РУЧЕЯТ
РУЧЕЯТ
Нощта забулва всичко в тъмнина.
Погалва лек ветрец лозини клонки,
в градината е странна тишина;
цветята са затворили коронки.
Единствен само ручеят звучи,
на лунна светлина следи чертае.
С наведени над книгите очи,
седим с другаря в паметната стая.
Дали четеше той тогаз, не знам,
но аз напразно в книгата се взирах:
не беше моят дух тогава там,
а другаде унесен се намирах.
Тайнствен ромолът примамва мен,
говори ми на свойта реч магична
и носи ме в мира на светъл блен
чрез трепета на песента ритмична.
Така зовеше тишината вън,
така звучеше ручеят в лехите, -
като че в него чувах сам през сън
гласа на сълзите и на мечтите…
В РАВНИНАТА
Зад рид се слънчев залез скри
и постепенно в равнината
спокойствие се въдвори
до сянката на планината.
Орач, останал късно сам,
за у дома си се прибира:
едвам от ралото му там
като молитвен ек замира.
——————————
сп. „Родна мисъл”, г. 1, кн. 1, 1921 г.
