Илия Зайков

В един късен априлски ден на 1978 година, като спазвахме само посоката и вървяхме по изоставените, на места обрасли, на места изровени от пороите пътчета от Храбрино и Извор нагоре в планината, някъде около обед излязохме на високото равно било към Дедево.

В младия борикаш пред нас изведнъж се бялна - не, не пряспа стар зимен сняг, а разцъфнало черешово дърво.

Борчетата растяха безредно и нагъсто навсякъде около него, така както ги бяха посели ветровете, някои се бяха стълпили чак в самия му стар дънер, тяхното младо и силно войнство, прихванало се здраво в някогашната нива, най-сетне си бе върнало прадядовската земя, отнета му незнайно кога от човешка ръка - беше си я върнало вече завинаги и сега бързаше да прокуди натрапника, на когото никой никога нямаше да дойде на помощ в пущинака.

В първия момент моето изкушено от повърхностни журналистически „рефлекси” око обаче не видя в тази картина свидетелство за трагичната гибел на цели столетия човешки труд и надежди, а възможност за някакво безкрайно „актуално” съчинение, нещо от рода на „Старото и Новото”, вкопчени в безпощадна борба, изходът от която, то се знае, бе отдавна известен.

Докъдето стигаше поглед, се разстилаха синьо-зелените гори на Чернатица, беше толкова тихо, че тишината можеше да се види, а не само да се чуе, и аз си спомних, че през тия няколко часа от Извор дотук не бяхме срещнали никого, отникъде не се бе обадила нито брадва, нито хлопатар, само един или два пъти подплашени зайчета бяха пресекли пътя ни и се бяха изгубили по стръмнината, без да ги сподири ничие весело, закачливо дюдюкане.

В гледката на далечните върхове, в здрача на екливите долове, по чиито дъна течеше млада пролетна вода, а цъфналата въпреки всичко череша, която подаваше бялата си старческа глава иззад острите зелени перчемчета на боровете, имаше някаква много голяма, затрогваща и донейде печална радост, каквато човек изпитва винаги когато пред очите му се открият необозримите простори на родния край, и все пак това сякаш беше малко „естетска”, „интелигентска” радост на хора, които се любуват на мощния рисунък на планинските върхове и мекото преливане на цветовете.

Друго, друго липсваше в пейзажа, за да бъде той докрай пълен - липсваше оная сбъдната благословия „навсякъде комин да пуши и куче да джафка”, стояща като крайна цел във всички трудове на селянина, опорите на живота ги нямаше в гледката, неговите знаци, от които бяха останали само старата непотребна череша и в края на равното място към дола - зеленясалите камъни на някакъв отдавна порутен зид.

След оная пролет ми се случиха и други ходения към тоя край, чиито села се смаляваха едно след друго и пред моите очи, а в боровата горичка край Дедево, която ни бе спряла навремето, веднъж влязоха горските с тяхната „отгледна сеч” и отрязаха старото дърво, за да не се мъчи повече.

Днес може да се намерят всякакви обяснения защо, кога и как е започнало обезлюдяването на балканските селца из всички български краища, това първо, много ранно предупреждение за много по-късни беди, но когато човек минава сега през някое от тях, той неволно започва да се пита от какво ли премеждие са избягали хората, какво е станало, та сякаш изведнъж са изоставили къщи, стопански постройки, училищни сгради, нивки и ливадки, за чието „правене” се е ляла наистина кървава пот.

Все едно е дали миграцията е била спонтанна, дали е била провокирана целенасочено или случайно, човек трудно може да се освободи от това първо, внезапно и най-силно чувство за някаква голяма, непоправима катастрофа и злочестина, подир които едва ли някой ще се върне из белязаните места.

Щем или не щем, като поръчан или изстрадан „отклик”, ние все по-често ще се връщаме към съдбата на българското село и на българското земеделие, които и така, без забравените от небето планински краища, си имат достатъчно много проблеми.

И все пак аз не случайно започнах тези свои бележки с тях, така отдалече: тези места трябва да се видят поне веднъж, преди човек да седне пред машинката, трябва поне да си спомним за тях, па макар и само с няколко „детайла”, за да разберем каква страшна поука се е настанила в напуснатите къщи, в онемелите училища, в подивелите ниви и ливади, обрасли с келяв самораслек, разровени и изтърбушени от безчетните глутници на дивите прасета, които дори нощем слизат из селата, по улиците и дворовете им, и са станали комай единствената жива стока из тях.

