Любен Панов

Изданието е допълнен и преработен вариант, в който авторът му  Иван Коджабашев е събрал в едно тяло последните  си четири фотоалбума  - „Местно време” /2015/, „Обратно броене” /2018/, „Неповторими мигове” /2020″ и „Пловдивска фотохроника /2021/.

Луксозното томче  от близо 300 страници във формат А4 съдържа и оригиналната „Изложба графика в книга” на неговия син Тони Коджабашев, озаглавена „Среднощни импресии”. Издателство е „Екобелан”, под редакцията на Иван Желязков и предговор за албума от Петър Анастасов.

ЧАСТ ОТ ЕКИПАЖА НА ЕДНО ПОКОЛЕНИЕ

Сговорчивостта между баща и син за общо книжно издание тръгна от третата част на този фотоалбум. Той носеше заглавие „Неповторими мигове”. Тогава печатарите буквално обърнаха готовия за коректура текст и четено отзад напред, някъде до половината, наложиха студията на сина „Вторник вечер в Стария град” - документален разказ за някогашната Пловдивска поетическа академия, създадена от Добромир Тонев.

Следващата стъпка дойде сама - в продължението на албума, излязъл под номер 4 и озаглавен „Пловдивска фотохроника”, двамата автори отново потърсиха  „закрила” под една корица и втората половина на изданието се обогати с новелата на сина „Апартамент 9″.

И „тандемът”  сработи, за да се стигне до днешното съавторство - събраният вече в едно фотоархив на Иван Коджабашев,  подкрепен от „полиграфската изложба” от загадъчните графики на Тони Коджабашев.

Едва ли идеята за такова „роднинско” събиране в едно издание е случайна. Забележима е една тънка нишка, която събира двата рода изкуство. Времето, в което живеят авторите. Времето от младостта  и малко по-насам от фотообектива на бащата си е време на бащата. Отминало. С всичките си светлосенки - но… отминало. Времето от рисунките на сина си е време на сина. Неговото търсене в щрихите… Там не може да има минало - твърде млад е и тъкмо затова може да си позволява оценки само за настоящето…

/…Затова постулатът „Времето е наше!” преди години изсивя, стопи се пред очите ни и днес не е повече от един евфемизъм. Т.е. вместо да кажем „Времето е на силните”, пеехме друго…/

Е, ще запитате - паралел ли? Няма как да е. И няма защо да го ровим, когато целта на авторите в тази книга не е била такава. Всеки от нас знае, че никога не може да се влезе в една и съща река. Носените от водата песъчинки на всяка секунда променят и бряг, и дъно…

В показаните тук  рисунки Тони Коджабашев пътешества в своето си време, търси в черно и бяло тайнствените черти на своя си свят - и разбираем, и трудно откриваем понякога. Нищо по-различно от „Апартамент 9″, от „Вторник вечер в Стария град” или от книгите му със стихове… Само че тук със средствата на графичното романтично изкуство. А „романтично”, защото току-виж „арестувал” розата и я сложил зад решетките. Явно, когато му се налага, прави същото и с пеперудата, и с красотата, и с тъгата, и с любовта, и с мъдростта, после и със злобата или  с безпомощността… Някъде съзирам дори, че го прави и с обществото… Откривал съм зад решетките и уж непобедимия човешки дух… Макар и с театрална маска… И позагледал се още, виждаш как всички тези образи излъчват ореолна светлина от сумрака…

Но така мисля аз. За това какво мисли той за картините си - не сме говорили. Негово право е да не се съгласи с нито една дума. Съветвам и читателите на тази книга - не се опитвайте да внушите на Тони това, което сте видели или усетили в картините му. Тони не е от художниците, които веднага ще се съгласят, че Земята е кръгла…

Най-хубавото от това поколение творци, поколението на Тони Коджабашев, е вярата му, че „Колхида съществува - твърдя го като част от екипажа!”, както казва самият той в свой стих, посветен на Добромир Тонев - неговият кумир…

…Важното е корабът да не губи посоката…