Лалка Павлова

Още от първите съзнателни години на живота си ние приемаме и съхраняваме в нашата памет старата римска максима: „Моят дом е моята крепост”.

И някак интуитивно разграничаваме понятието „къща” от представата си за „дом” („Домът не означава сграда. / Домът е чувство.” - Л. П. „Най-страшната раздяла”).

Защото със сърцето си усещаме, че домът не е просто сградата, в която живеем, той е нещо енигматично, което носи в себе си аромата на нашия дух и бит, спомена за много други хора, живели преди нас в него, той е съхранил частица и от техните естетически и етични възгледи за красиво и грозно и ги пренася през паметта на времената чрез различни материални знаци, които ни говорят за техните лични житейски победи и поражения.

Представата за дома е не само емоционално обагрена, но и притежава способността да поражда чувства у своите обитатели.

В Български тълковен речник съдържанието на думите „къща” и „дом” е пояснено почти тъждествено („Жилище, където постоянно живее отделно семейство”), но и интуитивно, и на психологическо равнище с участието на съзнанието и подсъзнанието, ние ги дистанцираме едно от друго като остойностяваме повече представата си за „дом” и лишаваме от ореола на чувствата понятието „къща”.

Може би имено затова ме впечатли поезията на Рени Васева, в чийто визуален и емоционален свят образът на къщата „присвоява” характеристиките на дома. Всеки детайл от одухотворения й образ е придобил свое значение и свой живот.

Тази нейна интерпретация до голяма степен напомня вижданията на френския философ Гастон Башлар, чиято книга „Поетика на пространството” (изд. „Народна култура”, С., 1988 г.) представя възгледите му за архитектурата на къщата и отделните й части (покрив, таван, долни етажи, кухня, мазе и т. н.) като своеобразни опазващи феномени с различни функции. Рени Васева отива още по-далеч от Башлар.

В интерпретацията на образа на къщата тя влага невероятно жив организъм, който има свой собствен живот, общува с природата и, подобно на човека, посреща и изпраща сезони и празници, заявявайки своята самодостатъчност, защото самата къща е дом на нейната собствена душа:

Къщата горе, на хълма,
посрещна изгрева будна,
светлината потъна в ресниците,
керемидите засияха,
на стряхата заработи кълвачът
и наоколо полетяха тресчици.
/„Къщата горе, на хълма…”/

В своята будност искрящата от светлина къща и керемиденият й покрив представят нейния дух, който контролира съзнанието й, багри го с възторжена радост от подмладяването на природата и живота около нея.

Току-що настъпилата „млада пролет” разчиства калта от зимата, боядисва „в бяло и розово сливите, ябълките, черешата”, омесва „тесто козуначено / от двата изгревни облака”, изпича го на „жаравата на хоризонта” и кани на трапезата си вятъра - да разчупи „сладката козуначена пита” и да я раздаде на птиците, цветята и дърветата, за да усетят и те чудото на възкресението:

… и беше вкусно, вкусно,
и беше на многая лета
божието чудо, възкръснало.

В цялото стихотворение „Къщата горе, на хълма…” човекът отсъства. Къщата е централен персонаж, който си има свой собствен живот, а лирическият говорител просто го наблюдава отстрани и го описва.

В китайската и в арабската митология къщата се възприема като център на света, като микромодел на вселената, който събира в себе си три измерения - небесен, земен и подземен.

Конструкцията й е съобразена с правилата на геомантията - езотерична традиция за гадаене, подобна на астрологията, но използваща връзката със земята, осъществявана чрез 12 основни къщи и две къщи с бонуси, които следят и показват външните влияния и пътищата на съдбата.

В такъв аспект е видяна къщата в стихотворението „Обърнали лица към вятъра…”:

Къщата на хълма виждаше света разголен,
тя знаеше, че само да отпусне рамене,
небето щеше да се срути на земята
и всички ангели от братството на светлината
да омърсят крилата си в калта.
Лицата щяха да помръкнат
и във пръстта да никнат само
гробовете на страшната война.

В това стихотворение къщата е полуобожествена, тя наблюдава света, „вижда” и „знае” проблемите, които раздират битието му, дори осъзнава мисията си на пазител на този свят и като древногръцкия титан Атлас „носи синевата на своите плещи”, въпреки счупените си и „кървящи керемиди”, защото „не можеше да позволи надеждата да си отиде”.

Счупените и кървящи керемиди обаче вече са загубили своята опазваща функция. На езика на масоните изразът „покривам с керемида” означава „предпазвам от пороите”, от проникването на непосветените в храма, които могат да внесат извращения и поквара.

Къщата под тези „счупени кървящи керемиди” се е превърнала в отворено пространство, в което се опорочават тайните на битието.

Постепенно представата за полуобожествената къща започва да губи енигматичната си сила, като придобива образа на дом и се слива с битието на човека.

Образът й е мултиплициран, умножествен, отвсякъде около къщите плъзва зеленото (посредник между небесното синьо и пъкленото червено, между високото и ниското) и остават само спомените от старите времена, „когато по челата им горещи / животът хвърляше пера на птици”.

В световното културно пространство перото символизира въздушна сила, освободена от тежестта на земния свят. Затова и короната от пера, носена от царе и принцове, напомня ореол, предназначен единствено за предопределените.