Това, което се е случило вчера тук, утре може да се случи и на други места - за това сякаш година след година се опитваха да ни предупреждават заключените порти, напуснатите ниви, порутените чешми край умиращите пътища, редките мълчаливи старци, навестявани в самотията им едва ли не само от етнографи и фолклористи.

Сега не мога да си спомня точно годината, мисля, че беше 1972 или 1973, в странджанското село Кирково.

А попаднах там, воден от носталгията по родното си село /тогава работех в Бургас/, пък и от журналистическото тщестлавие да напиша един едва ли не „романтичен” репортаж за сенокоса.

И сигурно всичко щеше да свърши добре, с мирис на сено и „поезии” за мляко и млечни реки, ако пред очите ми не бе попаднал един стар лозунг, който, както и да го въртях, не успях да го скрия от редакторската писалка.

Вече газех през високата над коляно детелина към косачите, десетина били и пребили старци, когато се обърнах да погледна към селото на отсрешния склон.

Върху червения керемиден покрив на някаква голяма стопанска постройка, може би сеновал или овчарник, бе написано с огромни бели букви: „ТКЗС - ПЪТ КЪМ БЛАГОДЕНСТВИЕТО”.

Лозунг като лозунг, макар и малко поизмит от дъждовете и вятъра, спомен от първите кооперативни години, когато подобни изречения се пишеха на места, дори по-невероятни от тоя покрив, и очите ми може би щяха да се плъзнат по него, без дори да му обърнат внимание, ако някъде по средата буквите не липсваха, там покривът бе хлътнал, керемидите бяха изпаднали и през зейналия отвор бе избил зеленият връх на някакво дърво, чиито клони вече надигаха и околните цигли, и лозунгът можеше да се разбере единствено защото не бе по-различен от много подобни на него, но не и да се разчете нормално.

Това бе толкова нелепо, абсурдно и страшно като симптом на отишлата далече разруха, че нямаше как да не се види, но и дума не можеше да става то да влезе в репортажа за нашия преизпълнен с оптимизъм младежки вестник, за който работех, а още по-малко да се търси кой и колко е виновен.

На стотина крачки от мен старците въртяха косите ритмично и равнодушно, с кратки, икономични замахвания, но това беше дори повече, отколкото можеше да се иска от тях, особено пък за най-тежката селска работа, коситбата: ден или два, година или две най-много още, докато им стигнат силите…

Много вероятно моят по-траен интерес към проблемите на селото /освен това, че самият аз съм роден и живея на село / да се е породил тогава, а сетне в паметта ми да са се трупали случки, разкази, някои цифри, дочути думи, все по-тревожни и по-тревожни с времето, ала малко от всичко това може да се сравни с преживяното в онова крайгранично странджанско село.

„Пожарът е голям”, бе озаглавена една публикация преди година - две, посветена на същото, за което и аз пиша сега, ефектно, хубаво, тревожно заглавие, с препратка към известната книга на Валентин Распутин, но почти веднага след избледняването на първото впечатление, то спря да ми се струва точно: тревожно е, страшно е, че нещата не стоят вече така, че пожарът действително бе голям, но преди няколко десетилетия, когато селата, и то не само планинските, бяха още живи и в тях имаше какво да гори и какво да се спасява…

Защо, как, по ума на коя учена брада и от коя точно „книпитуга” в ония дни, дадени ни като последен шанс години преди десетилетие, десетилетие и половина, се роди теорията за селищата със „затихващи функции”, която хвърли последните клончета на кладата, стъкната с живата плът на България?

Не искам да бъда разбран криво - това последното го казах с горчивина и примирение, на които публицистът, от когото искат непременно да посочи някакъв изход, едва ли не като задължителен депозит срещу намерението му да припомни истината, също има право.

Моята работна стая в село е обърната така, че пред очите ми е непрекъснато улицата, която води до мястото, „где же нету печали, и скорьбию, и отчаяние”, и онова, което виждам по нея ден след ден, ме кара да бъда поне предпазлив, колчем опитам да издумам нещо прекалено лековерно.

Ала и със смирение пред отиващото си почти безвъзвратно, докосването до селото си остава докосване до много и много болезнени рани.

Макар и полудете, полуюноша, аз запомних онази прекалена непримиримост, с която „старото” се преобръщаше в „ново”, тъмните улици на унизеното село и „агитаторите” на светлото бъдеще по тях - десетина или двадесетина другоселци от вече кооперираните средногорски села, струва ми се - стрямалии.

