори очи и прозорци,
вятърът я прегърна,
мина по празните стаи,
помете прахта от дъските,
изтегли тънки мрежи от ъглите,
а паяците събраха багажа
и през девет къщи в десета
тръгнаха да си търсят късмета.

Къщата горе, на хълма,
плуваше като кораб в морето
от зелена, дъхава пролет,
вятърът й пошушна нещо
и тя изпъна стрехите,
мачтата на комина вдигна
право нагоре, където
някой я викна по име,
някой й каза, че може
да търси свой остров в небето.