Ботьо Буков

БЛАГОВЕЩЕНИЕ

Денят, узрял в една безсмъртна пъпка,
взриви леда на сивия ефир.
Око, буди се! Разтреси ме, тръпко!
Надеждо, дай на грешника си мир!

Камбанки, осветете всяка клонка!
Сълза, ръсни от купел синеок!
Ведно с пчелата, причасти ме, комко,
направо от целувката на Бог!

По пътя на дъха си ще поема,
и в капчицата върху вишнев цвят,
към тебе, слънце, пак ще се въззема,
за да се върна светъл, чист и млад!

КАТО МЕН

Ще се спусна по тихата уличка -
скрита вена в големия град.
Там и порти, и зидове сгушени
със сърца от бръшляни туптят.
Като стари другари смокините
ме потупват по рамото с длан.
Цъфва люлякът - синьо до синьото,
сякаш спомен e, сякаш мечтан.
През липите, през къщите сънени
плисва слънцето златна река
и подтичват напред калдъръмите -
ситни стъпки на боси крачка.
Рижа котка разплита на покрива
този дълъг от мигове ден.
И ме гледа прозорчето кротко
с две невинни очи - като мен.

СИНЯ КРЪВ

Аз трябва да живея бързо.
Отърсени от своя цвят,
узрели пориви завързват
овошките дори през март.

Дори и август ме убожда
с иглички от прокраднат мраз.
Навярно всичко е възможно
и невъзможният съм аз.

И вместо пак да се заричам,
връхлитам листа бял със стръв.
А от перото ми изтича
горчива, синя капка кръв.

РЪКА

На Д. Кръстев

И нека всеки има свое мнение -
тури му пепел, както и да е…
Подадох ти ръка за помирение,
но ти отказа и не я прие.

И тя увисна в нашето приятелство
между отстъпката и гордостта,
между заплетените обстоятелства
в нечакания бич на съвестта -

като поднос с едно горчиво залъче
за грешници или за мъдреци…
Приятелю, по нещо пролича ли, че
съм я подавал и на подлеци?

СЕЛФИ

Додето на мордата маската носиш,
разбра ли, човеко, най-сетне какво си?
Чудовище жалко, измолващо милост
от този отгледан в самия теб вирус.
Страдалчески вопли сега не надавай!
На твоето селфи не вярвам, прощавай!
Ламтя, възгордя се, измамва, убива,
претъпка стомаха - и ето го взрива!
И уж за вината намордник получи,
и уж си по-кротък от вързано куче,
но истина гола се крие в детайла -
прегризеш ли шнура, изтрит ще е файлът.
И злото в теб в следващо зло ще мутира.
Моли се на Господ да те рестартира!

СГРЕШИХ

Поискаха да видят жив поет
и ето че се появих на среща -
не с три очи, а даже късоглед
и жертва на аплаузи по грешка,

ковчежник на невидими звезди
и титуляр на сметки неплатени…
Любезни ми читателю, прости
и забрави за тази среща с мене!

ПРОВАЛЪТ

Не подлагах другата си буза.
Срещу враг гнева си не пестих.
В този свят коварен и разюздан
на неверните изневерих.

Бях раняван и отвръщах с рани.
Огъня използвах вместо лек.
Провалих се като християнин,
за да стана справедлив човек.

ПОЖЕЛАНОТО

Диван, а срещу него - телевизор.
Бутилка с реномиран алкохол.
Животът през очите ми се ниже,
продуктово излъскан като в шоу.

Което пожелах, го имам, значи.
Но нещо съм грешил или греша,
щом щастието вътре в мене плаче.
Изгубих ли те някъде, душа?

НЕ ПО ЛОРКА

И я поведох към реката
на милостивата си страст -
една жена, и то каквато
е нямал ни един от вас!

На ъгъла на моя грях,
уплашен от възможна драма,
за тялото й изкопах
във въздуха дълбока яма.

Положих в пазвите на здрача
разпалените й гърди.
Далече хоризонтът плачещ
проливаше сълзи-звезди.

Ах, нито охлюв, нито крен
блестят с такава нежна кожа!
Тя пожела да бъде с мен,
но аз не я докоснах, Боже!

ЧАТ

Здравей! Понеже много съм далече,
те гушкам с виртуалното мече.
Така ще бъда с тебе цяла вечер
и времето ще спира да тече.

Ще легне то на мигла овлажняла
и чак след призори ще отлети.
Ти знаеш Мечо как е недодялан
и пак е цопнал в локвата. Прости!

ОТРЕЗВЯВАНЕ

Сега - какво? Засмукани от чата,
като мушици от коварна стръв,
си блъснахме в монитора челата
и проумяхме - любовта е кръв.

Животът ни не е въображаем,
щом струйка парва слепите очи,
макар че никога не ще узнаем
дали е сладка или пък горчи…

МИГОВЕ

Мигът ни сътворява и преражда.
Безкрайното е нашият палач.
Морето ни преследва с кръгла жажда.
Спасява ни сълза върху клепач.

И силни сме, щом можем да сме слаби.
Искрата надживява пепелта.
И залъкът е по-велик от хляба.
По-нужна ни е щипка от солта.

Не времето, а гръм ни покосява.
Мълчанието значи апостроф.
Най-предана е вечната забрава.
Най-вярна - остарялата любов.