Беше се намерила работа и за нас, децата - и то не като „наивна декорация при всички наши политически маневри”, според великолепния израз на Тончо Жечев, казан по друг, съвършено друг повод, а за нещо далече по-сериозно: бяха ни направили нашенските павликморозовци и точно то е, което днес най-много ме измъчва, макар да знам, че това е чужд грях.

За нас то беше игра, развлечение, нали на другия ден нямаше да ни изпитват и ние с нетърпение чакахме да мръкне, заети с ужасно важната пионерска задача - всеки да си направи факла, ама най-голямата, дето ще гори цяла нощ.

И ето ни, събираме се в училищния двор, топим факлите в кофите с нафта и подово масло, и нашето развълнувано, диво, почти езически ритуално шествие тръгва по улиците, а факлите хвърлят мътножълти отблясъци в прозорците на заключените затъмнени къщи, някой от учителите дава знак - раз-два-три!, - защото какво трудно има в това тъй, на раз-два, да се реши всичко, и нашата детска агитбригада започва да скандира: „Всички фтеке-зе-се! Всички фте-ке-зе-се!”…

Две години по-късно аз вече бях ученик в Пловдив и за да може да плаща наема на квартирата /шест лева на месец/, стола и другите дребни разноски, през зимните месеци баща ми започна да се хваща на различни работи в града: товарач в хлебозавода, в паровата централа на Захарния завод, където, като човек без занаят, помагаше при чистенето на пещите и извозването на горещата сгурия с ръчна вагонетка.

Силата на текезесето беше толкова - за кибрит и половина трудоден, както хората опитваха да се шегуват, и някои от по-младите и по-оправните, особено от тези, чиито деца също бяха станали ученици, започнаха да остават в Пловдив и след края на зимните месеци - кой като зидар, кой като шофьор, кой като фабричен работник.

Сутрин, особено в понеделниците, на автобусната спирка в село взеха да дебнат нашенските пъдари, опитваха се да върнат хората, дърпаха ги да не се качат в рейса, вардеха край село, където ловяха тези, които се опитваха да се измъкнат пеша към Пловдив, направо през къра, нарамили торбичките със сухоежбина за една седмица, защото тия първи брестнишки градски работници изкарваха цялата седмица в града, там държаха квартири, спяха из заводските общежития…

Какъв смисъл има сега със задна дата да споря, и то не с кого да е, а с известния днес учен проф. Минчо Драганов, с една стара, стара негова статия, отпечатана преди близо двадесет години в „Литературен фронт”, че главната причина за почти взривното обезлюдяване на нашите села била в мерака на селяните непременно да станат граждани, в желанието им да се направят по-културни, в стремежа им да са в крак с новото, което тогава се наричаше научно-технически прогрес, към което, виждате ли, българинът бил по природа склонен, сякаш върхът на всички технически чудеса бе да хвърляш до премала бетон с лопатата при строежа на някоя фабрика, в която всичко - от първия камък до варшавата на директора, в ония години се купуваше от селото, пресмяташе се във вагони пловдивски домати или хиляди тонове добруджанско жито.

Един изследовател на тия процеси /Желязко Желев, Странджанско-Сакарски сборник, т. ІV/ е пресметнал, че по времето на най-силните миграционни движения заплащането на селскостопанския труд е било десет до петнадесет пъти по-ниско от това в промишлеността и строителството!

Но и днес, и днес тоя труд си остава сред най-нископлатените и там горе, „навръх зельонана планина”, в Девин и Триград, та и в цяла България, защото в нашата държава нормите са „единни”, за натоварването на един тон картофи се плащат 50 стотинки, без разлика дали на каруца, или на висока бордова кола, за един тон сено - 54 стотинки, за един тон оборски тор 70 стотинки и така нататък.

И това на старци,защото големите фабрики или пък малките цехчета, които, все с грижа за селото уж, продължават да никнат тук и там, не спират да „крадат” младата работна ръка от селата.

И тия стотинки се плащат на шейсет-, седемдесет-, осемдесетгодишни баби и дядовци, на чиито ръце са лежали и лежат не едно, а цели три поколения - синовете, внуците, правнуците…

На тези хора ли сега да „върнем” земята, да им „раздадем” акорд, аренда, те ли да стоят под пресата, докато я притягаме с още една врътка?