Там, в миналото, са останали спомените на къщите, които със заплетените в комините им хвърчила са достигали небето, готови да извикат: „Ето ни!”:

Сега зеленото
оплита своите мрежи,
навлиза в сърцето,
там, където
в кухничката светла
присядахме,
(отново до прозореца)
отчупвахме от хляба,
а сиренето слагахме отгоре.
И стискахме във дланите,
додето се омеси със душите ни.
Потънали са къщите
в зеленото
и само вятърът ги чува
как тихичко простенват.
/„И къщите се скриха…”/

Сега, като някаква нелечима болест, зеленото е оплело в своите мрежи някогашната къща, проникнало е в сърцето й, превърнало е небесната храна на знанието в човешка - хляб и сирене.

Хлябът символизира малките тайни на битието, свързани с количествените промени (за разлика от виното, което е знак за качествена промяна). В митологичните текстове на много народи дланта има магическа сила.

Отворената длан е натоварена със значението на дееспособност, на продължение на духа, докато стиснатите длани са предупреждение за прекъсването на тази връзка.

При Рени Васева дланите стискат хляб и сирене, които „се омесват” с душите на къщите и бележат принизяването на техния дух до земното, като акцентуват постепенната загуба на силата им, на техния предишен полубожествен статут.

Времето е принизило къщата до уюта на кухнята - място на алхимическите превръщания и психически трансформации, в които връх взема материалното: „…и само вятърът ги чува / как тихичко простенват”.

От този момент нататък битието на къщата и животът на човека се сливат в едно. Оказва се, че обитателката й повтаря по своему нейната съдба. И тя, като къщата, има своите „пролетни очаквания”, и тя като нея влачи след себе си „сумрака на едно тягостно ежедневие”, а помътнелите й от времето очи излъчват нещо „отдавна несбъднато”.

Глаголите „потънала”, „полазена”, „дишаше тежко” подготвят читателя за възприемането на странното болестно състояние на къщата, изгубила се сякаш сред плевелите от зелена коприва, паламид и щир, които изземват нейното пространство и като ракови метастази я подготвят за края й:

Къщата ми помаха с кепенци,
поизкъртени от зимния вятър,
а аз си представих лято,
изгряло на хълма в оранжево,
оцветило на стълбите стъпалата,
дето боса пристъпвам по плочите
като пред олтар или жертвеник,
а те ме парят сънливо и нежно.
Електричество ще премине през тялото,
ще реанимира душата ми,
тогава и краят ще ме докосне,
а аз ще го видя като начало…
/„Къщата горе, на хълма…” - 2/

Три от стихотворенията на Рени Васева започват със стиха „Къщата горе, на хълма…”. В митологията хълмът се възприема като първа проява на Сътворението от хаоса на първичните води, на него стъпват боговете и създават светлината.

Според келтите и множество ирландски легенди обаче хълмът символизира и отвъдното. В последното от петте стихотворения на Рени Васева в цикъла й за къщата, хълмът е ситуиран в пространството между двата свята, а къщата, намираща се върху него, се подготвя за преминаването си в отвъдното:

Къщата горе, на хълма,
отвори очи и прозорци,
вятърът я прегърна,
мина по празните стаи,
помете прахта от дъските,
изтегли тънки мрежи от ъглите,
а паяците събраха багажа
и през девет къщи в десета
тръгнаха да си търсят късмета.

Вятърът е синоним на духа, но и знак за непостоянство. Той притежава способността да прониква, пречупва и пречиства, затова в стихотворението на Рени Васева именно той „помита” праха от стаите и издърпва от ъглите тънките мрежи на паяците (аналог на Парките, тъкачи на илюзиите, и на Арахна, плетачката на съдбите, превърната от Атина в паяк).

Пречистена от земното и дребнаво материалното, къщата се превръща в кораб във вселенското море и поема към своето ново начало там някъде, в безкрая на времето и пространството:

Къщата горе, на хълма,
плуваше като кораб в морето
от зелена, дъхава пролет,
вятърът й пошушна нещо
и тя изпъна стрехите,
мачтата на комина вдигна
право нагоре, където
някой я викна по име,
някой й каза, че може
да търси свой остров в небето…
/„Къщата горе, на хълма…” - 3/

Образът на къщата в поетичните визии на Рени Васева категорично се дистанцира от познатите ни интерпретации в нашата поезия.

Той не е нито селски, нито градски, нито сиромашки, нито чорбаджийски дом, той не носи върху себе си наслоени от националната ни традиция характеристики на българската народопсихология като пазител на езически или християнски нравствени ценности.

В студията си за Димчо Дебелянов „Домът на бездомника” („Българската литература, ХХ век - от Алеко Константинов до Атанас Далчев”, ИК „Бендида”, С., 2000 г.) Светозар Игов отбелязва, че за разлика от Башлар, който в образа на дома „налага топографията на нашето интимно същество”, в „Скрити вопли” на Дебелянов е откроена „проявата на модерния човек, на отчуждения човек, който има зад гърба си една дълга урбанистична и „стайна” традиция”.

Мисля, че поезията на Рени Васева дава трета, различна визия за къщата-дом, в която е вписано универсално вселенското, и това е нейният личен индивидуален влог в интерпретацията на този образ в сферата на литературата.