Мира Дочева

***

Изпънали стеблата си зелени,
с разрошени и огнени перчеми,
лалетата в градината край мене,
с ветрищата играят си засмени.

Танцуват те! И нежно се прегръщат,
допират леко огнени главици.
Целуват се! И мигом се превръщат
в горяща клада от безброй искрици.

Макар че скоро скътали надежда,
в душите си, ще литнат птици,
безстрашно се полюшват и оглеждат
те с грация в небесните зеници.

Ще заблестят в рубинено червено.
Лъчите слънчеви ще ги докосват.
И някак неусетно, съвършено,
ще се стопят в магическия космос.

***

Ти ласкаво ме докосна -
като ветрец на ранина,
като цветче и капка росна,
като пчела от светлина.

Ти синьо, свежо ме погледна
с метличините си очи…
Потъна болката ми в бездна,
изчезна болката. Мълчи.

Ти си замина. Но надигна
отново любовта у мен,
с която някога пристигна
красив, внезапен, съвършен!