Не съм аз този, който ще вземе да спори с поговорката, че човек проглежда, щом поогладнее малко, но на мен ми е страшно дори само да си помисля как ли се чувства горкото село през последните седем-осем месеца, в които към него е насочен всеобщият показателски пръст, да не кажа нещо по-лошо - примерно за ненаситните очи, готови да изръфат и камъните му: празни били магазините, това нямало, онова се доставяло само от внос…

Дискусията за „икономическия модел” продължава - АПК, ТКЗС, акорд, аренда, семейна ферма, но каквито и структурни и икономически мерки за излизане от кризата да се предприемат, най-трудно от всичко сигурно ще се окаже преодоляването на социално-нравствените напрежения /ако държим поне на елементарната човещина, ако поне от време на време си даваме сметка, че „експериментът” е с живи хора/, породени от почти пълната невъзможност да се осигури нормален, достоен за старостта му живот на малкото останало в селата население, заето със земеделски труд.

Една сутрин /събота, 12 ноември 1988 г., тая дата съм си я отбелязал в бележника/ по радиото казаха, че в държавата имало 36 хиляди декара необрани лозя и десетина хиляди декара ябълки, „зазимени” направо на къра.

Слава богу, че темата на програмния блок бе донейде бодряческа - накъде в празничния ден или нещо подобно, иначе кой знае какви тояги щяха да се изсипят върху гърба на селото, пак щеше да има пенявене за лошата организация, за дисциплината, в чието „затягане” е митичният изход, без никой да каже, че поне през миналата есен времето държа и предържа хубаво чак до стария Димитровден, но че хората, хората не достигат и няма откъде да се вземат…

Правил ли си е някой сметка как изглежда, да речем, „обмундировката” на ония селски бабки, на които по им прилича да гледат внучетата вкъщи, но които така или иначе, в късите три-четири работни часове на зимните дни все пак прибраха злополучното грозде, все едно дали е било „акордантско”, на бригадата или на АПК?

Първо - поне два вълнени чорапогащника, сетне - един-два анцуга /от внуците/, няколко дебели „фанели”, памуклийка, вълнен шал на главата.

Открити са само част от лицето и попуканите артритни ръце, защото беритбата на гроздето е деликатна работа, то не е като да нареждаш тухли или да пренасяш железа.

Добре - и срещу колко е това? Срещу четири-пет, а нека да са и десет лева. Кой от нас няма да се позамисли, ако някой му каже, че някъде там, на три-четири километра от селото, върху една лозница, има закачени пет лева - само да иде да ги вземе, нищо друго!

По-друго ли е вместо това човек да изпрати дотам баща си, майка си, баба си или дядо си? И ние ги пращаме, и не се знае докога…

На мен понякога също ми се струва /в сантиментално - споменен план/, че семейната ферма или пък личната и колективна аренда ще „възродят” българското село и там, където днес расте див бурен, на който „голямата химия” с нищо не пречи, ще зашумят отново приказните нашенски градини: нали интересът може всичко, нали меракът ни да садим, да копаем и берем е още жив?

Но върху чий гръб ще падне всичко това, кого ще накараме да плаща старите борчове?

Само един факт: 70-72 процента от днешната обработваема земя на България според специалистите е засегната от различна степен на ерозия /ст.н.с. Е. Николов, „Земеделско знаме”, 7.ІІ 1989 г./, да не говорим за другата - замърсената с химикали и промишлени отпадъци.

Това ли е земята, която преди четиридесетина години - къде „доброволно”, къде недотам доброволно - бе кооперирана?

И това не е единственият проблем на нашето промишлено земеделие с неговите огромни, „от хоризонт до хоризонт”, блокове, върху които година след година се увеличава „плътността” на болестите, на вредителите - докато се стигне до критична маса, до стрес, с който термин се означи, да речем, нашествието на полските мишки върху близо 10 милиона декара жита и 2 милиона декара люцерна през есента и зимата на 1988-1989 година.

Е, да разтуряме ли АПК, които за няколко години само „изядоха” натрупаните от малките кооперативни печалби, да се откажем ли от държавния, по същество, монопол върху земеделието и да трупнем дертовете за неговото оправяне пак върху гърба на селото, само върху него?

Това ли е изходът, не е ли това - не знам, аз мога да говоря за земята и за селото само като журналист /или като селянин, ако е останало нещо селско под градското ми „лустро”/ и ако останеше на мен да „уравнявам” сметката, бих сложил в нея и факлите, които разнасяхме като деца по тъмните нашенски улици, и оня лозунг в Странджа, взривен от зеления връх на дървото, и накрая старата череша там, навръх планината край Дедево, нейната бяла корона, разкъсана от зелените копия на дивите борове.

1989 г.